28.04.2013 г.

СЛИВОДОЛСКО ПАДАЛО. КАНЬОНЪТ НА РЕКА СЛИВОВ ДОЛ

Запролети се. Само за два дни температурите се повишиха драстично и снегът започна да се топи усилено. А синьото, безоблачно небе ми припомни, че е време за приключения. И то не къде да е, а в позабравените напоследък от мен Западни Родопи. Вярно, бях ги оставил на заден план по една или друга причина, но бе дошъл моментът да им се реванширам. Подобаващо.

Първоначалната ми идея да прекарам уикенда в резерват "Червената стена" не се осъществи, но  дългоочакваният неделен ден дойде и в ранното утро поех на път. Пътувах повече от час до изходната си точка. Час, който мина кошмарно бавно. Завой след завой. Най-накрая паркирах колата, взех раницата и фотоапарата и се изгубих в шубраците. Не забравих и кучето, разбира се. В местности с голяма популация на кафява мечка се чувствам по-сигурно, когато Люк е с мен. 




Очите ми се наслаждаваха на зеленината около мен. Буковата гора се бе разлистила. Измежду старите двеста годишни букаци плахо надничаха младите трепетлики и кленове, които се навеждаха към земята стреснато всеки път, когато вятърът ги докоснеше с полъха си. Бяха още непривикнали към суровите закони тук. Преживели първата тежка зима в живота си, крехките им стволове започваха да заякват. Скоро нямаше да ги плаши нито студът, нито дъждът, нито леденият северняк...

Малката Сливодолска рекичка се спускаше стремглаво по склона, доста пълноводна сега, подхранвана от последните преспи сняг във високото. Синьо-зелените й води бяха наслада за очите ми. Постепенно набирах височина. Вече дори усещах приятната прохлада в каньона. Лъкатушещата пътечка разкриваше чудни панорами, преминавайки край приказни водопади - едни - по-високи, други - по-ниски, но всеки от тях красив по свое му. 

Отдавна не се бях движил в букова гора. Бях забравил това приятно чувство да усещаш някаква сигурност над главата си. В последните месеци се борех основно с драки, хвойни и къпини, и затова сега ми бе някак си приятно и уютно.




Резерват Червената стена е обявен за такъв през 1962 с цел опазването на уникални за Родопите растителни и животински видове. Това е запазило района изключително чист. Целият каньон на река Сливов дол е надупчен като швейцарско сирене. Карстовите форми са на всяка крачка, а вгледа ли се добре човек в земята, ще види стотици бликащи извори директно изпод нозете му.

След като преминах покрай няколко невисоки водопада, вече очаквах с нетърпение черешката на тортата - Сливодолското падало. Иззад един завой се появи и той. Признавам си, надмина очакванията ми. Меката бигорова скала, по която в продължение на хиляди години се бяха спускали водите му, бе придобила уникална форма. Човек би могъл да стои край водопада в продължение на часове и да открива различни форми и фигурки. Прекарах поне половин час там. Направих опит да сляза в основата му, където имаше издълбана дълбока ниша. Хлъзгавият терен и пръскащата вода обаче не ми позволиха да достигна дъното. За сметка на това се охладих доволно. 




Водопадът е висок 49 метра. Определят го като най-високият в Родопите. Това е малко пресилено обаче. Въпреки всичко си струва човек да го посети, защото поне според мен по красота се нарежда на първо място, наистина. Само преди седмица бях посетил Крушунските водопади, които преминават през подобен бигоров скален масив, но Сливодолският водопад ми хареса повече. 

След срещата с този феномен адреналинът в кръвта ми достигна върхови стойности. Нямаше как просто така да се върна обратно. Реших да продължа нагоре срещу течението на реката, за да опитам да достигна до изворите й. Знаех, че не е много разумно, защото теренът над водопада става изключително див и рядко посещаван. 

С няколко бързи скока се изкачих нагоре по десния бряг на Сливов дол. Добре, че винаги на подходящите места имаше люлякови коренища, които ми помагаха да се захващам по-здраво и да се свличам надолу по-малко. След половин час бързо и безразсъдно ходене, или по-точно провиране между люляци, букаци, офики и издънки се добрах до един от изворите на рекичката. Изпод огромната 50 -метрова скала бликаше голямо количество вода, а явно мястото бе считано за свято, тъй като над изворчето бяха поставени три икони. Този обичай ми напомни за Странджа. Изведнъж се завърнах мислено към Индипасха.

Направих опит да продължа нагоре по левия ръкав на Сливодолската река, но пътят ми бе препречен от 10-метров водопад, който нямаше как да преодолея без алпийско оборудване, което обаче този път не носех. А и прецених, че е възможно да прекъсна следобедната дрямка на някой голям, кафяв звяр. Нещо, което в никакъв случай не исках да се случи.





След кратка почивка край извора дойде време за обратния път. Разстоянието се оказа сериозно, защото ми отне 50 минути докато се върна в началната точка. А и денивелацията си я биваше. Часът бе 16.30 и сякаш не исках да се прибирам все още. 

Отправих се към Бачково и по-точно към местността Кувията и пещерата, където е намерена Чудотворната икона на Света Богородица. Разходката ми там бе изключително приятна. Срещнах се с местен човек, продаващ свещи пред аязмото. Обменихме по някоя дума. Разказа ми как открили иконата. Нещо, което не бях знаел досега.

Чувствах се някак си обогатен - емоционално и духовно. Все пак бях навлезнал в дебрите на Свещената планина. И нямаше как да е другояче. Ценностите там са съвсем други. Законите, които царят, са коренно различни. Там материалното не важи. Там е мястото на непреходното. 
Зарядът, с който дарява Родопа е неповторим. 

4 коментара:

  1. Написано и заснето с много чувство. Поздравления! Посетил си точното място в точното време.

    ОтговорИзтриване
  2. Страхотно описание на мястото, което вчера посетих! Ще се върна отново за да го видя през вашите очи.Моите комплименти!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Поклон, рядко в тези днешни диви времена да намериш човек ,гледащ през очите на Планината! На това неповторимо място се чувства , не се мисли , Браво !

      Изтриване