26.03.2022 г.

БАЛКАН МАХАЛА В СУРОВИТЕ ЗИМНИ ДНИ

Почти отвесните склонове на Ломското дере рядко виждаха слънцето през зимата. А когато това се случеше, беше за съвсем кратко. Иззад Свети Илия се подаваше тънък сноп лъчи, който нарастваше уверено и огряваше вледенената земя. Но много бързо, преди още слънцето да е подминало Чуката, всичко отново потъваше в тъмнина и вечен лед.

Затова и Балкан махала не беше предпочитано за живот място през късите зимни дни, когато ниското слънце не успяваше да огрее дори най-високо разположените каменни къщи. Поради тази причина, паднеше ли първият голям сняг, високопланинската махала потъваше в самота и тишина. Жителите й я напускаха с надеждата да се завърнат отново напролет и да намерят домовете и покъщнината си здрави и цели.

Пътищата и горските пътеки, които водеха до Балкан махала, оставаха забравени под дебела снежна пелена. Единствените обитатели, които се радваха на спокойствието тук, бяха дивите животни. Толкова любимо ми бе да наблюдавам вървилищата им - между двуметровите преспи сняг се виеха безкрайни пъртини, прокарани от тежките животински копита.

Това продължаваше дълго. В суровите зими се случваше човешки крак да не стъпи в Балкан махала повече от 5 месеца. Животът, от гледна точка на хората, преминаваше във фаза на хибернация и времето просто спираше. Но дали бе така наистина...?!

В един от онези нетипично вледеняващи зимни дни в средата на март скитах безцелно по усойните долове около селото. Студеният въздух смразяваше дробовете ми при всеки опит да си поема дъх, докато се катерех запъхтяно в дълбокия сняг. Придържах се встрани от животинските пътеки, защото не исках да притеснявам дивеча с човешката си миризма. Зимата не бе от леките. Мъчно се намираше храна, студовете продължаваха повече от 60 дни и всеки допълнителен стрес би имал пагубен ефект върху по-слабите животни. 

Бях със снегоходки, но дори и с тях, в еднометровия сняг се ходеше трудно. Потъвах, пързалях се, падах. Поддържах доста ниска скорост - по-малко от 2 км/час. Но така е в зимната планина. Лека-полека достигнах селото. Цареше гробна тишина. Къщните прагове бяха покрити с навят сняг. Нито един комин не пушеше. Личеше си, че от месеци тук не бе стъпвал човешки крак. Запъплих нагоре, по поляните над селото, където слънцето току-що бе огряло. Разликата в температурата бе осезаема. Поспрях, затоплих се, разгледах се...

Такова море от планини се бе ширнало пред мен. Бурно - с вълни-хълмове. Разпенени, бели, сини, могъщи вълни. И с ветрове, които ги гонеха. Морето бушуваше. Вълните преливаха една о друга, бутаха се, гърмяха и не затихваха. Навдигаха се все нови и нови...

В следващия миг тишината бе разцепена от камбанен звън. Застинах вцепенен. Камбаната би продължително. Бе 8.37 часа. Едва бях започнал да се стоплям след два часа нечовешки мраз в ниските, сенчести долове...

Селската черква оживя. Душата ми се напълни с особено чувство. Хем на удивление, хем - на преклонение. 

Кой бе този отшелник, саможертвал се в името на Вярата? И кому служеше, след като в радиус от десет километра нямаше жива душа. Навярно изпитваше вътрешната потребност да известява преминаващите за празника в душата си и именно това го крепеше в тежките зимни месеци.

А аз се чувствах като в постапокалиптичен сюжет от филмите. Смазваща тишина, празни къщи, никакви признаци на живот. И…един камбанен звън, предвещаващ неясно бъдеще.