ПЛАНИНАТА НА СТРЪВНИЦИТЕ

Огромната й глава се подаде от бърлогата. Големите й кръгли очи се втренчиха в мен. Бях я открил. Или тя - мен. Нададе яростен рев и с няколко бързи скока скъси разстоянието помежду ни наполовина...

Всичко започна единадесет дни по - рано, когато Христо ми се обади и ми каза, че случайно открил дупка в скалите. Дупка, която очевидно бе подготвяна за зимна бърлога на средноголяма мечка. Искаше да я разгледаме по-подробно.

Речено - сторено. Взехме раниците и потеглихме към мястото, чиито координати той бе запаметил в GPS - а си. Умишлено няма да споменавам къде точно се намира то, тъй като любопитни хора има много на този свят, а не всеки е добросъвестен. Първоначално потеглихме по маркирана пътека, но след около 15 минути се отклонихме от нея. Теренът бе изключително тежък за придвижване. Наклонът от над 55 градуса се допълваше от падналите дървета по целия склон, вероятно поради старост и изгниване или поради смерч, вилнял тук преди година - две. Личеше си, че нормални хора не минават оттук. Може би горски минава един път на две години с цел маркиране на дървета за сеч. И толкоз.

Странна находка ни стресна малко преди самата бърлога. Попаднахме на стара, изгоряла от слънцето, туба от масло за резачки. При обстойно вглеждане обаче ясно личаха следи от голяма и силна челюст, която бе полюбопитствала да види какво има в тубата. Определено не бяха зъби на куче. На това място дори кучетата нямаха работа.

Достигнахме до дупката, като внимателно и без много шум огледахме терена наоколо. Тя бе разположена на идеално за обитаване място - югозападно изложение, което би осигурило достатъчно топлина през зимата, непосредствено преди залез. Тишината и липсата на любопитни дразнители от вида Хомо Сапиенс бяха подтикнали мечката да започне да подготвя за зимния си сън именно тази бърлога.

След като се уверихме, че все още входът и е прекалено тесен вътре да се е настанила мечка, решихме да се огледаме във вътрешността й. Проникването бе трудно. Личеше си, че звярът бе работил усърдно и бе изместил доста скален материал и пръст. Очевидно се бе отказал за момента...но вероятно щеше да продължи!

А вътрешността й предлагаше истински уют. Дълбочината й бе около 3 метра, а височината - малко над метър. Идеално за зимуване и отглеждане на малки мечета място. Тесният й вход гарантираше топлина. Вероятно след влизането си, мечката щеше да затрупа входа за допълнителна изолация.

След продължилото около час суетене около новия дом на мечката, решихме да слизаме към изходната си точка, но по друг път. Отново излезнахме на пътеката, която се спускаше плавно и ни водеше уверено към асфалтовия път.

В един момент останахме изумени от странни следи по едно дърво. Бяха от мечка. 100 процента. Останахме още по-изумени, когато се огледахме около себе си. Не беше едно, не бяха 2, 3 или 5 маркирани дървета. Цялата гора около нас, около един квадратен километър, бе осеяна със следи от мечи лапи и зъби. Различни по големина и форма резки ни подсказаха, че мечката живее тук. Постоянно. Три пъти по-изумени останахме от факта, че на не повече от 150 метра от нас имаше асфалтов път, а непосредствено под нас бе започнала сеч. Но вероятно тъкмо тази сеч бе подтикнала мечката към маркиране на дърветата. Тя бе прекарала живота си в тази гора. Чувстваше я като свое царство. Неприкосновено. Само нейно. Но сега резачките я плашеха, а тя използваше нощта за да маркира територията си. Може би тайно се надяваше, че това ще бъде видяно от дървосекачите и най-накрая те ще се оттеглят и ще я оставят намира.

Целият път до дома премина в бурни коментари "как, защо, колко, къде". Прибрахме се с нагласата отново да посетим тази гора, за да разберем къде живее мечката в момента.

.............

Единадесет дни по-късно. Телефонът ми иззвъня. Беше Ицо. Беше 10.15 сутринта. Събуди ме с настоятелно звънене. Каза ми: "Хайде". Разбрахме се почти без думи. Два часа по-късно потеглихме към "маркираната" гора. Този път отдолу нагоре с идеята да обиколим района, да огледаме скалите и евентуално да открием леговището на мечката. И дума не ставаше за риск. Просто знаехме, че дори да е в района, ще ни чуе навреме, ще се отдалечи и ще ни наблюдава отдалече, но няма да имаме пряк контакт с нея в никакъв случай.

