Часът е
4.43 сутринта. Димитровден е, 26-ти октомври, а се усеща така, сякаш е ранна
пролет. Въздухът в Урануполи ухае на тамян. Превъзбудените ми сетива долавят
илюзорен звън на черковна камбана.
Всяка крачка, която правя, е стъпка към телесното ми
погиване. Пътят ме износва бавно, почти незабележимо, както вятърът заглажда
камъка. Но има места, където това знание не тежи, а се прояснява. Света гора е
такова място. Там времето не бърза, тялото отстъпва, а душата върви напред.
Крачките по стръмните пътеки не водят към край, а към оголване — от суетата, от
шума, от илюзията за трайност. И колкото повече се уморява плътта, толкова
по-ясно се чува тишината, в която човек започва да разбира защо е тръгнал...
Този свят
на тишината сега очаква мен. Много път изминах докато стигна дотук. Трябвало е
да се измине, трябвало е да бъда по-подготвен, по-зрял. Определени уроци съм
научил, други са останали да бъдат донаучени. Пътуването към Атон не започва с
пристигането, а много по-рано — още в очакването. Мисълта ми вече се е отделила
от всекидневието и е тръгнала напред.
Преминал
през всички формалности покрай кандидатстването за поклонническа виза (т.нар
Диамонитирио), която ми дава право да вляза в Градината на Света Богородица,
очаквам нейното получаване с не по-малко вълнение. В тъмнината на есенната нощ
аз съм първият човек, търпеливо стоящ пред Поклонническия офис с надеждата да
отвори час по-скоро. Това, че пред мен има редица неизвестни, създава едно
различно усещане в стомаха ми – странна смесица от безпокойство, несигурност,
страх и напрегнато очакване. Толкова години мечтах това пътуване, че за мен е
немислимо да бъда недопуснат поради някоя дребна подробност, пропусната по
невнимание.
Получавам
бленувания документ и се запътвам към пристанището. Пейзажът край мен се мени –
всичко остава назад без да се сбогува. Времето тече бързо, почти неусетно, но
аз очаквам съвсем скоро да забави ход. Зная, че щом морето ме поеме, часовникът
ще изгуби властта си и минутите ще се разтегнат, както се разтягат сенките привечер.
Там, накъдето отивам, времето не се измерва, а се изживява.
На пристана
се запознавам с група от седем поклонници, които ме приканят да се присъединя
към тях. Кимам с неохота. Зная, че имам нужда да съм сам. Зная, че трябва да
съм сам. Корабчето се отделя от сушата и поема прав курс. Срещу мен се възправя
каменната, сурова твърд на Атон. Върхът стои неподвижен и търпелив, като молитва,
изречена преди векове, но... все още незавършена. В този миг сълзи от
благодарност потичат по бузите ми. Покланям се кротко! Морето мълчи, планината
мълчи, а и аз самият за пръв път от дълго време нямам нужда от думи…
Взорът ми е
втренчен към сушата и манастирите, които подминаваме. Те не се разкриват
наведнъж, а се показват пестеливо — куполи, стени, тераси, сякаш прилепнали по
скалите като белези на вековно търпение, неподвластни на законите на
гравитацията. Няма показност в присъствието им. Стоят така, както стоят нещата,
които не търсят свидетели. Всеки манастир е цял свят, затворен в камък и
мълчание, а корабчето минава край тях като мисъл, която все още не е готова да
спре на манастирския пристан.
Достигаме
до арсаната „Света Анна“ - малкото пристанище, което не посреща, а допуска.
Корабът се плъзва към кея с онази тържествена скромност, с която човек
пристъпва в храм, когато знае, че не е дошъл да вземе, а да остави. Стъпвам на
сушата и усещам как земята под нозете ми е различна — не по-твърда, а по-тиха.
Тук дори шумът има мярка.
Поклонниците
около мен оживяват, разменят думи, търсят посоки. Аз се отдръпвам крачка
встрани. Не от тях, а от навика си да бързам. Въздухът е наситен с нещо древно
и просто: смола, влага, дим от огнище. Нищо не ме подканя, нищо не ме дърпа. И
за пръв път това не ме плаши. Хвърлям поглед в зеленината встрани от кея –
навсякъде цъфтят диви циклами. От тях ухае така божествено. Придават на мястото
някаква особена кротост - тиха, ненатрапчива. Цветовете им не викат, не се
налагат, те просто са. Като молитва без думи, произнесена ниско, почти
шепнешком.
