2245 км - обиколка на България по четирите граници

  ДЕН 9 /07.11.2021 г./ – Резово-Кости – 34 км

„Аз знам за тихата пътека,

за камъка крайпътен знам,

за ручея, за мъхена поляна,

за сенките, които водят там.

Крещяща тишина, зелено царство.

Най-бистрата вода, където

с най-вярната любов и нежност

Велека се целува със морето!

С вълшебство ще те омагьоса Странджа,

за да сънуваш нейните гори,

да помниш нейните пътеки тайни,

които водят към Кости!“

Мислите ми ме теглят все към теб, прекрасна моя Планина! Когато планирах този етап от пътуването, дадох всичко от себе си, за да си осигуря достъп в максимална близост до държавната граница с Турция. Два месеца преди планираната дата на колоезденето в този участък изпратих писмо до Главна дирекция „Гранична полиция“, в което описах детайлно кой съм, с какво се занимавам и каква е молбата ми. Два месеца – мълчание. Издирих координати на Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Елхово, под чиято охрана попада тази част от границата. Изпратих писмо и до там. Осъществихме комуникация, но в крайна сметка техният отговор бе категоричен, че не може да използвам маршрута, който описвам в писмото си.

Преминах към план Б – планиране на маршрута на разстояние между 1 и 5 километра на север от държавната граница и кльона, използвайки стари горски пътища, като отново се придържам в максимална близост до позволеното по закон отстояние от държавната граница.

Потеглих от Резово към Синеморец. Велека е специална за мен река. Идеята ми бе да се движа по десния ù бряг, срещу течението, до село Бродилово, като по-късно щях да се прехвърля на левия ù бряг в посока към село Кости. Въпреки че кондицията ми бе отлична, планирах едва трийсетина километра колоездене за деня, за да имам време да се насладя на прекрасната природа в тази част на планината. 

Околността нямаше нищо общо в сравнение с преди десет години, когато минах за последен път по тези места. Сега бе по-диво. Този факт само можеше да ме радва. Планината си вземаше обратно това, което някога човек бе отнел от нея. Движех се бавно и със затаен дъх в този божествен ландшафт. Това е една от последните запазени български джунгли в първичния ù вид. Лиани висят над главата ми и се протягат на стотици метри, увивайки се около дървета-исполини с чудовищно дебели стволове. Зеленината избуява по див и необуздан начин. Вековни дъбаци разказват историята на Странджа на скитници като мен. Гъби растат на всички възможни места. Тук е рай за тях. Слепоочията ми гърмят от приток на адреналин, слухът ми е изострен като на диво животно. Единственото, което чувам, са птичите песни. Невъобразима тишина. Как да искаш да излезеш от този свят на чистота и неподправеност…

След село Бродилово решавам да се отклоня от предварително начертания маршрут и поемам към параклис „Св. Богородица“, закътан всред дъбови гори. Преди около 40 години край него е открита тракийска гробница. Опитвам се да я намеря, но гъстият подлес не ме допуска.

По обратния път имам два варианта – да се върна до Бродилово, където да пресека Велека по мост, или да продължа на запад, като пресека реката на място, което преценя, че е удобно и безопасно. Мисълта за приключение ме тласка към втория вариант. Освен това ще спестя няколко километра връщане.

Откривам място, което на пръв поглед изглежда подходящо за пресичане от човек с велосипед и раница. Вярно, дълбоко е над метър, но поне водата е спокойна и видимостта е добра. Предвид стръмния бряг решавам да съм внимателен и да пренеса оборудването си на два пъти, като първо ще бъде колелото, а след него – раницата и снимачната ми техника. Събличам се до кръста, за да запазя панталона и клина си сухи.

Още при първото спускане към водата се подхлъзвам ненадейно и само секунда по-късно се озовавам в реката, а колелото пада върху мен. Мокър до кости, приемам случилото се с усмивка. Винаги може да е по-зле. Не съм сериозно наранен – само няколко драскотини. Внимателно пресичам реката, пренасям велосипеда си, връщам се и за останалия багаж и мисията е изпълнена.

