26.03.2012 г.

ИЗ ДРЕВНИТЕ ЗЕМИ...В ТЪРСЕНЕ НА ОТГОВОРИ






Два дни по-рано в корема ми се бе настанило онова приятно чувство, което влюбените наричат "пеперуди"...

Не бях влюбен...Просто се подготвях за обиколка из Източните Родопи. Една незатихваща страст!

Два дни из древни, забравени места и светилища, тракийски златни мини, дива природа и... вятър, чийто полъх носи шепота на отдавна отминали времена!

Два дни, в които щях да изпитам истинската наслада от тежката раница на гърба си, студените ранни утрини и сладката умора в края на деня, която кара очите ти да се затварят, но дори когато се затворят, ти виждаш преживяното отново и отново! Все гледки, които не ти дават да заспиш!

И разбира се два дни, в които щях да се слея с росата, облаците и златоносните реки на Мистичните Източни Родопи!

Целта на пътуването ми бе да си отговоря на един въпрос! Дали успях?!?

В съботното утро ме бе обзело сладко спокойствие. Сега, за разлика от други пъти, не бързах. Наслаждавах се на всеки завой и всяка стойностна гледка по маршрута си! Спирах, снимах и дишах от живителния въздух, предвещаващ кацането на пролетта!

Бях степенувал красотите, които щяхме да видим със спътника ми! Искаше ми се, както винаги, да оставя най - хубавото за последния ден! И струва ми се, успях! Въпреки че в Източните Родопи е трудно да степенуваме - там просто всичко е красиво!

Започнахме с Вкаменената сватба при село Зимзелен. Феномен, образуван преди 35 млн. години. През олигоцена днешните Източни Родопи са били неспокойно дъно на дълбоко море. Чести вулкански взривове разтърсвали земята и на морското дъно се образували дебели пластове вулканска пепел, примесена с различни късове от разрушаващите се по брега скали. Утайките се уплътнявали бавно и се превръщали в пластове от туфи, в които сега е оформена Вкаменената сватба.

Интересен е и произхода на името Зимзелен. Селото е толкова малко, че къщите му се губят сред червеникаво-белите скали, с които е заобиколено от три страни. Според някои предположения името на селото – вечно зелено цвете с магическа мощ срещу злите сили, е избрано да пази хората от вилнеещите в района гневни богове, които вкаменявали всяка жива твар.

Едно от преданията, заради които тези пирамиди носят поетичното име “Вкаменената сватба” (Гелинкаяка), е посветено на древна любовна история. Момък от съседно село залюбил младо момиче. Влюбил се в очите и, защото фереджето и му пречело да види лицето и. Поболял се по нея, пратил баща си да я иска. Баща му я откупил с торба жълтици. Вдигнали чудна сватба.

Повели момата към Зимзелен. Отзад вървял щастливият жених, а отпред баща му водел нагиздената булка, качена на муле. Като минали рекичката, духнал вятър и за миг открил лицето на булката. Занемял свекърът пред хубостта й и нечисти мисли минали през главата му.

Зафучали ветрове и за миг вкаменили всички - булката, качена на магарето, свекъра и всички сватбари. Останал само момъкът. Покрусен от мъка, се помолил горещо вятърът и него да превърне в камък.

Така и станало. Застинали във вечен покой. Днес сватбарите са все още там - обагрени в бяло и розово, с дълги до земята одежди, някои - събрани накуп, други - гледащи отстрани, малки и големи, бедни и богати. Сякаш напомнящи ни, че има граници, които не трябва да прекрачваме!...

Нямах търпение да продължим, защото интуицията ми подсказваше, че предстоят още интересни места.

Последваха седемнайсет километра в посока североизток. Преминахме през няколко села, като накрая достигнахме до Бели пласт. Изведнъж, след поредния завой, пред нас изникна чудна гледка - каменните гъби! Лично за мен това е изключително странен скален феномен, а още по - странно е, че той стои там вече хиляди години. Странни по форма и цвят - с розови, сини и черни шарки, тези чудни форми ще спрат дъха ви.

Отново се намесват легендите. Една от тях гласи, че това са главите на четири сестри, които са обезглавени от поробителя. Разбира се, истината е съвсем различна. Учените казват, че каменните гъби са големи части от вулкански скали, които в продължение на хилядолетия били изложени на силните ветрове в района и така с течение на времето, вятърът и водата си казали тежката дума.

Доказано е, че тази част от Родопите е била дъно на море, което вероятно в продължение на хиляди години е подкопавало дъното и формите, които виждаме днес, са най - здравите части от скалите.

Разходихме се в района, който се оказа най - високото място наблизо. Оттук се откриваше панорама към язовир Тракиец и Хасково, а от запад и юг се спускаха величествените гънки на Родопа.

