ДЕН 1 /18.11.2020 г./ – Силистра-Кайнарджа – 30 км
откъс
Пропътувал шестнадесет часа с автобус и влак, стъпвам на брега на Дунава в ранното утро на 18.11.2020 г. Чувствам се по-близо от всякога до сбъдването на една голяма и важна за мен мечта – пълната обиколка на България по четирите ù граници. Всъщност чувството е измамно, защото аз се намирам едва в началото на тези 2245 км, които ме очакват напред. И съм толкова малък и безпомощен пред планините от изпитания, които ще се изпречват на пътя ми. Взорът ми е вперен някъде напред, много далеч, отвъд реките от умора и лавините от несигурност, които ще ме спъват и отрезвяват в дните на безкрайно колоездене. Изпитвам особена, трудно обяснима вътрешна сигурност, че нищо не е в състояние да ме сломи. Но именно това ме плаши на моменти. Трябва да бъда по-критичен към себе си, по-взискателен, по-аналитичен. Наясно съм, че не бива да допускам грешки или поне да сведа грешките си до минимум. Физическата ми подготовка е превъзходна, за психическата има какво още да се желае. Пулсът ми започва да се ускорява. Това е знак, че трябва да потеглям…
Прохладата на заранта не ме плаши, въпреки че е гарнирана с порции есенен дъжд. Бодър съм, все пак успях да поспя няколко часа в спалния вагон на нощния влак София-Силистра, с който потеглих от столицата късно снощи.
Сега пред мен стои важната задача да направя финална подредба и реорганизация на багажа си, за да се чувствам удобно през предстоящите километри. Раницата ми е голяма и тежка, но нямам избор в този сезон – трябваше да намеря място за резервните топли дрехи, спалния чувал, палатката, шалтето, примуса, дъждобрана, челника, аптечката за първа помощ, комплекта с инструменти и резервна гума, ножа, малко храна и още един куп дребни, но понякога жизнено необходими пособия. Ако беше лято, багажът ми щеше да е наполовина по-лек – щях да взема само хамак, тънко яке и малко храна и товарът ми щеше да се ограничи до скромните 3-4 кг.
Имах афинитет към границите и пограничните райони на България от малък. Не знам какво ме теглеше към тях, но безвремието зад кльона винаги пораждаше усещане за спокойствие в мен. Всички тези обезлюдени села в близост до границата, тези разпилени спомени и забравени хорски съдби изостряха сетивата ми с течение на времето и ме караха да вниквам все по-дълбоко и по-дълбоко в историята на крайграничните български земи. Исках да ги изуча, документирам и съхраня онова, което все още може да бъде съхранено. Навярно това бе и една от причините да предприема тази обиколка на страната ни.
Часът е малко след 18, а аз съм се свил в тясната си палатка. Доста изморен съм. И малко разочарован от себе си. Знаех, че не би следвало да имам много големи очаквания за този първи ден колоездене. И все пак – бях планирал да измина разстояние от поне 65 км. Калкулацията в края на деня ме смачка – 30 км. Дъждът предреши днешния ден още по обяд, когато спрях и се скрих, за да се изсуша и почина в стара изтърбушена барака край 11 пътя, малко преди Кайнарджа.
Подгизнал до кости, суших дрехите си в продължение на повече от час. Именно тази пауза се оказа фатална – изгубих инерцията, която бях набрал и ми стана много студено. Цялото ми оборудване бе мокро...