До Кости ми остават 10 километра. Душата ми пее. Термобельото не позволява на тялото ми да изстива. Красиво е по неповторим начин. Толкова много хубост има в тази планина. И непредсказуемост. За да изживееш всичко, трябва да ù се отдадеш и довериш.

Изцяло!

2245 км - обиколка на България по четирите граници

 ДЕН 39 /04.09.2024 г./ – Куделин-Флорентин – 18 км

Завръщам се до центъра на Куделин. Позволявам си да почина за кратко и да изпия една студена лимонада, докато разменям някоя и друга приказка със селския магазинер. Запален рибар, със съжаление ми споделя, че не е припарвал до реката повече от 4 месеца заради жестокото маловодие. Мъка е да гледаш как тези хора, потомствени рибари, са толкова зависими от промени те в климата и са безсилни пред аномалиите, които се развихрят у нас в последните години. Дъждът поличба се размина. За разочарование на местните, а и на мен. Малко прохлада нямаше да е излишна. 

Хайде, време е да поема на изток. Дунавът ме очаква с цялата си прелест. В първите километри след старта ми от Куделин през главата ми минават различни мисли. Първоначално си казвам, че тази граница ще бъде скучна, монотонна, безинтересна. Само след час и няколко километра, изминати с приятна скорост, си давам ясната сметка, че съм влюбен в този район, в този живот, в тези мигове…

Реката дава друго темпо на живота, различно от това в планината или в забързания град. Тук всичко тече по-бавно и спокойно, запазвайки смисъла си. Хората уважават водната шир, благодарение на която изкарват прехраната си. Усещам, че връзката между човека и природата е по-силна, за разлика от други места, на които съм бил. Чувствам, че ценностите в човешките души са съхранени, а животът се подчинява на цикличността на реката. Преминавам през най-крайните северни улички на Връв и Ново село, умишлено избягвайки централните им части. Искам да усетя атмосферата. Хубави стари къщи, гледащи към Дунава, с големи прозорци и спретнати градини. Всичко излъчва спокойствие. Като това по морето, след края на туристическия сезон, само че тук то е целогодишно.

Приближавайки Флорентин, започвам да изследвам околностите му на картата, за да открия моето място за нощувка, по възможност с чешма или извор в близост. Попадам на „Турската чешма“ в източния край на селото, под гробището. Откривам я лесно, а тя се оказва приятно скрита и усамотена сред стари орехови дървета и ми дава възможност за спокойно къпане. Нещата се подреждат повече от добре. След вечерния тоалет откривам път, който ме извежда на брега на тихия бял Дунав. Решавам без капка колебание, че ще нощувам край реката. Небето е изпепеляващо. Гладката водна шир – завладяваща. Тук-там се мярка по някоя закъсняла дървена лодка със спокоен лодкар, насочващ умело плавателния съд към брега. Тази река е като Библия. Трябва да я прочетеш поне веднъж през живота си. Трябва да я изживееш, ако ли не – не си живял достатъчно пълноценно.

Нощта пада бързо. Уморени щурци припяват в мрака и докосват сетивата ми. Плясъци на риби ме изкарват от моментите на вцепенение, а аз потъвам отново в тях. Безмълвие превзема мислите ми. Тих, великолепен и нежен свят. В този миг си давам сметка, че бих живял не по-малко щастливо на брега на голямата река.

2245 км - обиколка на България по четирите граници

ДЕН 16 /14.11.2022 г./ – Капитан Андреево-Ламбух – 56 км

    Пропаднал път, отнесен от пороите, и отказ на граничен патрул възпрепятстват ентусиазма ми да стартирам от тройната гранична пирамида на границата между България, Гърция и Турция. Казвам си, че не трябва да правя всичко на всяка цена. 