Пътешествието ни вървеше по план. Насладата ни бе голяма. Отправихме се към последната за деня цел - забравеният златен рудник на траките, носещ звучното име Иниклер! 

Признавам си, доста зор видяхме докато открием подхода към него. Попитахме двама души в село Стремци, които ни отговориха по абсолютно противоположен начин. Решихме да се оправяме сами. Бях чел описание на местоположението му и реших да се пробвам. Навлезнах в приятна елова гора. Първият опит се оказа неуспешен. 

Почти достигнахме до Рани лист. В една градина видяхме човек и го помолихме да ни упъти. Трябваше да се върнем около два километра. Бях решен да я открием.

Върнахме се до мястото. Оттук тръгваше горски път, който по думите му бе 100 метра. Оказа се, че е около 500, но това не беше проблем. Момче и момиче от Хасково също бяха дошли да търсят пещерата. Тръгнахме заедно нагоре. Те бяха прочели за Иниклер случайно в някаква карта. 

Изкачихме хълмчето, но пещера така и не се виждаше. След 15 - минутно лутане почти се бяхме отказали. Явно пак ни бяха опътили погрешно. Решихме за последно да се огледаме и от северната страна. Нали пещерата имаше 6 входа. Все трябваше да попаднем на някой от тях! 

Късметът пак бе с нас. Попаднахме на малък вход, подобен на бърлога. Тъкмо се готвех да влизам, когато другите извикаха, че са открили още един вход. Оказа се по - лесен, но бе задънен. 

Продължихме да се оглеждаме и изведнъж...попаднахме на четири вертикални шахти, вероятно служели за вентилация. Всяка от тях бе дълбока около 15 метра. Вече внимавахме къде ходим. Оказа се точно както бях чел. Имало комини и теренът бил опасен.

Наричат Иниклер Стремските лабиринти. Представлява златна мина, датирана от I-III век от н. е. Прокопана е с огън и вода в метаморфити. Единствената прилика с пещера са множеството обитаващи я прилепи. Дължината и е над 300 метра, като всички галерии са свързани. 

Струваше си да се спусне човек в златна мина. Току виж попаднал на някоя златна жила, която траките са пропуснали да извадят на повърхността. Осигуровката ми бе готова - в близост имаше здрав бук и след няколко минути 30 метровото ми въже докосна дъното. 

Спускането не бе бързо поради много мъх и хлъзгавия отвес. Озовах се в същински подземен Рай! Около себе си виждах сноповете светлина, които проникваха от съседните "комини". Пропълзях бавно надясно. Процепът се стесняваше, но се провирах спокойно. Само за няколко метра имаше 4 разклонения във всички посоки. 

Под един от комините се натъкнах на труп на животно. Не можах да определя какво е поради напредналия стадий на разлагане, но бе едро животно, вероятно сърна, паднала в отвеса, гонена от ловци или вълци. 

Разходих се из доста тунели, но не успях да обходя цялата мина. Бях сам и предпочетох да не рискувам. На повърхността ме очакваха с интерес.

Изкачването се оказа още по - трудна мисия, но все пак се справих. Светлината на повърхността ме заслепи. Имах нужда от няколко минути почивка и малко свеж въздух. Ръцете ми трепереха от вълнение.

Бе дошло време да потегляме към Нановица - районът, който щяхме да обходим утре. Изумителните пейзажи продължаваха да се сменят покрай нас. Умората в мен вече бе започнала да взема връх. Пещерата ме умори доста. 

Достигнахме селото, където прекарахме топла и тиха пролетна вечер в акомпанимента на щурци, пляскащи риби, лисичи писукания и тотално безвремие. 

ДЕН 2

Имах рожден ден. Ставах на 26 години. За разлика от друг път се чувствах прекрасно. Мислех за всичко друго, но не и за това, че остарявам. 

Закуската ни се състоеше от ароматен чай от мащерка, последван от купичка кус - кус с много сирене. 

Събрахме сили и хайде на път! По моя преценка ако местата, които щяхме да посетим днес, градираха по величие, както тези вчера, то накрая на деня щяхме да сме събрали толкова положителни емоции, колкото древните хора са събирали цял живот.

Отправихме се към Бюйюкдере - река и едноименен залив на южния бряг на язовир Студен кладенец - част от защитена местност "Средна Арда", като по пътя си преминахме през селца, в които животът наистина бе спрял. Малки къщички, пръснати по поляните, пуснати на свобода стада от коне, говеда и овце, работещи по нивите селяни - всичко това караше човек да поиска да живее тук. Имената на селцата бяха от звучни по-звучни - Гургулица, Църквица, Зорница, Момина сълза. 

Асфалтовият път бе в доста лошо състояние, но няколко минути по - късно си дадох сметка защо е така. 

