2245 км - обиколка на България по четирите граници

ДЕН 16 /14.11.2022 г./ – Капитан Андреево-Ламбух – 56 км

    Пропаднал път, отнесен от пороите, и отказ на граничен патрул възпрепятстват ентусиазма ми да стартирам от тройната гранична пирамида на границата между България, Гърция и Турция. Казвам си, че не трябва да правя всичко на всяка цена. 

Поемам на запад от Капитан Андреево, движейки се по дигата на река Марица, която се явява речна граница с гръцките ни съседи. Движа се с добро темпо, спокоен, че съм изпълнил това, което се изисква от мен – подал съм поредното заявление в Гранична полиция, с което информирам служителите за маршрута си, попадащ в граничната зона и граничната ивица. 

Карам през млади тополови насаждения. Земята е застлана с дебел килим от златни листа. Във въздуха се носят изпарения и есенни ухания. Марица тече спокойна. Само на няколко километра след старта ми, отново ме спират за проверка на документите – този път граничният патрул е българо-немски. Молят ме да внимавам и да сигнализирам своевременно, ако забележа нещо нередно. 

Влизам в Свиленград и пресичам Града на коприната през вековния каменен мост – шедьовър на Мустафа Паша, съграден от османския архитект Мимар Синан през 1529 г. Съоръжението е с дължина 295 м, а Марица протича под него през 20 свода. 

Пашата похарчил много пари за градежа, който бил строен от български майстори и стотици работници. Мостът станал един от най-красивите в Европа. Когато бил завършен, султанът отишъл да го види. Щом го зърнал, поискал да го купи и предложил на Мустафа паша похарчените четиристотин кесии алтъни. Мустафа паша се смутил, но не искал да огорчи султана и го помолил за едно денонощие размисъл. 

Цяла нощ не мигнал и решил да не продава моста. Обзел го страх, че султанът ще го отнеме против волята му, и се отровил. Когато разбрал тази вест, султанът побеснял от ярост, че със смъртта си пашата му отнема възможността да стане собственик на моста. В яда си, Сюлейман изрекъл жестока клетва – който пръв премине през новопостроения мост, да загуби най-свидното, което има. 

Клетвата достигнала до жителите на града и радостта им посърнала бързо. Построен, за да е полезен, мостът се издигал над Марица пуст и самотен и вещаел зло за този, който мине през него. 

Много дни бащата на Мустафа паша мислел какво да направи, за да върне на хората онова, за което синът му жертвал живота си. В мрачна утрин, решен, че няма какво да губи, старият паша преминал по моста, осъзнавайки, че това е единственият начин да отърве града от тежката прокоба… 

Няколко нутрии се гонят в реката въпреки студа. Заглеждам се в играта им, но късият ноемврийски ден ме потупва по рамото с напомняне, че трябва да карам почти без почивки, ако искам да достигна по светло до село Ламбух. 

Сериозните изпитания започват след село Мезек. Очаква ме продължително изкачване през рида Гората. Планът ми е да заобиколя връх Шейновец от изток, в седлото при Орта бурун. 

Върхът е с особено историческо значение за страната ни, защото на 5-ти октомври, 1912 г. тук се разиграва сражение, което бележи началото на Балканската война. В него загиват 14 войници от 30-ти Шейновски полк, дал името на върха. 

В края на 90-те години на най-високата точка е изградена мощна радио-телевизионна кула с височина 70 м, която прави Шейновец забележим от много точки на Родопите и югоизточна България. 

След Орта бурун и руините на старата застава „Асен Илиев“ маршрутът ми се движи по самата държавна граница в продължение на километри. Край мен се изреждат повече от 30 гранични пирамиди, а камера, пазеща границата ни от имигрантския поток, ме заснема и изпраща информация, че съм в „опасна“ близост до граничната бразда. 