Пътят
нагоре започва без предупреждение. Няма табели за вътрешното. Има само стъпала,
камъни, упоритост и дишане. Раницата тежи, но тежестта ѝ е честна. Тя не лъже.
С всяка крачка усещам как от мен се отронват мисли, които съм носил години
наред, без да знам защо. Някои падат лесно. Други са се впили като тръни. Не ги
дърпам насила. Оставям пътя да ги изтрие...
Света гора
не говори. Тя отговаря. Отговаря на въпроси, които човек не смее да изрече, и
на такива, които още не знае, че носи. Тук не се чувстваш по-добър. Чувстваш се
по-малък и в това има необяснима утеха. Предстоят дни на ходене, на мълчание,
на срещи без думи. Манастири, килии, пътеки, които се губят и се намират отново.
Но още сега знам: най-дългият път вече е зад гърба ми. Този - от шума към
тишината.
Пътят
нагоре не предлага обещания. Само продължение. Стъпалата се редят едно след
друго, без да питат колко още остава. Дишането се подрежда по техния ритъм,
мислите се разреждат, а тялото постепенно престава да спори.
След две
хиляди стъпала достигам до скита „Света Анна“. Гледките от високо поразяват —
морето е далеч в ниското, а светът сякаш е останал зад гърба ми. Тишината е
царствена. Аз ли съм се възвисил? Край мен цари спокойствие, от онова, което не
се забелязва веднага. Тук-там се мярка по някой монах, вършещ делата си усърдно
и съсредоточено, сякаш външното и вътрешното не са разделени.
Пътеката
подивява. Няма ритъм. Редуват се гори, храсталаци, сипеи. Вятърът започва да ме
брули без посока и милост. Тялото ми гори, а умът замлъква. Достигам до заслона
„Панагия“. Спирам за кратко и събирам мислите си.
Времето
напредва. Моментът е решаващ. Или оставам да пренощувам тук, или продължавам
нагоре — към суровите скални ръбове на Атон. Заслонът и малкото параклисче се
поддържат от благ монах. Казва ми, че днес тук ще нощуват много хора. Идеята не
ме блазни.
Поглеждам
колебливо нагоре, сякаш за да преценя ситуацията. Над главата ми се въздигат
скални кули с височина половин километър. Гарвани се борят с ветровете в
небосхила. Давам си сметка, че изпитанията напред ще бъдат далеч по-сериозни. В
този миг получавам свише мощен приток на сили и енергия. Усещам, че ще бъда
допуснат...
Пътеката се
стеснява, изостря се. Релефът става все по-суров. Ветровете менят посоката си,
ледените пориви ме пронизват като саби. Светлината се пречупва по ръбовете на
скалите. Дишам учестено, спирам често. Адреналинът ме блъска в слепоочията.
Финалните метри изкачване до върха са трудни, пада мъгла, поривите стават още
по-диви.
16.52 ч.
Стъпвам на самия връх. Храмът „Преображение“ е потънал в мълчание, само
ветровете фучат наоколо, блъскайки се о каменните му стени. Всеки друг звук се
губи в празнотата. Движението се превръща в усилие. Въздухът тежи от влага и
сол. Спешно трябва да намеря подслон. Гъсти талази млечнобяла мъгла ме обвиват
с воала си. Няма връщане назад. Времето се сгромолясва.
Крачките ми
се губят в облаците. Камъните под мен са мокри и хлъзгави, склоновете - стръмни
и непредсказуеми. Спускам се по малък скален ръб, очите ми режат бялата пелена,
докато се опитвам да доловя силуета на неголям авариен заслон, който се намира
непосредствено под върха. За ориентир ми служи описанието на монаха от
„Панагия“, който усети твърдостта на намерението ми да се изкача до върха.
Внезапно
пред мен се появява контурът на малка сграда. Стъпвам напред, сърцето ми бие
ускорено. Най-накрая – четири стени, които ще бъдат моето спасение тази нощ.
Спартанските условия вътре не ме плашат – прозорци и врата отдавна няма,
температурата не е по-различна от тази навън, но усещането за безопасност ми е
достатъчно. Свивам се в ъгъла. Побиват ме тръпки, обличам всички възможни дрехи
и не след дълго се мушкам в спалния чувал. За броени минути цялата ми екипировка
се овлажнява от талазите морски мъгли, понесени от ниското. Нощта не закъснява.
Заспивам около 18 часа.