Бях спрял за да снимам от високо река Големица, когато покрай нас премина огромен червен пикап Тойота. Двадесет метра по - надолу шофьорът удари спирачки и тръгна на заден ход. 

Изравниха се с нас. Свали прозореца си, питайки ме не особено дружелюбно какво правя. Отговорих, че съм спрял да снимам, а спътникът му, с видимо учудване ми отговори, че нямам право да снимам, даже нямам право изобщо да съм тук, и ме попита дали носим оръжие. 

Поклатих глава и му обясних, че сме спали в хижа Нановица и сме дошли да се разходим, при което тонът и на двамата стана приятелски и ни казаха, че тогава може да влезнем навътре по пътя. Щяли сме да видим интересни неща.

Всъщност аз много добре знаех защо е всичко това. На брега на язовира се намира Еленово стопанство "Студен кладенец", където богати западни ловци пробват мерника си. Има изградени луксозни ловни резиденции, чакала за отстрел на дивеч и изобщо всякакви екстри за разглезени пишман - туристи.

Вече бяхме навлезнали в границите на самото стопанство, когато по цялото било срещу нас видяхме стадо лопатари, спокойно пасящи свежата пролетна трева. 

Останахме като ударени от гръм. В най - смелите си мечти си бях представял, че ще видим една - две сърни или лопатари, пресичащи пътя ни. Но това, което виждахме сега - над 150 броя....!!!

Имахме бинокъл, повече от половин час не можахме да свалим поглед от тези прекрасни създания, които лекичко се отдалечаваха от нас, но по нищо не показваха притеснението си от присъствието на натрапници. Огромен елен - лопатар царствено размахваше рогата си, вероятно заканяйки ни се! 

Човек наистина се нуждае от много малко, за да се почувства жив! Гледката на спокойно пасящите животни ме изпълни с енергия и адреналин. Едва държах бинокъла и фотоапарата.

Впечатляващо бе, че по пътя ни навръщане видяхме още много сърни и лопатари на по - малко от 20 метра от асфалтовия път.

Началото на деня бе обещаващо. Времето бе с нас. Температурата започваше да се повишава. Жаждата за нови приключения - също!

Следваше Татул - Светилището на Орфей - един от най-величествените мегалитни паметници, открити по нашите земи. Светилището представлява скален масив, а върхът му - пресечена пирамида. Комплексът се състои от два саркофага, четириъгълно легло за главния олтар и триметров кладенец. Датиран е от края на Vи началото на ІV хил. пр.Хр. За това свидетелстват намерените глинени съдове в региона.

Скалната пирамида и гробниците около нея са оформени през ХVІІІ – ХІ в. пр.Хр., когато светилището преживява своя първи голям разцвет. Наоколо е оформен кръг от глинени олтари, върху които са извършвани жертвоприношенията. Открити са стотици култови предмети – глинени човешки идоли и прешлени за вретено, модели на съдове, предмети от бронз, изображения на Бога Слънце.

При разкопките през 2004 – 2007 г. са намерени и уникални предмети от глина, свързани със слънчевия култ – три колела за макети на Небесна колесница и част от златна маска.

През ХІІІ – ХІІ в. пр.Хр. светилището е пострадало при земетресения. Според историци саркофагът, пресечената пирамида и страничната камера илюстрират погребенията на Орфей и на тракийския цар Резос, който според митологията е царувал в южната част на Родопите и е взел участие в легендарната Троянска война.

През античната епоха е изградена масивна каменна стена от огромни блокове с форма на паралелепипед. Във вътрешността на светилището са разкрити няколко сгради, една от които е великолепен храм със запазени 6-метрови стени. От античната епоха е открита цяла серия от бронзови пръстени – печати.

Финалният етап от живота върху хълма край с. Татул се отбелязва от средновековния некропол, от който са проучени 8 гроба. Некрополът се датира не по-късно от средата на ХІІІ в. и бележи края на вековния живот на хълма край Татул.

Бях слушал доста, бях виждал и снимки, но нищо не може да се сравни с възможността да погледнеш това велико творение на културата на древните отблизо! Почувствах се горд, че живея в България! Колко ли кръв бе пролята тук? Какви ли прозрения бяха получили древните жреци? С колко ли труд бе изградено това светилище? 

Направи ми впечатление, че по околните върхове имаше също така странни скали и скални форми. Видно бе, че в района е имало няколко светилища, които са комуникирали помежду си посредством огън или друг начин, вероятно неизвестен на нас. 

Колко ли работа биха имали археолозите тук, ако някой ден започнат да се оптускат повече средства за разкопки и проучвания! 

Жегата набираше сила. Искаше ми се малко разхлаждане. Качихме се до една от махаличките на село Татул. Помолихме местните да ни опътят за река Сапдере и Вкаменената гора. Оказа се, че сме на прав път. Интуицията ми бе подсказала накъде да вървим. 