Не след дълго, срещу мен се задава граничен патрул. Отнема им около половин час докато ме проверят, разпитат и разберат, че заявлението ми не е пристигнало при тях и те не са запознати с маршрута ми. Разминавам се без последствия, но патрулът получава команда по радиостанцията да ме ескортира в участъка, който се движи по самата граница. В продължение на 6 км карам пред джипа на граничните полицаи – рядко срещана привилегия. 

На ръба на сумрака пристигам в село Ламбух, доволен от динамиката и развоя на събитията през този прекрасен ден.

2245 км - обиколка на България по четирите граници

 ДЕН 21 /13.06.2023 г./ – Златоград-Сърнино - 67 км

откъс

.....

В ранното утро на 13.06.2023 г. потеглям от Златоград. Доста неизвестни има пред мен, а дилемите не са никак малко. Прохладата на закъснялото лято е ободряваща. Зимата бе мека, топла и безснежна, а сега природата си наваксва с по-ниски температури и почти ежедневни валежи. 

Над село Аламовци преминавам през тежък и продължителен стръмен участък – ерозирала пътека, която се губи в избуялата растителност и превръща ориентирането ми в истинско изпитание. Бутам велосипеда си с усърдието на човек, решен да изпълни мисията си и нищо не е в състояние да сломи високия ми дух. 

Наградата за упоритостта ми не закъснява. Само час по-късно се движа по красив и див горски път до самата държавна граница с Гърция. Тишината е обсебваща. Хора тук не са минавали от месеци. А в годините на Студената война (втората половина на XX в.), границата в местността Мързян, между Аламовци и Чепиници, е била едно от предпочитаните места за бегълци поради гъстата растителност и по-мекия климат, в случай, че се наложи да замръкнат в гората. 

Границата, която разделяла Европа на две части, била наречена „Желязна завеса“. Терминът е символ на усилията на Съветския съюз и другите страни в Източна Европа за предотвратяване на контакта със западните държави и неконтролираните от Източния блок райони. 

Физическото изражение на „Желязната завеса“ представлявало система от гранични съоръжения, разположена в средата на континента, между държавите от двете страни на Европа. Най-известната част от нея е Берлинската стена, която е разделяла Берлин на две части – половината е принадлежала на Федерална република Германия (Западна Германия), а другата половина – на Германската демократична република (Източна Германия).

България е била оградена с електро-сигнализационна ограда от бодлива тел, известна под името „кльон“. Тя е била изграждана на разстояние до 5 км от държавната граница и ролята ù е била да възпрепятства опитите за нелегално напускане на страната. Всеки участък от границата се е охранявал от граничен отряд, който се е помещавал в гранични застави – те били изграждани на разстояние 10-15 км една от друга. 

На оградата е имало проводник, който, при пресичането ù, е изпращал сигнал до съответната застава. Веднага била изпращана т.нар. „тревожна група“, състояща се от въоръжени граничари, офицер и немска овчарка. 

До кльона, от страната към граничната бразда, е имало разорана ивица земя. Тя се е наричала контролно-следова полоса (КСП). Предназначението ù е било да „запечатва“ следите на евентуалните нарушители на границата и да проследи посоката им на бягство. Групата е трябвало да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата, и да задържи нарушителите. 

Задържането на нарушителите се е извършвало от граничарите на наборна военна служба. Спазвала се е максимата: „Нарушителят се задържа или унищожава“. За задържан нарушител граничарят е получавал домашна отпуска от 7 дни. По друг начин са стояли нещата, ако граничарят застреля нарушител „при опит за незаконно преминаване на границата“. Редниците били повишавани в ефрейтори. Награждавани са с домашен отпуск до 27 дни. Говорело се, че граничар, който е „неутрализирал“ за пръв път нарушител на държавната граница, е бил изследван в Неврологичното отделение на Медицинския институт на МВР как се е отразило убийството на психиката му. 

