2245 км - обиколка на България по четирите граници

ДЕН 14 /19.05.2022 г./ – Лалково-Сладун – 84 км

откъс

Този ден може да бъде разказан по много начини. И със сигурност ще остане като един от най-колоритните за цялото колоездене по границата с Турция, наситен с емоции, срещи, случки, преживявания. 

Часът е 6.15. Премръзнала кукувица ме напътства. Въздухът е вледеняващ. Обличам якето, което нося именно за подобни ситуации. Съжалявам, че нямам и зимна шапка. Ефирни мъгли се въздигат над влажните Дервентски гори и ме оплитат в пленяващата си паяжина. Полудиви коне пасат на воля. Сръндак си проправя път между натежалите от дъждовни капки храсталаци. Идилията е неземна. Още от сутринта съм наясно със себе си, че днес ще боли, ще има кал, пот и сълзи. И знам, че връщане назад няма. Трябва да наваксам забавянията от вчера и първия ден. В подобни моменти съм благодарен за волята, която съм развил. 

Целта ми е Раздел. Стигам бързо, защото само с интензивно въртене на педалите съм в състояние да се стопля. Оттук насетне се вкарвам в завидно приключение. Питам местен човек, работещ в градинката си, за горски път към село Мелница. Първото препятствие пред мен е пресичането на селската река, придошла от вчерашния дъжд. Събувам се, правя крачка. Водата е ледена. Преминавам мъчно, стенейки от болка. Докато се обувам, забелязвам, че 30 метра надолу по течението има мост, който съм можел да използвам. Проклинам се. Патил съм си и друг път от подобни прибързани действия. 

Придържам се към указанията на местния човек и откривам пътя отвъд реката, но накисвам в роса до кръста още след първите няколко крачки. Вледеняващо е. Но нямам друг избор. След около 2 км високата трева свършва, но попадам в жестока кал – почва, близка по състав до чернозема, която ме връща в спомените ми за Карадере. 

Същински кошмар. Гумите полепват без възможност за почистване. В един момент дори не мога да бутам колелото си. Налага се да го нося. Като изключим тази неволя, имам чувството, че съм попаднал в приказка – обширни поля, оградени с дъбови гори, окъпани от благодатния дъжд; цял хор птици, които пеят от всички възможни посоки; цъфтящи макове; ухание на живот. Удивителна рапсодия. 

С много мъка се добирам до асфалт. Спирам, за да изчистя обувките си и гумите на велосипеда и в този миг чувам силен вик: „Стой! Стой!“ Четирима жандармеристи тичат към мен. Аз изпадам в тих ужас и не зная как да реагирам. Извиквам към тях: „Българин съм!“, при което ентусиазмът им секва. Извиняват ми се, обясняват ми как слънцето ги е заслепило и съм им заприличал на мигрант, излизайки от полето кален и брадясал. Разделяме се с усмивки. 

В Мелница спирам за кратка почивка. Местният кръчмар ме насърчава да мина през пътищата, за които го питам. Уверява ме, че са проходими и няма да имам проблем. Спускам се смело към карстовата долина на река Воденичката и пещерата Дрънчи дупка, като преди това съм прекарал повече от половин час в почистване и профилактика на велосипеда си. Заслужава го след тежката битка с калта. 

Да, ама не. Има дни, в които цялата негативна енергия се изсипва от небето. Едвам пъпля по обраслия път, който трябва да ме изведе в Срем. Отклонението на север до село Срем е единствената ми възможност за пресичането на река Тунджа по мост в момента. Снощните дъждове са направили това начинание невъзможно. Коритото е пълно с вода, а течението не е за подценяване. Първоначалната ми идея да открия по-плитко място и да пресека реката в местността Даркая (Тесните скали) няма как да се осъществи безопасно точно в този ден. 

И колкото повече времето ме притиска, пътят пред мен се превръща в тунел от растителност. Невъзможно е да продължа. Полудявам от ярост. Имам чувството, че прокоба тегне над Срем. При първоначалното планиране на тази част от маршрута мислех, че ще успея да пресека Тунджа във втория ден от колоезденето си и в главата ми реката се бе „закотвила“ като условна разделителна линия и психологическа бариера между двете части от тази 233-километрова отсечка. И това, че пресичането ù се отлагаше напред във времето, започваше да ме измъчва все повече. 