Започнахме здраво катерене по склона. Определено имаше нови, пресни следи по дърветата, а на места - обърнати камъни, ясно показващи, че скоро оттук е преминал гладник. Около два часа ходихме почти безрезултатно. Обходихме голяма площ, огледахме много скали и отделни камъни, създаващи предпоставка за наличие на меча бърлога. Единственото обещаващо място, което открихме, бе скален свод, под който вероятно пладнуваше нашата мечка.

Достигнахме и до най-високата точка в района - малко, скалисто връхче, изключително диво и трудно достъпно място. Изненада ни лека вдлъбнатина на върха, застлана с листа и мъх. Тук бе лежал голям звяр. Наскоро. За това свидетелствуваха два огромни купа с мечешки изпражнения, един до друг, в които ясно личаха костилки от плодове. На 20 метра под връхчето имаше открита площ сред гората, обрасла с малини. Веднага разбрахме защо е устроила леговище тук - за да е близо до малините, когато узреят. Вероятно тук на хлад, в горещите летни следобеди, тя бе дрямала сладко - сладко, унасяна от аромата на диворастящи плодове. Тук тя бе истински щастлива. Хора не идваха. Едва ли някой би се осмелил. Бе господар на тази дива гора.

Направихме опит да преминем вляво от малинака, но опитът ни завърши с неуспех. Дълбоката над 100 метра пропаст спираше пътя ни напред. Тук не бе добро място за среща с мечка. Нямаше място за бягство.

Прекосихме малинака и решихме да се спуснем право надолу, на югозапад. Спря ни остър шум. Оказа се кълвач. Гората бе наистина стара и имаше нужда от подобни санитари. Пейзажът бе неописуемо див. Подминахме още няколко скали по пътя си навръщане и вече почти се примирявахме и утешавахме, че сме открили поне изпражненията й.

Пред нас изникна голяма скала, може би последната, след което започваше стръмното спускане към шосето. Решихме да я огледаме. Двамата с Ицо бяхме на около 20 метра един от друг.

Приближавахме се постепенно, като Ицо бе вляво от мен и вървяхме успоредно към скалата. Бях на около 15 метра от нея, когато забелязах отново нещо подобно на скален свод. "Ице, ела насам", бяха думите ми. Половин секунда по-късно... огромната й глава се подаде от бърлогата. Големите й кръгли очи се втренчиха в мен. Бях я открил. Или тя - мен. Нададе яростен рев и с няколко бързи скока скъси разстоянието помежду ни наполовина...

Не мислех, не чувствах, не осъзнавах...Знаех, че трябва да бягам. Веднага!

Стегнах тялото си. Обърнах се и хукнах напред. Извиках с всичка сила: "Ице, бягай, тук е!!!" Усещах, че гласът ми ме предава. Звучеше странно.

Направих около 10 крачки. Усещах звяра зад гърба си. Чувах рева му. Имах чувство, че лигите му капеха от ярост. Спънах се в нещо. Полетях от около 3 метра височина. Паднах на главата си, претърколих се, ударих се лошо в корема и левия крак. Нямах време да чувствам болка. Сякаш нищо не ме болеше. Изправих се и продължих да тичам. След още десетина крачки Ицо ме сграбчи за рамото с думите: "Спри! Мечката си отиде!" Обърнах се. Видях огромното и туловище да се отдалечава с бърз ход. Бе светлокафява мечка, вероятно мъжкар, огромен, над 150 кг. Ицо я бе напръскал със спрей против мечки, който се оказа ефективен.

Бях в шок. Скъсани дрехи, кръв, драскотини. Вървях с бързо темпо надолу по склона. Все още не вярвах, че си е отишла. Допусках, че ще се върне. Бе като озверяла. Дадох си сметка, че ако бях останал на място, без да тичам, както пише в дебелите книги, сигурно щеше да ме е сразила с няколко удара.

С Ицо почти не говорехме. Спускахме се бързо. Толкова бързо, че се задъхвахме. Погледнах го. Бе бял като платно. Оказа се, че след падането ми, именно той е останал по-близо до мечката. Изправили са се лице в лице, при което той я е напръскал със спрей.

Отнякъде се появи и кучето Люк. Не знаех къде беше в последните няколко минути. Може би се бе скрил някъде при срещата с косматия звяр. Появата му ме зарадва.

Всичко бе приключило. Благополучно. Този път. Може би бе знак да внимаваме. Защото бяхме навлезнали в царството на мечката, а там важат други закони. В царството на мечката няма милост. Там оцелява по-силния. А ние нямаше как да се мерим с нея!...

Излезнахме на асфалтовия път. Едва сега всичко започна да ме боли, но вече се чувствахме по-спокойни...