13.09.2011 г.

ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН И МАСТЕЙРА






(Източни Родопи - Сакар, Септември 2011)


Колко хубаво е да пътуваш сам през Родопите...Това си мислех в ранното съботно утро, напускайки Маджарово. Преживелиците ми през изминалите два дни бяха незабравими. Почувствах природата по-близо от всякога. Престоят ми бе наситен с много стойностни мигове.


Сега бе време да напусна Мастейра, което на древен език означава Свещена Планина...

07.33 часа. Събота.

Поех надясно в посока Бориславци. Слънцето бе изгряло скоро и яростно ме заслепяваше. Движех се на изток. Зад мен останаха Кованкая и Патронкая заедно с легендите, носени от полъха на западняка, а под мен - меандрите на Арда, пазещи хилядолетните тайни на реката.

За разлика от последния път, в който минах по този път, сега бе в доста по-добро състояние. Дупките бяха закърпени и скоростта, с която може да се движи човек, бе значително по-висока. Очакваше ме тежък ден, наситен с много емоции, доста километри и посещение на изключителни места.

Подминах Бориславци и Малки Воден. Нивото на язовир Ивайловград бе значително по-ниско и покрай пътя се бяха открили доста грозни гледки - големи кални пространства, в които щъркели и чапли чоплеха в търсене на храна.

08.05 часа.

Излезнах на главния път Ивайловград - Свиленград. Влечеше ме към Ивайловград. Но не бе разумно сега. Щях да загубя поне 4 часа, ако се отклоня до там.

Завих наляво и почти неусетно слезнах в равнината, като преди това преминах покрай огромния тракийски култов комплекс "Глухите камъни". Не спрях, въпреки че бях слушал интересни истории за него от приятел археолог, който от няколко години работи по разкопки в Източните Родопи. Достигнах до село Сива река, откъдето прецених, че ще е по-разумно да се отклоня за село Мезек.

Пътищата в тази част на страната са изключително прави. От Сива река до Мезек нямаше почти нито един завой, а карането бе приятно под сенките на орехи и тополи, правещи нещо като тунел над шосето.

8.52 часа.

Пристигнах в село Мезек. Намира се на 11 км. югозападно от Свиленград, в последните гънки на Източните Родопи, непосредствено до долината на Марица. Близостта му до използвания от векове път от Европа към Мала Азия го прави притегателно за заселване място още от дълбока древност. И името му не е избрано случайно. Мезек винаги е бил средище, среда, кръстопът /meze - межда, среда/.В него са били съсредоточени важни административни, обществено-икономически и военно-политически функции.

Една от легендите разказва, че обилен извор бликал от подножието на последните склонове на Родопите. Именно той бил една от предпоставките за формирането на селището. Всяка година напролет водата му придобивала червен цвят за няколко дни. Хората вярвали, че изворът имал свой "стопанин", който живеел на връх Дервишка могила в Сакар. Причината била, че принасял жертва, кръвта на която оцветявала водата.

През 2008 Мезек е обявено за екоселище, като близо 350-те му жители отказват да ползват полиетиленови торбички, а само такива от плат.

През 2009 селището получава златен печат за уникално европейско селище, присъден му от "Официалното представителство на уникалните селища в Европа".

Ориентирах се лесно. Нямаше никакви табели към това, което търсех, но интуицията ми каза да завия надясно. Поех по стръмен път като след около 1 км. излезнах на широк паркинг с Туристически информационен център и указателна табела, че след още 300 метра следва крепостта Мезек.

Това е най-запазеното отбранително съоръжение в Родопите, Последният Мохикан, наречен от мен така поради факта, че тук Родопите свършват в долината на река Марица и това е най-източната планинска крепост по древния път.

Крепостта огражда площ от 7 дка., като отбраната и е подсилена от девет кули със заоблена фомра и височина над 10 метра. Интересно е, че част от кулите са имали кръгов обстрел и са могли да бъдат защитавани, дори когато противникът проникне в укреплението. Дебелината на стените е над 2 метра.

Интересен е и входът на крепостта. Построен е така, че нападателите да попаднат в клопка на площадка, която може да бъде обстрелвана от две страни.

Археологическите разкопки показват, че крепостта е от времето на Император Алексий I Комнин (1081-1117 г.). В нея е кипял активен живот. Разрушена е значително около 1900 година, когато от нея са взимани камъни за строителството на турски казарми.

