Обичаят Кукерство по нашите земи води началото си от преди повече от 8000 години, а при траките се празнува по време на дните на тракийския бог на веселието Дионисий и посрещането на тяхната Нова година по време на “Сирни Заговезни” или така наречената земеделска нова година, свързана със заораването на нивите. Кукерството празнува отминаването на зимното мъртвило и настъпването на лятното плодородие.
В различните краища на България кукерите излизат по различно време - на Васильовден, на Песи понеделник след Сирни Заговезни, през месец март. Имат и различни имена: бабугери, песяци, мечкари, старци, сирвискари, кукове. Кукерите се обличат със смесица от мъжки и женски дрехи и страшни маски, окачат по себе си звънци и хлопки, и носят мечове или тояги за да изплашат и прогонят безплодната зима и злите духове и орисници, та да дойде пролетта и да е плодородна настъпващата стопанска година.
Кукерската игра пресъздава връзката между природата и човека: земя - жена, разораване - обладаване, засяване - оплождане, зърно - мъжко семе; умирането на зимата - убиването на Царя; идването на пролетта - възкръсването на Царя. Движенията на кукерите имат заклинателни значения. Мушкащите движения на червено - боядисаните мечове пресъздават оплождащите движения на половото сношение Подскачането е да накара житото да расте високо. Клатенето и повалянето - да тегне и се люлее от изобилие зърното на житния клас. Търкалянето по земята - да се зареди човек със силата й. Дрънченето на звънците и хлопките - да стряскат и прогонват лошите сили.
Кукеруването е част от игровия кръг – подготовка за семеен живот на момъка, през който той задължително е трябвало да премине за да може чрез играта да види, опознае и се подготви за живота след сватбата. Младеж, който не е коледувал, сурвакарствал и кукерувал не е можел да се ожени и е ставал “втора ръка” избор за жених, т.е. нареждал се е в редицата на нездравите и овдовелите, и нему се е полагала само “втора ръка” невеста: нездрава, овдовяла или изгонена от мъжа си жена.
Главните действащи лица в кукерската дружина са Цар, Момък и Невеста или Баба и Дядо, и кукери. Те имат двуколка или каруца, в която возят Царя; рало, с което разорават земята обредно; крина, пълна със зърно, което царят засява; дървени мечове, боздуган и кросно, които се възприемат като подобия на мъжкия член; кукла. Макар и с различия, в миналото обичаят съдържал следните общи за цялата страна действия: Кукерите, само неженени мъже, предвождани от Цар в зряла възраст, който трябва да има семейство, челяд и имот, се събират на хорището на селото, откъдето, начело със свирачите, обикалят къщите с наричания за здраве и благополучие.
Невестата се захваща да премете и подреди, но всъщност само разтуря нещата. Домакините ги даряват с храна, вино и/или пари, а булката целува ръка на стопанина за благодарност. След обиколката по къщите дружината, следвана от цялото село, се връща на мегдана, където разиграва старинния си обряд. Най-напред кукерите търчат в разни посоки като се стремят с движения и дрънчене на звънците си да изплашат злите сили.
Момъкът/ Дядото използват суматохата и “оплождат” Невестата/Бабата, а кукерите дават на Царя три залъка хляб. След това двама кукера се впрягат в ралото, един орач ги подкарва с остен и разорава обредно три бразди в кръг.
Царят върви след тях и сее зърно от крината, а групата кукери го следват, подскачайки и размахвайки саби. След заораването, Царят благославя за плодородие, a кукерът с кросното го убива, но другите кукери се събират над него и го възкресяват.
Невестата/Бабата ражда дете и кукерската веселба продължава с народни хора. Докато се играе обичая, кукерите се закачат и шегуват с наблюдаващите ги за здраве и късмет.
Върховата изява на маскарадните игри в Средните Родопи безспорно е празника „Песпонеделник” в село Широка Лъка. Това е първата неделя след Сирни Заговезни, когато се обесва злото, превъплатено според родопските митологични представи, в „бесните” кучета.
Песпонеделник е древноезичен обичай, обогатен с християнски елементи. Изпълнява се за плодородие, изобилие и здраве. Кукерските игри в с. Широка лъка са описани за първи път в средата на XX век от българския етнограф Христо Вакарелски и от Илия Калайджиев, родом от селото. В сегашния си вид датират от 1971 година.
Няма коментари:
Публикуване на коментар