БАЛКАН МАХАЛА В СУРОВИТЕ ЗИМНИ ДНИ

Почти отвесните склонове на Ломското дере рядко виждаха слънцето през зимата. А когато това се случеше, беше за съвсем кратко. Иззад Свети Илия се подаваше тънък сноп лъчи, който нарастваше уверено и огряваше вледенената земя. Но много бързо, преди още слънцето да е подминало Чуката, всичко отново потъваше в тъмнина и вечен лед.

Затова и Балкан махала не беше предпочитано за живот място през късите зимни дни, когато ниското слънце не успяваше да огрее дори най-високо разположените каменни къщи. Поради тази причина, паднеше ли първият голям сняг, високопланинската махала потъваше в самота и тишина. Жителите й я напускаха с надеждата да се завърнат отново напролет и да намерят домовете и покъщнината си здрави и цели.

Пътищата и горските пътеки, които водеха до Балкан махала, оставаха забравени под дебела снежна пелена. Единствените обитатели, които се радваха на спокойствието тук, бяха дивите животни. Толкова любимо ми бе да наблюдавам вървилищата им - между двуметровите преспи сняг се виеха безкрайни пъртини, прокарани от тежките животински копита.

Това продължаваше дълго. В суровите зими се случваше човешки крак да не стъпи в Балкан махала повече от 5 месеца. Животът, от гледна точка на хората, преминаваше във фаза на хибернация и времето просто спираше. Но дали бе така наистина...?!

В един от онези нетипично вледеняващи зимни дни в средата на март скитах безцелно по усойните долове около селото. Студеният въздух смразяваше дробовете ми при всеки опит да си поема дъх, докато се катерех запъхтяно в дълбокия сняг. Придържах се встрани от животинските пътеки, защото не исках да притеснявам дивеча с човешката си миризма. Зимата не бе от леките. Мъчно се намираше храна, студовете продължаваха повече от 60 дни и всеки допълнителен стрес би имал пагубен ефект върху по-слабите животни. 

Бях със снегоходки, но дори и с тях, в еднометровия сняг се ходеше трудно. Потъвах, пързалях се, падах. Поддържах доста ниска скорост - по-малко от 2 км/час. Но така е в зимната планина. Лека-полека достигнах селото. Цареше гробна тишина. Къщните прагове бяха покрити с навят сняг. Нито един комин не пушеше. Личеше си, че от месеци тук не бе стъпвал човешки крак. Запъплих нагоре, по поляните над селото, където слънцето току-що бе огряло. Разликата в температурата бе осезаема. Поспрях, затоплих се, разгледах се...

Такова море от планини се бе ширнало пред мен. Бурно - с вълни-хълмове. Разпенени, бели, сини, могъщи вълни. И с ветрове, които ги гонеха. Морето бушуваше. Вълните преливаха една о друга, бутаха се, гърмяха и не затихваха. Навдигаха се все нови и нови...

В следващия миг тишината бе разцепена от камбанен звън. Застинах вцепенен. Камбаната би продължително. Бе 8.37 часа. Едва бях започнал да се стоплям след два часа нечовешки мраз в ниските, сенчести долове...

Селската черква оживя. Душата ми се напълни с особено чувство. Хем на удивление, хем - на преклонение. 

Кой бе този отшелник, саможертвал се в името на Вярата? И кому служеше, след като в радиус от десет километра нямаше жива душа. Навярно изпитваше вътрешната потребност да известява преминаващите за празника в душата си и именно това го крепеше в тежките зимни месеци.

А аз се чувствах като в постапокалиптичен сюжет от филмите. Смазваща тишина, празни къщи, никакви признаци на живот. И…един камбанен звън, предвещаващ неясно бъдеще.

ДИВАТА РАЙСКА ГОРА

КОРМИСОШ - СОЛУК ЕЙЛЯ, ГАРВАН ДОЛ И ЧУЧЕВА КАБА

Придвижвах се трудно, но сравнително безшумно между нападалите гигантски борове по билото. Лепкавите кормисошки мъгли - предвестници на снега, се стелеха от долината към върха и подсилваха усещането за призрачност. След това преливаха през билото и потъваха към следващите бездни по пътя си.

Наблюдавах стадо диви кози, пасящи спокойно по скалите под мен. Очевидно сетивата им бяха притъпени от тишината и не усещаха присъствието ми. Разтърси ме рев на благороден елен. Бе на не повече от десет метра от мен. Последва втори - още по-близо. Козите под мен замръзнаха в страхопочитание.

Адреналинът гърмеше в слепоочията ми. Вече се оглеждах за път за бягство, в случай, че благородникът тръгне към мен.

В момента дишането ми бе единственото, което ме издаваше, но то не се различаваше по нищо от дишането на диво животно, борещо се за своето оцеляване.

Това бе Кормисош...

СВАТБУВАНЕТО НА БЛАГОРОДНИЯ ЕЛЕН В РОДОПИТЕ

Благородният елен е полигамно животно. Сватбуването му в планинските райони започва през първата половина на септември и продължава около един месец. Зрелите елени заемат избраната територия - обикновено някоя открита площ в горските местообитания и по-рядко изредена, дозряваща или зряла гора. Брачният им зов е неподражаем рев, който се чува на стотици метри. Особено активни са сутрин и вечер. Интересна подробност е, че през брачния период мъжкарите почти не се хранят, а само пият вода и се калят. Кошутите се движат между рогачите и избират брачния си партньор. Така всеки мъжкар формира „харема“ си. Често силните елени събират до 8-10, а понякога и значително повече кошути. Големината на брачното стадо зависи от запаса, половото съотношение и наличието на зрели мъжкари. При нормална възрастова структура младите рогачи (до 4-5 години) не се допускат до сватбуване. Те обикалят около сватбовищата, влизат в битки и биват прогонвани с победоносен рев. И това е така, докато самите те не са в състояние да победят стария рогач и овладеят „харема“ му.

След сватбуването мъжкарите се оттеглят в глухи места, започват да се хранят интензивно и бързо се подготвят за зимата. Когато раждат, женските се отделят за известно време от стадото и след това отново се присъединяват. Бременността на кошутите продължава около 8 месеца (240-250 дни) и в края на май и началото на юни те раждат по 1, по-рядко - по 2 теленца, които бързо укрепват и след няколко дни вече могат да следват майките си съвсем уверено.

Есента на 2018 г. бе изключително благодатна за наблюдение на брачните игри, битките и формирането на стадата. Имах възможността да обходя голяма част от сватбовищата по границата между Кормисош и Казъл черпа, които се славят като едни от най-мистичните и спокойни места, най-вече поради отдалечеността си и тоталната липса на хора. До повечето сватбовища се достига след минимум 6-7 часа ходене, което е предпоставка за тяхното запазване през годините. Доста често на елените се налага да се съревновават с кафявата мечка, но неписано правило е, че тези земи принадлежат на благородниците.