ДЕН 31 /10.07.2023 г./ – Църварица - Трите буки – 43 км
откъс
Измръзнал съм. Не ми се излиза от спалния чувал и палатката. Температурата навън е не повече от 10 градуса. Не успявам да се стопля в продължение на цял час. Напускам Църварица. Инверсионни мъгли се стелят над реката. Писъци на млад ястреб ме напътстват. Селото спи.
Очарован съм от населените места по тези земи – пусти, призрачни и самотни, но пазещи една незабравима гордост села. Сякаш славните години от тяхното минало никога няма да бъдат забравени. Повечето села в Кюстендилско са се състояли и се състоят от много на брой отдалечени една от друга махали. В миналото в тях е кипял живот. Имало е училище, здравна служба, полицейски участък, горско управление, магазин, читалище с киносалон и всичко необходимо за един нормален селски живот – скромен, но изпълнен със смисъл и щастие.
Застивам. Две сърни тичат по поляната под пътя, вляво от мен, наддавайки страховити писъци. За пръв път чувам нещо подобно. Навярно нещо в гората ги бе подгонило или изплашило. Правят няколко кръга през росните треви, вероятно за да разсеят миризмата си и да заблудят противника, след което потъват в дебрите на букака.
Напредвам във височина по самотен горски път, който се явява нещо като планински проход между селата Църварица и Ветрен. Мисля си, че най-голямото богатство по време на цялото ми пътуване, което със сигурност ще остане в спомените ми, са срещите с човеците по пътя.
Днес не търся сенките, а оскъдните слънчеви участъци. Наближава 7.30 ч., а все още ме тресе от студ. Срещу мен се задава пикап, чийто шофьор спира до мен и ме поздравява. Оказва се селският магазинер, който освен малкото магазинче в селото, върти и мобилна търговия с хранителни стоки, обикаляйки всички съседни селца и махали. Попълвам запасите си с малко ядки и нещо сладко за напред. По тези места е рядкост да откриеш работещ магазин, затова трябва да се възползвам от всеки удобен случай. Освен това магазинерът е изключително позитивен и приятен човек, а аз обичам да подкрепям инициативността и усърдието на подобни хора. Наясно съм, че моите десет лева няма да допринесат кой знае колко за бизнеса му, но все пак ще бъдат знак за него, че пътят, по който се движим и той, и аз, всъщност е един общ път, който нерядко среща човеци с чисти намерения.
Превалям билото. Спирам за кратка почивка, а на картата забелязвам, че се намирам в покрайнините на Пръдльовска махала. Избухвам в смях и опитвам да разсея мислите си от предстоящите трудни километри. Тук се отклонявам на юг до държавната граница. Пътят по нея се оказва много тежък – обрасъл с високи треви и бурени. Личи си, че се използва изключително рядко. Крепи ме една мисъл – връщане назад няма. Колкото и лошо да е, трябва да приема обстоятелствата и да се справя с перипетиите. Нали именно така израстваме!?
Основателно в мен започва да се заражда притеснение дали оставащите запаси вода ще ми стигнат. Изгледи за чешма или извор в близките 10 километра няма. Изкачвам Шерби връх и Щип, теренът става все потегав. Ям горски ягоди на корем, за да успея да компенсирам поне частично загубата на течности. Гледам да икономисвам водата си, затова въвеждам строг график – на всеки 40 минути ми се полагат по 5 глътки вода. Но най-лошото е, че дори при този стриктен режим запасите ми намаляват, а километрите пред мен се „топят“ със скорост, много по-ниска от предвидената.
Към момента се справям добре с терморегулацията и предпазвам тялото си от обилно потене, което неминуемо би ме довело до по-сериозна дехидратация. Скоростта ми пада до 2 км/час. Целият съм издран от драки и храсталаци. Преди Щърби връх ситуацията става непоносима. Взимам нелекото решение да се спусна в ниското. Лишен съм от избор. Ако продължа по границата, няма гаранция дали ще успея да достигна жив целта си. Правя тежко и почти невъзможно слизане до Озренци. При Михови ханове се отклонявам от пътя си с интуицията, че ще открия вода. Намирам чешма. Камък пада от сърцето ми.
Продължавам на запад по долината на река Елешница. Прохладно е. Ядосвам се на себе си за силите, които похабих напразно в опит да „пробия“ по самата граница – тежкото изкачване през 12-та застава и още по-мъчното спускане до Озренци ми костват огромно изтощение и загуба на енергия. Нима не знам каква би била ситуацията? По границата винаги е тежко и неоправдано да се прави опит за преминаване! Ако не бях упорствал да достигна до граничната бразда, сега навярно щях да съм доста по-напред по маршрута си за деня, а кондицията ми щеше да е значително по-добра. Но... така се учим, така трупаме опит. Чрез грешките, които допускаме. А някои от нас може би никога няма да спрат да правят грешки, защото никога няма да изберат лесния път. И никога няма да предпочетат спокойното море, ако имат възможността са се впуснат в бурята. Постигнатите цели не топлят душата ми, ако не съм пролял достатъчно количество пот за сбъдването на мечтите си....
