28.08.2010 г.

Момчил юнак - Хайдушки поляни - Манастир - Лъки - Брайковица - Пашалиийца - Павелско - Смолян

Пролетта на 2009 година не бе от най-топлите. Не бе особено разумно, както сме правили предишни години, да открием сезонът на палатките през Април.

Отложихме го за месец Май. Денят бе 8 Май. Пътувахме на стоп в товарното отделение на един джип - пикап към Момчиловци, от където смятахме да потеглим по маршрута. В пикапа беше забавно. Вятърът бе доста силен при скорост на колата от около 50 км/час. Но предпочетохме да се придвижим по светло до мястото, което щеше да е изходният ни пункт към Манастир в събота. Начинът на придвижване не бе от значение сега.

Оказа се обаче, че човекът който ни вози, всъщност е за Момчил юнак, което ни зарадва. Спестявахме около 12 километра ходене, което би ни отнело 3 часа. Тръгнахме по прашния, черен път, който се отклонява от асфалтираното шосе към Лъки. Движението по тези 3 километра бе достатъчно за да се понатъртим и напълним устите си с прах.

От Момчил юнак се спуснахме, вече по-спокойни че имаме достатъчно време за подготовка на лагера, до Хайдушки поляни за около 35 минути спокойно ходене. Още от далече си набелязахме приятно местенце на брега на красивото езеро, което е символ на местността и създава асоциации у хората, когато чуят "Хайдушки поляни".

„Хайдушки поляни” е едно от средищата на боевете за освобождението на България. Неслучайно е изграден паметник на преображенци-илинденци, в чест на участниците в Илинденско-преображенското въстание през 1903 год. Тук се намира и музея на П. Шишманов – знаменосец на четата на К.Шишманов – Ахачелебийски окръг. Има красив параклис „Света Богородица” построен от даренията на жителите в околността.

Мястото, което си избрахме, бе на брега на самото езеро, с чешмичка наблизо, зад нас бе гъстата смърчова гора. Идилия. Там опънахме палатките, събрахме дърва от близката гора. За разлика от други планини, в Родопите винаги може да се разчита на дърва. Наскоро проведохме един преход до Осогово, където за зла беда ни заваля и се наложи да палим огън за да съхнем. Но на височина над 1750 метра е абсурдно да откриеш хвойна или клек, та камо ли дърво. Видяхме доста зор, но все пак се правихме. Това е тема на друг пост.

Лагерът бе готов, огънят се разгоря. Започна да се смрачава, настанихме се на шалтетата и полегнахме приятно на една страна да поизпънем телесата.

Поразприказвахме се и решихме в 22 часа да си лягаме, за да сме със свежи сили на следващият ден. Изведнъж застудя драстично. Наистина настъпи зверски студ. Все пак надморската височина там е над 1500 метра и времето не е стабилно, особено в началото на пролетта. Решихме да не гасим огъня, а да се редуваме през 2 часа да го поддържаме, защото студът си бе сериозен, а без огън в това време не е работа. По моя преценка температурата бе не повече от 6 градуса в 23 часа.

И така аз останах пръв до огъня. В студеното време и поддръжката му бе трудна. дървата, които бяхме събрали, се овлажниха и се налагаше да се сушат дълго преди да влезнат в огъня. В противен случай се вдига такава пушилка, че свят да ти се завие. :)

Двата часа минаха много бавно. До огъня бе топло, но на 2 метра от него вече ставаше студ. Дойде моят ред да подремна. За спане не можеше да се говори в това време, щеше да бъде просто дрямка. Опитах се да се отпусна. Беше адски студено. Дори в спалния чувал, сякаш всичко бе влажно.

Задрямал съм. Събуди ме силен рев. В просъница се стреснах и не знаех какво става. Изскочих от палатката. Ревът идваше от отсрещния бряг на езерото. Поуспокоих се. Предположих, че е сръндак. Но ако го чуе човек, който не обикаля често из горите, би се уплашил много.

Кулминацията на студа дойде в 4 часа сутринта. По принцип тогава е най-студената част от денонощието. Сигурно беше около 3 градуса.

Едва дочакахме утрото. В 7 часа наизскачахме от палатките. Отново събудени от странен рев. Този път идваше от гората зад нас. На около стотина метра. И звучеше като от малко мече. Нямаше спор. Никой не се осмели да отиде да порвери. :) Хората от хотела наблизо потвърдиха рева, като споменаха, че преди няколко дни видели майка с малкото в района. Чак след като затихна мечешкичт плач, случаен поглед към палатката насочи вниманието ни натам. Цялата палатка бе в скреж. Представете си студа, който сме брали цяла нощ. :)

Побързахме да се изнесем от мястото преди някоя по-голяма мецана да се е появила на проверка. Не дочакахме палатките да изсъхнат. Прибрахме ги влажни.

Потеглихме към село Манастир, до което имахме 7 километра. Приятен черен път, завой след завой ни откриваше тайна след тайна от тази невероятна планина. По сенчестите места все още имаше сняг - преспи с дебелина почти метър. Отвсякъде течаха малки струи вода, които прерастваха в деренца и накрая се сливаха и образуваха Манастирската река.