Граничари, „неутрализирали“ повече от 10 нарушители, е можело да бъдат повишени в звание сержант и дори да получат високо бойно отличие – орден „Червено знаме“. За безнаказано нарушаване на границата санкциите били жестоки. Наказанията са започвали от командира на заставата. В определени случаи той е понижаван в звание. Можело е и да бъде разжалван. Найпотърпевш е бил граничарят, допуснал нарушението.

Ако е имал нашивки, те били късани за назидание пред строя на плаца в граничния отряд. В някои случаи се стигало до съд и присъда за „провинилия се“ граничар. 

Почивам за кратко край останките от застава „Мързян“, кръстена на едноименното миньорско селище, което не съществува отдавна. Подсилвам се с лека храна и правя шеметно и безразсъдно спускане към Чепинци, в края на което спирачките на велосипеда ми пушат. 

Карам излишни шест километра в горещината, защото картата ми ме подвежда. И това не сломява духа ми, въпреки че губя почти час. В тези дни всяка минута е от важност за мен. Над село Мочуре се задават облаци, вещаещи дъжд, но аз съм решен да достигна до махала Гудевица и да пренощувам в малката наследствена къщурка на баба ми. Пазя любими спомени оттам. Иска ми се да вдъхна нов живот на искрицата любов, която се бе разпалила в мен преди около 30 години. 

Уви, колкото и силно да въртя педалите, днес няма да е на моето. Тежък, кален участък ме забавя фатално. Губя инерция, силите ме напускат. Пада мрак, а едри капки дъжд започват да се изливат от небесата. Предстои порой. Дали Господ ме обича или просто съм късметлия, но в този фатален миг забелязвам малка дървена колиба недалеч от пътя, която ме приютява. Въпреки че съм решен да карам и в тъмно, дъждът е с един ход пред мен и предрешава края на днешния ден. 

В следващите два часа небесата се продънват – излива се страховит порой, а най-ценното е, че аз съм изцяло сух. Колибата не разполага с екстри, но за мен в момента тя струва повече и от най-луксозния хотел. Като най-разумния ход за деня определям решението си да нощувам тук. Споделям тясното жилищно пространство с неголяма горска мишка, която съвестно изяжда остатъците от вечерята ми. В знак на добросъседство получава от мен няколко орехови ядки, които ù се услаждат.

Оказва се, че не разполагам с питейна вода. Закономерностите на природата са ме научили да не губя време и да се възползвам от всяка ситуация. Моментално се залавям за работа и намирам светкавично решение. Разполагам с канче, кутия за храна и найлонов чувал, в който ще държа резервните си дрехи, ако раницата ми подгизне. 

Намятам дъждобрана и излизам навън. Разпределям съдовете на поляната пред къщурката. Постилам чувала, като в центъра му поставям камък, а краищата му оставям да лежат свободно върху избуялата трева. След 30 минути правя проверка и внезапно изпитвам чувство на гордост – събрал съм почти половин литър вода. След още час повтарям процедурата и вече разполагам с повече от литър дестилирана, леденостудена и изключително пивка вода. Без нея бях изгубен. Преживял жестоко обезводняване през деня, имах нужда да наваксам с течностите, а дъждът се оказа неочаквана благодат за мен. Благодаря на Господ, сгушвам се в спалния си чувал и заспивам под съпровода на продължаващия дъжд.  

2245 км - обиколка на България по четирите граници

ДЕН 14 /19.05.2022 г./ – Лалково-Сладун – 84 км

откъс

Този ден може да бъде разказан по много начини. И със сигурност ще остане като един от най-колоритните за цялото колоездене по границата с Турция, наситен с емоции, срещи, случки, преживявания. 