В пристъп на лудост и гняв навъртам излишни 10 км, за да коригирам маршрута си. Едва не настъпвам тлъста женска пепелянка, която се е маскирала изкусно насред полята...

2245 км - обиколка на България по четирите граници

 ДЕН 31 /10.07.2023 г./ – Църварица - Трите буки – 43 км 

откъс

Измръзнал съм. Не ми се излиза от спалния чувал и палатката. Температурата навън е не повече от 10 градуса. Не успявам да се стопля в продължение на цял час. Напускам Църварица. Инверсионни мъгли се стелят над реката. Писъци на млад ястреб ме напътстват. Селото спи. 

Очарован съм от населените места по тези земи – пусти, призрачни и самотни, но пазещи една незабравима гордост села. Сякаш славните години от тяхното минало никога няма да бъдат забравени. Повечето села в Кюстендилско са се състояли и се състоят от много на брой отдалечени една от друга махали. В миналото в тях е кипял живот. Имало е училище, здравна служба, полицейски участък, горско управление, магазин, читалище с киносалон и всичко необходимо за един нормален селски живот – скромен, но изпълнен със смисъл и щастие. 

Застивам. Две сърни тичат по поляната под пътя, вляво от мен, наддавайки страховити писъци. За пръв път чувам нещо подобно. Навярно нещо в гората ги бе подгонило или изплашило. Правят няколко кръга през росните треви, вероятно за да разсеят миризмата си и да заблудят противника, след което потъват в дебрите на букака. 

Напредвам във височина по самотен горски път, който се явява нещо като планински проход между селата Църварица и Ветрен. Мисля си, че най-голямото богатство по време на цялото ми пътуване, което със сигурност ще остане в спомените ми, са срещите с човеците по пътя.  

Днес не търся сенките, а оскъдните слънчеви участъци. Наближава 7.30 ч., а все още ме тресе от студ. Срещу мен се задава пикап, чийто шофьор спира до мен и ме поздравява. Оказва се селският магазинер, който освен малкото магазинче в селото, върти и мобилна търговия с хранителни стоки, обикаляйки всички съседни селца и махали. Попълвам запасите си с малко ядки и нещо сладко за напред. По тези места е рядкост да откриеш работещ магазин, затова трябва да се възползвам от всеки удобен случай. Освен това магазинерът е изключително позитивен и приятен човек, а аз обичам да подкрепям инициативността и усърдието на подобни хора. Наясно съм, че моите десет лева няма да допринесат кой знае колко за бизнеса му, но все пак ще бъдат знак за него, че пътят, по който се движим и той, и аз, всъщност е един общ път, който нерядко среща човеци с чисти намерения.

Превалям билото. Спирам за кратка почивка, а на картата забелязвам, че се намирам в покрайнините на Пръдльовска махала. Избухвам в смях и опитвам да разсея мислите си от предстоящите трудни километри. Тук се отклонявам на юг до държавната граница. Пътят по нея се оказва много тежък – обрасъл с високи треви и бурени. Личи си, че се използва изключително рядко. Крепи ме една мисъл – връщане назад няма. Колкото и лошо да е, трябва да приема обстоятелствата и да се справя с перипетиите. Нали именно така израстваме!? 

Основателно в мен започва да се заражда притеснение дали оставащите запаси вода ще ми стигнат. Изгледи за чешма или извор в близките 10 километра няма. Изкачвам Шерби връх и Щип, теренът става все потегав. Ям горски ягоди на корем, за да успея да компенсирам поне частично загубата на течности. Гледам да икономисвам водата си, затова въвеждам строг график – на всеки 40 минути ми се полагат по 5 глътки вода. Но най-лошото е, че дори при този стриктен режим запасите ми намаляват, а километрите пред мен се „топят“ със скорост, много по-ниска от предвидената.  

Към момента се справям добре с терморегулацията и предпазвам тялото си от обилно потене, което неминуемо би ме довело до по-сериозна дехидратация. Скоростта ми пада до 2 км/час. Целият съм издран от драки и храсталаци. Преди Щърби връх ситуацията става непоносима. Взимам нелекото решение да се спусна в ниското. Лишен съм от избор. Ако продължа по границата, няма гаранция дали ще успея да достигна жив целта си. Правя тежко и почти невъзможно слизане до Озренци. При Михови ханове се отклонявам от пътя си с интуицията, че ще открия вода. Намирам чешма. Камък пада от сърцето ми. 