Поемам на запад от Капитан Андреево, движейки се по дигата на река Марица, която се явява речна граница с гръцките ни съседи. Движа се с добро темпо, спокоен, че съм изпълнил това, което се изисква от мен – подал съм поредното заявление в Гранична полиция, с което информирам служителите за маршрута си, попадащ в граничната зона и граничната ивица. 

Карам през млади тополови насаждения. Земята е застлана с дебел килим от златни листа. Във въздуха се носят изпарения и есенни ухания. Марица тече спокойна. Само на няколко километра след старта ми, отново ме спират за проверка на документите – този път граничният патрул е българо-немски. Молят ме да внимавам и да сигнализирам своевременно, ако забележа нещо нередно. 

Влизам в Свиленград и пресичам Града на коприната през вековния каменен мост – шедьовър на Мустафа Паша, съграден от османския архитект Мимар Синан през 1529 г. Съоръжението е с дължина 295 м, а Марица протича под него през 20 свода. 

Пашата похарчил много пари за градежа, който бил строен от български майстори и стотици работници. Мостът станал един от най-красивите в Европа. Когато бил завършен, султанът отишъл да го види. Щом го зърнал, поискал да го купи и предложил на Мустафа паша похарчените четиристотин кесии алтъни. Мустафа паша се смутил, но не искал да огорчи султана и го помолил за едно денонощие размисъл. 

Цяла нощ не мигнал и решил да не продава моста. Обзел го страх, че султанът ще го отнеме против волята му, и се отровил. Когато разбрал тази вест, султанът побеснял от ярост, че със смъртта си пашата му отнема възможността да стане собственик на моста. В яда си, Сюлейман изрекъл жестока клетва – който пръв премине през новопостроения мост, да загуби най-свидното, което има. 

Клетвата достигнала до жителите на града и радостта им посърнала бързо. Построен, за да е полезен, мостът се издигал над Марица пуст и самотен и вещаел зло за този, който мине през него. 

Много дни бащата на Мустафа паша мислел какво да направи, за да върне на хората онова, за което синът му жертвал живота си. В мрачна утрин, решен, че няма какво да губи, старият паша преминал по моста, осъзнавайки, че това е единственият начин да отърве града от тежката прокоба… 

Няколко нутрии се гонят в реката въпреки студа. Заглеждам се в играта им, но късият ноемврийски ден ме потупва по рамото с напомняне, че трябва да карам почти без почивки, ако искам да достигна по светло до село Ламбух. 

Сериозните изпитания започват след село Мезек. Очаква ме продължително изкачване през рида Гората. Планът ми е да заобиколя връх Шейновец от изток, в седлото при Орта бурун. 

Върхът е с особено историческо значение за страната ни, защото на 5-ти октомври, 1912 г. тук се разиграва сражение, което бележи началото на Балканската война. В него загиват 14 войници от 30-ти Шейновски полк, дал името на върха. 

В края на 90-те години на най-високата точка е изградена мощна радио-телевизионна кула с височина 70 м, която прави Шейновец забележим от много точки на Родопите и югоизточна България. 

След Орта бурун и руините на старата застава „Асен Илиев“ маршрутът ми се движи по самата държавна граница в продължение на километри. Край мен се изреждат повече от 30 гранични пирамиди, а камера, пазеща границата ни от имигрантския поток, ме заснема и изпраща информация, че съм в „опасна“ близост до граничната бразда. 

Не след дълго, срещу мен се задава граничен патрул. Отнема им около половин час докато ме проверят, разпитат и разберат, че заявлението ми не е пристигнало при тях и те не са запознати с маршрута ми. Разминавам се без последствия, но патрулът получава команда по радиостанцията да ме ескортира в участъка, който се движи по самата граница. В продължение на 6 км карам пред джипа на граничните полицаи – рядко срещана привилегия. 

На ръба на сумрака пристигам в село Ламбух, доволен от динамиката и развоя на събитията през този прекрасен ден.