Часът е 6.15. Премръзнала кукувица ме напътства. Въздухът е вледеняващ. Обличам якето, което нося именно за подобни ситуации. Съжалявам, че нямам и зимна шапка. Ефирни мъгли се въздигат над влажните Дервентски гори и ме оплитат в пленяващата си паяжина. Полудиви коне пасат на воля. Сръндак си проправя път между натежалите от дъждовни капки храсталаци. Идилията е неземна. Още от сутринта съм наясно със себе си, че днес ще боли, ще има кал, пот и сълзи. И знам, че връщане назад няма. Трябва да наваксам забавянията от вчера и първия ден. В подобни моменти съм благодарен за волята, която съм развил. 

Целта ми е Раздел. Стигам бързо, защото само с интензивно въртене на педалите съм в състояние да се стопля. Оттук насетне се вкарвам в завидно приключение. Питам местен човек, работещ в градинката си, за горски път към село Мелница. Първото препятствие пред мен е пресичането на селската река, придошла от вчерашния дъжд. Събувам се, правя крачка. Водата е ледена. Преминавам мъчно, стенейки от болка. Докато се обувам, забелязвам, че 30 метра надолу по течението има мост, който съм можел да използвам. Проклинам се. Патил съм си и друг път от подобни прибързани действия. 

Придържам се към указанията на местния човек и откривам пътя отвъд реката, но накисвам в роса до кръста още след първите няколко крачки. Вледеняващо е. Но нямам друг избор. След около 2 км високата трева свършва, но попадам в жестока кал – почва, близка по състав до чернозема, която ме връща в спомените ми за Карадере. 

Същински кошмар. Гумите полепват без възможност за почистване. В един момент дори не мога да бутам колелото си. Налага се да го нося. Като изключим тази неволя, имам чувството, че съм попаднал в приказка – обширни поля, оградени с дъбови гори, окъпани от благодатния дъжд; цял хор птици, които пеят от всички възможни посоки; цъфтящи макове; ухание на живот. Удивителна рапсодия. 

С много мъка се добирам до асфалт. Спирам, за да изчистя обувките си и гумите на велосипеда и в този миг чувам силен вик: „Стой! Стой!“ Четирима жандармеристи тичат към мен. Аз изпадам в тих ужас и не зная как да реагирам. Извиквам към тях: „Българин съм!“, при което ентусиазмът им секва. Извиняват ми се, обясняват ми как слънцето ги е заслепило и съм им заприличал на мигрант, излизайки от полето кален и брадясал. Разделяме се с усмивки. 

В Мелница спирам за кратка почивка. Местният кръчмар ме насърчава да мина през пътищата, за които го питам. Уверява ме, че са проходими и няма да имам проблем. Спускам се смело към карстовата долина на река Воденичката и пещерата Дрънчи дупка, като преди това съм прекарал повече от половин час в почистване и профилактика на велосипеда си. Заслужава го след тежката битка с калта. 

Да, ама не. Има дни, в които цялата негативна енергия се изсипва от небето. Едвам пъпля по обраслия път, който трябва да ме изведе в Срем. Отклонението на север до село Срем е единствената ми възможност за пресичането на река Тунджа по мост в момента. Снощните дъждове са направили това начинание невъзможно. Коритото е пълно с вода, а течението не е за подценяване. Първоначалната ми идея да открия по-плитко място и да пресека реката в местността Даркая (Тесните скали) няма как да се осъществи безопасно точно в този ден. 

И колкото повече времето ме притиска, пътят пред мен се превръща в тунел от растителност. Невъзможно е да продължа. Полудявам от ярост. Имам чувството, че прокоба тегне над Срем. При първоначалното планиране на тази част от маршрута мислех, че ще успея да пресека Тунджа във втория ден от колоезденето си и в главата ми реката се бе „закотвила“ като условна разделителна линия и психологическа бариера между двете части от тази 233-километрова отсечка. И това, че пресичането ù се отлагаше напред във времето, започваше да ме измъчва все повече. 

В пристъп на лудост и гняв навъртам излишни 10 км, за да коригирам маршрута си. Едва не настъпвам тлъста женска пепелянка, която се е маскирала изкусно насред полята...