Спя на
пресекулки, буден от мощното фучене на поривите. Вятърът удря стените на
заслона с нечовешка сила. Малка мишка се суети около главата ми и ме стряска –
спомням си, че снощи оставих няколко бадемови ядки, които са я изкушили. Радвам
се, че има с кого да ги споделя. Около 3 часа бурята става още по-плашеща.
Надничам навън. Времето е ясно. Няма и помен от снощните облаци. Денят ще е
обещаващ, но студът и напрежението остават да тежат. Свивам се в топлия чувал с
надеждата да поспя поне още 3-4 часа докато светът отвън се укроти.
Изгревът е
епичен. Неописуем. Слънцето проблясва иззад църковните камбани и между скалите,
осветявайки мъглата, която все още танцува по каменните остриета наоколо. Стоя
и гледам като вцепенен. Виждам Тасос, Самотраки, Лимнос и още няколко острова,
които се лутат като самотни платноходи сред мъглите в ниското. Въздухът е
прозрачен и студен, а величието на планината ме изпълва със страхопочитание.
Слизането
ми по обратния път е мълчаливо. Всичко, което трябваше да бъде изречено, остана
горе. Чувствам се по-лек. Спускам се до границата на гората и се изгубвам в
тишината ѝ. Движа се бързо, но предпазливо. Теренът е предизвикателен – също
като мълчанието, което нося със себе си. При Ставрос правя остър завой наляво и
поемам към най-святите части на Монашеската република – Карулия и Катунакия.
Пътеките натам са тесни, изронени, на места - почти невидими, сякаш умишлено
отказват да бъдат следвани. Склоновете се спускат към морето с плашещ наклон,
скалите са остри и безпощадни, а тишината — по-дълбока от всичко, което съм
познал дотук.
Тук манастири
в познатия смисъл на думата няма. Има килии, пещери, навеси, прилепнали по
скалите като последни убежища. Нищо не е излишно. Нищо не е удобно. Карулия не
търпи слабост, нито любопитство. Само необходимост.
Говори се,
че в тези места живеят и други монаси — невидими. Не защото са безплътни, а
защото са изчезнали от света до степен, в която светът вече не ги разпознава.
Старци, които не излизат с години. Които не говорят. Които се хранят оскъдно и
се молят непрестанно. Някои казват, че ги срещат по пътеките — за миг, с
периферното зрение. Други твърдят, че само усещат присъствието им — като
внезапна тишина, като спиране на вятъра.
В Карулия
молитвата не се чува. Тя тежи. Катунакия е същата, дори още по-дълбока. Там
времето не просто е спряло. То е забравено. Казват, че ако човек влезе с шум в
сърцето си, пътят сам го връща обратно. Не защото е опасно, а защото не е позволено...
Докато вървя,
внимавам да не стъпвам шумно. Не от страх. От уважение. Имам усещането, че съм
гост в свят, който не е за гледане, а за мълчаливо присъствие. Тук дори мислите
трябва да вървят бавно. В един миг застивам... Не зная дали превъзбудените ми
сетива не си играят с мен отново, но долавям безплътното присъствие на монах.
Ухание на тамян се разнася насред лавровата гора. Настръхвам. Оглеждам се. Не
долавям присъствие, но зная, че някъде се води молитва.
Достигам до
скалния ръб над Катунакия. Минути на слабост. Стоя неподвижно и гледам надолу.
Пространството под мен е дълбоко, сурово, безмълвно. Не просто пропаст, а отделяне.
Чудя се готов ли съм за подобна среща. Не с място. Със себе си. Тук няма къде
да се скриеш. Нито зад думи, нито зад умора. Ако слезеш — слизаш цял. Ако се
върнеш — връщаш се също цял. В Катунакия не се влиза от любопитство. Влиза се,
когато вече нямаш какво да докажеш. Когато си готов да не бъдеш видян.
Вътре в мен
се води борба. Не шумна. Тиха и упорита. Гласът, който казва „Слизай!“, не е
по-силен от този, който прошепва „Още не!“. И двата са мои. И двата са верни.
Стоя дълго. Толкова дълго, че времето престава да има значение. И тогава
разбирам... Не всяка врата е за този ден. Не всяко мълчание е готово да бъде
понесено. Осъзнавам го. Не с разочарование. С яснота. Обръщам се бавно. Без
съжаление. Катунакия остава зад мен — не като отказ, а като обещание...
Планината
зад гърба ми продължава да е така сурова, мълчалива и неизменна. Нищо не е
загубено, нищо не е пропуснато. Тишината ѝ ме е научила на едно нещо: понякога
най-голямото откритие е да признаеш, че все още не си готов.
В ниското
завалява дъжд...