Поляните бяха като килими от цветя.

След поредния завой пред нас се откри голяма табела - Резерват Кормисош. Малко се постреснахме. Бяхме чували доста истини и легенди за тези места.

Резерватът Кормисош е едно от легендарните места за ловуване в цяла Европа. Намира се близо до с. Борово и заема площ от около 42 000 хектара. Обитаван е от необикновено богато разнообразие от животински видове – от мечки до муфлони, от сърни до глухари. Признат е за мястото с най-голяма популация на кафяви мечки, вълци, елени и диви кози в българските планини. Именно в този резерват е отстрелян глиганът, на чиито бивни беше отсъден световен трофеен рекорд. Освен невероятното разнообразие от представители на фауната, Кормисош се отличава и с изключително богатата си флора и предлага невероятни гледки – изоставени села, стърчащи върху скалите, много върхове с невероятни гледки. По Байтошово време хранели мечките, но в един момент парите свършили и ги пуснали на свобода. И днес ясно виждаме резултата от тази необмислена постъпка. Тази година станахме свидетели на многобройни набези на мечки. Имаше и две нападения над хора, едното от които завърши фатално. Специалистите казват, че навремето са внасяни мечки от Карпатите. Тукашната кафява мечка се е кръстосала с Карпатската и се е получила сравнително дребна, но много агресивна кръстоска мечки.

След още някоя серпентина пред нас изникна и Манастир. По някои данни то е най-високо разположеното село в България. поред преданието селото е основано върху останките на старо селище, близо до срутен манастир, оттам идва и името му. Основателите на Манастир са преселници от село Давидково, чиито домове след Освобождението са останали отново в границите на Османската империя. В желанието си да избягат от оковите на робството, те преминали билото, по което минавала границата с Турция. Така се озовали на родна земя и изградили селото.

След кратка почивка и раздумка с местните хора, сметнахме, че до Лъки има доста път - 22 километра. Преки пътеки нямаше. Големият наклон не го позволява. Започнахме спускането по асфалтовия път и след около час два часа ходене и изминати около осем километра, зад нас се чу кола. Обърнахме се да махнем. И както казват хората " Светът е малък", оказа се познат от Смолян. С радост се качихме. Колко хубаво е да видиш познат на такова място, където хората са рядкост. Пламен, с неговата служебна лада ни спести доста време, което и без това ни бе ценно. Слезнахме в Лъки. Градче, което винаги ми е било някак неприветливо и спушено, там някъде в дъното на долината, забравено от Бога, постепенно обезлюдяващо се. Днес функционират само два рудника и обогатителна фабрика, което е предпоставка за изскачането на града много напред в класацията с безработицата в страната.

Нямаше и какво да се види там, кратка почивка, зареждане с вода и газ към Пашалийца. Попитахме една баба за пътя и тя ни упъти, като идеята ни бе отново да хванем преките пътеки и да съкратим с някой и друг километър. В последствие всички, които видяхме, най-вече възрастни хора, като ни попитаха накъде сме тръгнали и чуеха Пашалийца, възкликваха: "Оооо, ама то много път до там, бе, баба!" или " Ами, днес няма да можете да стигнете до там, има мечки, внимавайте къде нощувате!" . Тези възклицания не ни уплашиха много. Не един път бяхме замръквали по средата на нищото, а и все пак познавахме силите си.

Пряката пътека, по която тръгнахме, премина в коларски път...Изкачихме няколко сериозни серпентини. Лъки остана под нас, бяхме ходили вече повече от два часа, а сякаш бяхме изминали минимално разстояние. Градът си стоеше под нас, но постепенно тежките метални звуци от замиращата му промишленост заглъхваха, което бе най-точният знак, че се отдалечаваме. Достигнахме Брайковица. Не разбрахме село ли е или махала. Имаше няколко къщи. Имаше и доста обезлюдени и заключени такива. До селската чешма мернахме жена, която плевеше някаква градинка. Не беше дружелюбно настроена и предпочетохме да продължим по пътя си. Коларският път продължи. Достигнахме до телевизионния ретранслатор на селото. Видяхме двама с преработен москвич, който можеше да се конкурира с високопроходимите джипове. Попитахме ги на прав път ли сме, те кимнаха с глави и продължиха. Продължихме и ние. След 300 метра видяхме табела, която ни насочваше към Пашалийца. Успокоихме се. Всъщност се оказа, че това е последната табела за маршрута. От Лъки до тук видяхме не повече от три табели.

Поехме по пътека, която се движеше сред букова гора. Изгубихме се, пътеката се оказа без изход. Обзе ни доза паника. времето летеше, а по карта имахме над десет километра до Пашалийца, а в този пресечен терен километрите се изминават бавно. Върнахме се около километър, което ни изяде 20 минути. Направихме силово изкачване на едно билце. Искахме да наберем височина, за да се огледаме и да добием по-ясна представа къде сме и на къде да продължим. Изкачването ни взе здравето. Но имаше светлина в тунела. Започнахме движение по самото било, което след около километър премина в коларски път. Наистина се успокоихме, защото след още някой километър видяхме и маркировка. Изненадахме се, че някой от БТС или от местните дружества си е направил труда да постави една табела, която би спестила много главоболия на заблудени туристи.