През 1968 г. крепостта е обявена за архологически паметник с национално значение. По неизвестно чия приумица обаче, в североизточния и край на мястото на разрушената отбранителна кула, нечий болен мозък е дал нареждане там да се изгради бетонен бункер за картечари....Без коментар! Иначе гледката от върха е приказна. Местните казват, че при ясно време се вижда и Бяло море.

Времето, предвидено за разглеждането на крепостта изтичаше, а и слънцето започваше да показва мощта си...Трябваше да тръгвам.

9.40 часа.

Озовах се пред Тракийската куполна гробница на село Мезек - най-голямата и една от най-интересните и внушителни куполни гробници от микенски тип в Тракия.

През 1908 г. местен човек, орящ нивата си, открива огромен бронзов глиган с тегло 177 кг. Духовете сред местните жители са разбунени. Човекът отчупва крака му с надеждата, че е пълен със злато. Оказва се кух.

По това време територията е била под юрисдикцията на Турция. Присъединена е към България чак през 1912, след Балканската война. Турската полиция конфискува глигана и оригиналът днес се намира в Истанбул, а на табелка под него пише: "Намерено край Едирне". Ирония на съдбата!

Самата гробница е открита през 1931 година. Местен овчар, пасящ добитъка си в района, се облегнал на тояжката си, когато почвата под краката му започва да пропада. Така с помощта на местни жители се разкрива входът на могилата. Когато я отварят, целият под бил покрит с една педя златен прах. Откритите в нея множество златни и сребърни находки днес са изложени в музеите в София и Хасково.

Датировката на гробницата е от IV век пр. Хр. Дължината и е 32 метра, което я прави най-голямата открита досега в България и на Балканския полуостров.

Днес тя е запазена в автентичния си вид. Учените смятат, че се е ползвала като фамилна гробница и в нея са извършени най-малко 6 погребения.

Наистина запазеният и вид, такъв, какъвто е бил преди хиляди години, кара човек да се замисли и да си даде сметка, че цивилизацията на траките, нашите предци, е била стократно по-развита и съвършена от нашата.

Времето не ми стигаше...Не знаех какво по-напред да правя - да снимам ли, да се възхищавам ли...Беше нещо невиждано. Една от малкото неосквернени от иманяри могили. Добре, че са я открили навреме, преди да попадне в неправилни ръце.

10.30 часа.

Пристигнах в Свиленград. Отне ми малко време докато се ориентирам в града. Преминах по стария Свиленградски каменен мост, построен през 1529 година, по времето на Сюлейман Великолепни. Днес мостът е единствения запазен елемент от едновремешния цялостен комплекс от джамия, чаршия, кервансарай и хамам.

Не знам дали си внушавах, но дали поради близостта до Гърция или заради нещо друго, в Свиленград цареше гръцка атмосфера. Добре асфалтираните улици в центъра, палмите по тротоарите и надписите на гръцки заради туристите ми напомниха на Елада. Повъртях се няколко пъти из централната част. Табели за околните села така и не видях. Наложи се да питам местни хора за пътя към село Маточина. Предположих, че селцата са забравени от хората и никой вече не знае къде дори се намират. Поредния дядо, когото попитах за пътя към Маточина, ми отговори така: Карай направо...ама ти даваш ли си сметка колко далече е Маточина? Отговорих му кратко и ясно: 40 километра...След което той кимна утвърдително.

10.40 часа.

Пътят започваше задоволително - колата бе ниско полегнала на новия асфалт. Носех се с висока скорост към първата спирка от маршрута си - село Щит. Пътят се оказа добър само до село Димитровче обаче. След това си личеше, че коли не минават, и може би затова не го поддържат. Вече се бях подготвил, че това, което ще видя в селата по границата, ще ме разочарова.

11.00 часа.

Паркирах колата в центъра на село Щит, наточих си вода от селската чешма. Селото не ми се стори толкова зле, колкото очаквах.

Странно ми бе името му...Поразпитах местните от къде идва то, но никой не можа да ми отговори. Свързах го с ключовото му местоположение на границата с Турция.

Почти в центъра на селото, от югозапад границата прави чупка, приближавайки се на не повече от 200 метра от последните къщи. Говорим за самата гранична бразда, не за кльона. И понеже досега се бях разхождал основно по границата между България и Гърция, този път ми стана интересно каква драстична разлика има. Границата с Турция се охранява зверски. А и е близко до ума, че е така, тъй като Турция не е член на ЕС. Просто не се бях замислял за това досега. Впечатлен от всичко, се изкачих на едно хълмче на края на селото. Под мен бе браздата, добре поддържана и оградена от двете страни с бодлива тел. Именно от село Щит тя е прокарана по абсолютно права линия в продължение на над 20 км. на изток. Вперих поглед докъдето ми стигат очите, и видях подредените гранични наблюдателни вишки, накацали на всеки следващ хълм.