Спускахме се бързо. Първоначално се движехме по стръмна ливада, по която пасяха стотици овце. Постепенно навлезнахме в дерето, където растителността ставаше гъста, а скалите - от причудливи по - причудливи. Силно пресеченият терен не ни плашеше, защото усилието си струваше. Бяхме наградени с неземни гледки.

Спуснахме се уверено на дъното на каньона, където ни очакваше нереално синя вода, която в съчетание със снежно бялото дъно на реката, създаваха асоциации за пейзаж от Патагония или Нова Зеландия. 

От двете ни страни се издигаха страшни, непристъпни канари, нарязани от скални ниши и украсени с гнезда на лешояди и царски орли. 

Чувствали ли сте се някога сякаш сте на друга планета? Да? Значи разбирате как се почувствах при срещата с каньона на река Сапдере! И всичко това беше преди да видя Вкаменената гора!

Изведнъж изникна и тя! Простира се по североизточните склонове на Дамбалашкия рид, изградена от терциерни скали. Представлява множество вкаменени (сифилицирани) дървета, разположени на площ от 120 метра. Височината им достига до 1 – 1,5 м, а дебелината до 0,4 – 0,6 м. Каменните стъбла имат вид на обгорели от огън дърва. В напречен прорез ясно се виждат годишните кръгове. Предполага се, че тези скали са се образували преди 30 млн. години, като има две мнения за оформянето им. 

Според едното, вкаменената гора представлява седиментни скали, съставени от здраво споени песъчинки и скални отломки.

Второто мнение застъпва тезата, че това е било гора, разположена на крайбрежието на древното терциерно море. При започналата интензивна вулканична дейност, тя е била частично засипана и изгорена. Част от дърветата обаче са се съхранили затрупани от този огромен вулканичен материал. Високата температура е овъглила цели дървета или части от тях. При някои се е съхранил скелета на дървото. През по-късните етапи на вулканичната дейност, през тези скелети са протичали води, носещи със себе си кремъчно вещество и са запълнили кухините. Така са се получили вкаменените дървета. Двата най-големи дънера са с диаметър около 2 - 4 м. В единия има малка хралупа, пълна с вкаменени "трески", споени от риолитови туфи. 

Този феномен ме разтърси. Не вярвах на очите си, че съм свидетел на подобно нещо - на първо място така запазената природа, без каквато и да е човешка намеса, и на второ - Вкаменената гора. 

Вкаменената гора, Вкаменената гора...Дълго време ще присъства в съзнанието ми! Това е една от гледките, които наистина не могат да бъдат забравени! Никога! Отново се убедих колко сме малки и незначителни пред мощта на природата!

Не се сдържах и се потопих в един от страхотните вирове на Сапдере. Водата бе ледена. Не изтраях много. Но определено охладих пожара, който бушуваше в мен.

Имах идея да посетим още няколко места. Но прецених, че след това изживяване всичко би бледняло. Нямаше смисъл. Бяхме като опиянени. Левитирахме. 

В началото споменах, че целта на пътуването ми бе да успея да си отговоря на един въпрос! Е, вече се чудите дали успях!

Пътувахме обратно към цивилизацията. Вече знаех отговора.

Защо хората, живеещи в планината не остаряват? Защото Планината не им позволява! Защото Планината е онзи вечен източник на сила и енергия, онзи вулкан от младост, онова море от усмивки и топлота! Защото човек, който живее в планината не може да бъде лош, не може да изпитва злоба! 

Защото той се ражда, живее и умира в прегръдките и, обгърнат от любов!

Това са моите отговори! Открихте ли вашите???

5 коментара:

  1. Неверотен разказ на страхотна разходка, както винаги. Много се радвам,че харесваш толкова много Изт.Родопа. Тук буквално ври от археология и природни феномени. Като прочетох,че сте тръгнали към стремци се стреснах. римския рудник е в трагично състояние, както сам видя, галериите се рушат. аз като бях последно имаше умряла крава, дето смъдеше ... ние от 1 април почваме на Ада Тепе и ще те чакам някой слънчев ден :)

    ОтговорИзтриване
  2. Браво наистина страхотен разказ, който успя да пренесе и мен по тези невероятни земи.

    ОтговорИзтриване
  3. Любак, не мисля, че рудника е толкова зле, поне това, което успях да видя! Вярно, личи си, че Бай Ганьо е минал и оттам... Вие правили ли сте разкопки там?

    За Ада тепе - знаеш, че ще дойда със сигурност! :)

    ОтговорИзтриване
  4. Впечатляващо описание, което ме пренесе толкова далече!!! Благодаря ти, Алекс! :) И честит рожден ден на патеричка! Желая ти безкрай от чудеса за преоткриване! Ели :)

    ОтговорИзтриване