Продължавам на запад по долината на река Елешница. Прохладно е. Ядосвам се на себе си за силите, които похабих напразно в опит да „пробия“ по самата граница – тежкото изкачване през 12-та застава и още по-мъчното спускане до Озренци ми костват огромно изтощение и загуба на енергия. Нима не знам каква би била ситуацията? По границата винаги е тежко и неоправдано да се прави опит за преминаване! Ако не бях упорствал да достигна до граничната бразда, сега навярно щях да съм доста по-напред по маршрута си за деня, а кондицията ми щеше да е значително по-добра. Но... така се учим, така трупаме опит. Чрез грешките, които допускаме. А някои от нас може би никога няма да спрат да правят грешки, защото никога няма да изберат лесния път. И никога няма да предпочетат спокойното море, ако имат възможността са се впуснат в бурята. Постигнатите цели не топлят душата ми, ако не съм пролял достатъчно количество пот за сбъдването на мечтите си....

2245 км - обиколка на България по четирите граници

 ДЕН 1 /18.11.2020 г./ – Силистра-Кайнарджа – 30 км 

откъс

    Пропътувал шестнадесет часа с автобус и влак, стъпвам на брега на Дунава в ранното утро на 18.11.2020 г. Чувствам се по-близо от всякога до сбъдването на една голяма и важна за мен мечта – пълната обиколка на България по четирите ù граници. Всъщност чувството е измамно, защото аз се намирам едва в началото на тези 2245 км, които ме очакват напред. И съм толкова малък и безпомощен пред планините от изпитания, които ще се изпречват на пътя ми. Взорът ми е вперен някъде напред, много далеч, отвъд реките от умора и лавините от несигурност, които ще ме спъват и отрезвяват в дните на безкрайно колоездене. Изпитвам особена, трудно обяснима вътрешна сигурност, че нищо не е в състояние да ме сломи. Но именно това ме плаши на моменти. Трябва да бъда по-критичен към себе си, по-взискателен, по-аналитичен. Наясно съм, че не бива да допускам грешки или поне да сведа грешките си до минимум. Физическата ми подготовка е превъзходна, за психическата има какво още да се желае. Пулсът ми започва да се ускорява. Това е знак, че трябва да потеглям… 

Прохладата на заранта не ме плаши, въпреки че е гарнирана с порции есенен дъжд. Бодър съм, все пак успях да поспя няколко часа в спалния вагон на нощния влак София-Силистра, с който потеглих от столицата късно снощи. 

Сега пред мен стои важната задача да направя финална подредба и реорганизация на багажа си, за да се чувствам удобно през предстоящите километри. Раницата ми е голяма и тежка, но нямам избор в този сезон – трябваше да намеря място за резервните топли дрехи, спалния чувал, палатката, шалтето, примуса, дъждобрана, челника, аптечката за първа помощ, комплекта с инструменти и резервна гума, ножа, малко храна и още един куп дребни, но понякога жизнено необходими пособия. Ако беше лято, багажът ми щеше да е наполовина по-лек – щях да взема само хамак, тънко яке и малко храна и товарът ми щеше да се ограничи до скромните 3-4 кг.

Имах афинитет към границите и пограничните райони на България от малък. Не знам какво ме теглеше към тях, но безвремието зад кльона винаги пораждаше усещане за спокойствие в мен. Всички тези обезлюдени села в близост до границата, тези разпилени спомени и забравени хорски съдби изостряха сетивата ми с течение на времето и ме караха да вниквам все по-дълбоко и по-дълбоко в историята на крайграничните български земи. Исках да ги изуча, документирам и съхраня онова, което все още може да бъде съхранено. Навярно това бе и една от причините да предприема тази обиколка на страната ни. 

Часът е малко след 18, а аз съм се свил в тясната си палатка. Доста изморен съм. И малко разочарован от себе си. Знаех, че не би следвало да имам много големи очаквания за този първи ден колоездене. И все пак – бях планирал да измина разстояние от поне 65 км. Калкулацията в края на деня ме смачка – 30 км. Дъждът предреши днешния ден още по обяд, когато спрях и се скрих, за да се изсуша и почина в стара изтърбушена барака край 11 пътя, малко преди Кайнарджа. 

Подгизнал до кости, суших дрехите си в продължение на повече от час. Именно тази пауза се оказа фатална – изгубих инерцията, която бях набрал и ми стана много студено. Цялото ми оборудване бе мокро...