Превалих хълмчето и пред мен изникна друга изненада - още една вишка със специален уред за нощно наблюдение и голям прожектор, осветяващ може би на няколкостотин метра. Любопитен бях да се кача, но разумът надделя. Бях почти сигурен, че от някой съседен хълм ме наблюдават. Нямаше как да не съм се набил в наблюдателните очи на граничните полицаи с червения цвят на колата.

Направих доста снимки, надявах се никой да не конфискува апарата ми, тъй като това е строго забранено на такива места.

Видях и движещите се до самата бразда турски и български патрулиращи джипове.

Продължих по пътя си и след около двайсетина минути вече влизах в село Маточина. Заветната ми цел бе крепостта Маточина, или наричана още Букелон. Видях я североизточно от мен, кацнала на хълм над селото. Усетих пулса си да се ускорява. Не случайно я бях оставил за последния ден. Бе черешката на тортата. Мечтаех да я видя отдавна. Може би след като гледах филма "Мила от Марс", сниман в Ивайловградско и Свиленградско. И понеже бях обходил всички места в Ивайловградско, сега ми оставаше само Букелон.

Издигната е през IV век от византийците като важен опорен пункт, защитаващ подстъпите към Егея и Константинопол. През Х в. твърдината е разрушена. Две столетия по - късно върху руините й е построена нова крепост със сложен план от три свързани помежду си секции. Имало е и малък християнски параклис.

Местността се свързва с епичната битка от времето на Втората Българска Държава. Тук през 1205 г. войската на цар Калоян разбива армията на Рицарите Кръстоносци и пленява император Балдуин.

Иначе село Маточина има тъжната съдба на повечето крайгранични села. Днес почти обезлюдено, в миналото е наброявало над 400 жители, които са преминавали през серията от заграждения бодлива тел само при показването на т.нар. открит лист. А за обикновени туристи като мен достъпът е бил невъзможен. Не само, че не биха ме пуснали, а направо биха ме застреляли като куче в името на "идеалите".

Днес голяма част от т. нар. "инженерно - технически съоръжения", за които навремето са се харчели луди пари, стоят непокътнати. Покрай пътя има изоставени застави със звучни имена като "Юнак", "Хала", "Граничар" и други подобни. Огражденията са почти навсякъде покрай пътя. На местата, където телената мрежа пресича асфалтовия път стоят зелените ръждясали скелети на граничарските будки и изкорубените портали, през които са пропускали превозните средства.

Навръщане от Маточина се отбих и до едно доста неизвестно селце - Михалич. Това, което ме отведе там, бе...скалната църква край селото.

Малко хора знаят, че освен в Иваново, скална църква има и край Маточина, а също и до село Михалич. А именно последната е най-старата скална църква в България. Датирана е от 9 век, когато на власт е Княз Борис, Покръстителят.

Самата църква е "построена" в голямa варовикова скална тераса. Изумително творение е. Уникалността и се състои в това, че се отличава от всички скални църкви със своята сложна триконхална форма. Планът и наподобява този на градените кръстокуполни църкви. Куполът е с диаметър 5,5 м. и е висок 6 метра. В църквата се влиза по 14 изсечени в скалата стъпала. Днес стенописи липсват, вероятно поради нетрайността на боите, с които са си служили майсторите - зографи тогава. Предполага се, че църквата е използвана от монаси и отшелници, последователи на различни ереси през неспокойните години на девети век.

Отне ми няколко минути докато се приспособя към тъмнината. Едва тогава разбрах колко голяма е църквата. Носеше се странна миризма, а остър писък ме накара да настръхна. Сепнах се и навързах събитията. Оказа се, че съм смутил намиращите се вътре прилепи. Поглеждайки към пода, осъзнах, че съм нагазил в гуано. Ето от къде идваше "приятната" миризма. Явно това бе уютният дом на колония летящи бозайници.

Неусетно завърши и тази приказка. Времето, прекарано по тези мистични места, се бе изнизало както изтича пясъкът в пясъчния часовник. Насладата, която Мастейра (Свещената Планина) ми подари за пореден път, бе божествена. Осъзнавах, че в живота си човек наистина има само една голяма любов. Моята бе България...

Няма коментари:

Публикуване на коментар