1.05.2019 г.

ДО СТАРАТА ТИКЛАРНИЦА НА ВРЪХ ЗЪМСКИ ДЕН

На 1-ви май се празнува Ирминден. Наричат го още Зъмски ден. Отбелязва се в чест на змиите и гущерите. Според старите хора влечугите излизат от дупките си на 25-ти март (Благовещение), а на Ирминден излиза техният Цар. Затова хората изпълняват обреди, целящи тяхното пропъждане и предпазването от тях.

Без да знаем за тези любопитни подробности около Йеремия, бяхме планирали да се изкачим до една от огромните скали, разположена северно от Смолян - Тикларника. В миналото в подножието й са идвали хора с талиги от цялата планина, за да събират тикли (плоски камъни, служещи като керемиди) за покривите на своите къщи. До основата на скалата е водел добре поддържан горски път, който се е позагубил с времето, но все още може да бъде открит. 

Под скалата се е образувал гигантски сипей с площ около 10 декара, покрит с малки, средни, големи и огромни камъни. Риолитът е ронлив и под влияние на атмосферните условия е податлив на пропукване и разрушаване. През зимата в пукнатините между слоевете навлиза вода, която замръзва и се разширява през нощта. Многократното повторение на този процес води до откъртването на различни по големина каменни блокове от основната скала. 

През зимата на 2019 г., в един от последните февруарски дни, в 2.42 ч. през нощта, от югозападния ъгъл на Тикларника се случи грандиозно срутване на скали, като един от блоковете разцепи просека в гората и се свлече на почти 400 метра под основата на скалата, спирайки се в дълбоко дере. Когато го видях, не можах да повярвам с каква сила каменният къс е помел всичко по пътя си, изпочупвайки дървета с диаметър на стъблото по-голям от 1 метър. А кратерите, които зееха като рани в земята, бяха с дълбочина почти колкото човешки ръст.

Спомням си тази скала откак бях дете. За 30 години пред погледа ми тя не беше мръднала. Стоеше си все същата. Сега, след това огромни свличане, югозападният й ръб бе побелял и стоеше някак различен и неестествен. Любопитството ми бе започнало да надделява и решихме в Зъмския ден да се изкачим до основата й и да разгледаме отблизо какво точно се беше случило.

Изкачването не е толкова сериозно. Опасно и трудно го прави придвижването по сипея, който "плува" под краката ти. И макар да съм запознат с правилата за придвижване по подобен терен, нужно ми е изключително много време и неистово усилие, за да запазя равновесие и да съумея да се изкачвам нагоре към целта. Криволичехме ту през сипея, ту - по границата с гората, където камъните бяха значително по-малко. Навлезнахме в просеката от изпочупени дървета. Гледката наподобяваше диря, оставена от някой метеорит, паднал на Земята наскоро.

На около 120 метра под основата на скалата границата на гората свърши. Хилядолетните свличания на скали бяха "убили" всички дървета и храсти в доста голям периметър и сега мястото изглеждаше "плешиво". С изненада установихме, че освен сгромолясалия се до дерето отломък, по сипея има още 6 гигантски скални блока, които вероятно бяха паднали, но откъртвайки се от по-малка височина от скалната стена, не са успели да генерират толкова много кинетична енергия, за да се засилят и просто са се свлякли по нестабилната основа под тях на 40-50 метра надолу. Най-големият от шестте блока бе с големина като този, който бяхме видяли в дерето, и с тежина - 60-70 тона. Останалите бяха по-малки, но по моя преценка, цялото количество, което се бе откъртило, бе "олекотило" Тикларника с едни 200 тона. Но какво са двеста тона за Природата. 

След като разгледахме големия блок и забеляхме ясно различими повече от 80 слоя по него, започнахме спускане обратно надолу. Придържахме се вляво по сипея, дори преценихме, че е по-разумно да се движим в самата гора, въпреки че имаше доста нападали ели. Но бе далеч по-безопасно отколкото спускане по движещите се камъни. На стотина метра след началото на спускането ни отново навлезнахме в малко каменно поле в средата на гората. При поредната стъпка се вцепенихме... 

Остро, продължително и агресивно изсъскване прикова вниманието ни и повиши адреналина ни до степен, в която усещаш ударите на сърцето си от вътрешната част на слепоочията. Секунда пауза и съскането се повтори. Настръхнахме. Две секунди по-късно, на камъка вдясно от нас, видяхме огромна пепелянка, свита като на пружина и готова за атака. Изправената и глава бе като замръзнала в една позиция и не пропускаше нито един ход на противника. В малките й котешки зеници сякаш горяха въглени. Това бе Царят, излезнал на връх Ирминден.

Направи опит за атака или сплашване - не зная точно. Но мигновено преценихме, че разстоянието между Нея и нас бе повече от критично и трябваше да се оттеглим незабавно. За пръв път се сблъсквах с толкова голяма пепелянка и не знаех какво би могло да се случи, ако продължим да стоим в критичния периметър и да я дразним.

Спускането обратно бе повече от бързо. Този път - с очи, отворени на четири. Не знаехме дали няма още някоя Царица, въпреки че тайно се надявахме Тя да е единствената пазителка на старата Тикларница. Все пак на подобен достолепен езкемпляр се полага и огромно по територия Царство. 

Всеки от нас си мислеше, че не желае повече такива срещи. Поне този ден. Поне до следващия Ирминден.