Последваха приказни гледки от високо, отново към Лъки.

Започна сериозно изкачване, което спря дъха ни. Движихме се над 2 часа и половина и изминахме около 6 километра. По пътя започна да си личи, че има засилено присъствие на горски работници. Доста материал бе свален от високото. Доста камиони бяха преминали и издълбали дълбоки коловози там.

Вече бяхме в очакване да видим хижата. Часът бе около 20 и след всеки завой поглеждахме с надежда, че тя ще се появи. И това се случи. Ненапразна бе надеждата ни.

Излезнахме на голяма поляна сред борова гора. Посрещна ни куче. Като го видя, че тръгва към нас, набрало скорост, хижарят се появи от някъде, изцапан с автомобилно масло. Каза, че ремонтирал някакъв джип.

Попитахме го дали може да нощуваме на палатки в района. В началото ни изгледа малко критично и недоброжелателно, но се оказа свестен човек. Показа ни къде можем да нправим лагер. Имаше огнище и дърва в изобилие. Опънахме палатките, поизмихме се на чешмата пред хижата. Напалихме си огънче за да поопърлим някоя и друга наденичка. Като ни видя хижаря, ни каза да отидем вътре на топло да се храним, но ние предпочитахме да хапнем под звездите. Едва след като хапнахме, се присъединихме към него и жена му, които вечеряха в столовата.

Поразговорихме се, от къде идваме, кои сме, що сме...

Човекът се изненада, че сме тръгнали от Лъки. Каза, че рядко идвали хора оттам. Маршрутът бил тежък и малко били мераклиите. Повечето идвали с колите си до хижата от Хвойна и Павелско. Аман от пишмантуристи. От своя страна ние му споделихме, че маркировката е под всякаква критика. Той бил наемател на хижата отскоро. От БТС му я дали срещу "скромния" наем от 700 лева на месец. Човекът се бе хванал за главата вече. Но имаше оптимизъм в него. Обеща, че напролет ще мине от Лъки с АТВ и ще маркира целият маршрут до хижата. Изпихме по един горещ чай преди лягане и отидохме при палатките. Бяхме капнали от умора и недоспиване през предишната нощ. На излизане от столовата, хижарят ни предупреди ако имаме храна, да я закачим високо на някое дърво. Идвали диви животни. Преди дни до самата хижа дошла и мечка...Вече нито мечките, нито сръндаците ни стряскаха. Бяхме толкова уморени, че изпълнихме чинно предупреждението му, закичихме торбата с храната на високо, далече от палатката, и заспахме като къпани.

Вечерта бе или по-топла от предишната, или просто умората бе във върхови стойности, че не усещахме студ.

Нощта премина сравнително спокойно, като изключим два мощни звука, които раздепиха нощта. Първият отново бе от сръндак, но този път съвсем близо до нас. Вторият звук бе от сова. Той наистина ни накара да настръхнем. В християнството совата символизира силите на тъмнината. Крясъкът на совата е песента на смъртта. Както и да е. Не можехме да отворим клепачите си от умора и спахме до сутринта.

Събудихме се в 9 часа. Навън бе отново толкова спокойно, както го намерихме вчера. Нямаше следа нито от сови, нито от сръндаци, нито от мечки.

Хапнахме и събрахме лагера. Потеглихме към Павелско. Пътят ни дотам бе 18 километра. Но намерихме приятна горска пътека, която съкрати доста километери. На едно сенчесто, равно място поседнахме да починем, но постепенно осъзнахме, че сме полегнали. Дремнахме около час в приятната прохлада насред боровата гора. Почти през целия път ни направи неприятно впечатление как някой бракониер събира смола от дърветата. Стотици, да не кажа хиляди дървета бяха грозно нащърбени. Кората им бе издълбана по специална схема. Почти до земята бе закована ламаринена купичка, в която по всички улеи се събираше смола. Явно ставаше въпрос за нелегален бизнес, в който са заети не един и двама.

Неусетно, в късния неделен следобед пристигнахме в Павелско. Оказа се спретнато и приятно място. Досега само бях слушал за него, но вече го и видях.

Павелско е най-старото село в Рупчос, което заема една част от северните склонове на централните Родопи. Първото му поселение не е било на това място, където е сега, и е носело името на махалите, пръснати в околностите на селището. Намерените в района на селото археологически находки са доказателство, че там е имало поселища още в древността. При създаването на историческата карта на България за периода преди V в. от новата ера, от селата са отбелязани само на Павелско и Гела. Още от римско време през селото са минавали пътни артерии от Пловдив за Беломорска Тракия. Павелско е заселено на днешното си място към 1660 г. от бегълци от с. Борово. То е най-голямото рупчовско село.

Изпълнени с положителни емоции и заредени с енергия за предстоящата работна седмица, сега трябваше да се прибираме, очаквайки с нетърпение предстоящите ни приключения из необятните Родопи.

3 коментара:

  1. Много добра статия, описал си точно маршрута, няма да е лошо повече хора да минават от там.

    ОтговорИзтриване