ОТ МОМЧИЛОВЦИ ДО БАЧКОВО ПРЕЗ РАДЮВА ПЛАНИНА И ДОБРОСТАН - ЕДИН ЕПИЧЕН 70-КИЛОМЕТРОВ ПРЕХОД. ЧАСТ ТРЕТА

Четвъртък. За повечето хора сигурно този ден щеше да бъде като всички останали. Щяха да станат, да пият кафе, да се облекат и да отидат на работа. Работният ден щеше да приключи, щяха да минат през някой супермаркет, който е обявил промоция на пилешки пържоли и ориз и да се приберат. Щяха да си пуснат телевизора, да вечерят, да позволят полузаспалите им мозъци да бъдат облъчени от лъжи, докато дремят на дивана и накрая да заспят. А през това време, някъде в гората, някоя мечка щеше търси храна, защото времето за зимен сън вече бе съвсем близо и биологичният й часовник тиктакаше.

Бях спал доста добре. Събудих се бодър и отпочинал. Болките и мускулната треска в краката ми си бяха заминали и определено се чувствах готов за нови приключения. Закусих и си позволих екстрата да не тръгвам веднага, а да си дам време, в което да се полюбувам на пейзажа около себе си. За добростанската църква бях чувал доста интересни и любопитни факти, като този, че някога била превърната от църква в джамия и обратно, след като гръм поразил минарето й. Не успях да я разгледам отвътре, тъй като бе добре заключена. Но това бе един чудесен повод да дойда тук отново някой ден.

Всичко около Добростан е карст. Където погледнеш, виждаш понори, валози, въртопи и карстови кладенци. Колко ли непроучени пещери имаше под нозете ми?! Растителността е оскъдна, което пък, от своя страна, задоволява потребността на човешкото око да съзерцава красотата край себе си. Поех с бавно темпо нагоре по склона в посоката, от която дойдох снощи. Интересно, поне за мен бе да разбера, че няколко върха около селото носят имена на светии - Свети Архангел, Свети Христ, Свети Кирик, Свети Спас.Днес бе специален ден за мен, защото планирах да се изкача до връх Червената стена в едноименния биосферен резерват. Достигнах до параклиса "Свети Илия", разположен като пазител западно от селото. Вътре открих отпечатан интересен тропар (кратък песенен коментар към богослужебни текстове), който гласеше:

"С ревността на Илия - подражател на истинските нрави,

на Кръстителя последовател,

Отче Антоние, който си бил жител на пустинята 

и си утвърдил вселената в Твоите молитви.

Затова моли Христа Бога 

да се спасят нашите души."

Времето се оправяше и хладното октомврийско утро постепенно отстъпваше на по-топлия есенен ден. Вървях през изсъхналите треви и мозъкът ми отказваше да приеме, че се намирам в Родопите. Пейзажът ми напомняше изключително силно за Западните покрайнини на България, някъде около Трън, Кюстендил или Драгоман. Когато, час по-късно навлезнах в черборовата гора, вече се почувствах в "свои води". Движех се през килим от зелена трева, нямащ нищо общо с изсъхналата растителност, по която газех до преди малко. Приятният наклон ме изведе до голяма поляна, в края на която имаше табела "Пропаст". Някъде до табелата забелязах движение. Оказа се едра кошута. Не очаквах да видя подобно плахо и предпазливо животно точно тук, което, само с три подскока потъна в гората. 

Достигнах до ръба и ахнах. Очите ми се бяха затъжили за подобна красота. Все още не можех да повярвам, че съм тук. Едноименният резерват е най-големият биосферен резерват в Родопите и един от четирите български резервата под егидата ЮНЕСКО. Тук оставям снимките да говорят.

Неусетно бе дошло пладне. На върха беше доста ветровито и хладно, но реших да обядвам тук, вперил поглед в безкрая. Прекарах около час горе, след което трябаше да предприема финалния преход за тази експедиция. Сред тези отвесни скали и сипеи трябваше да открия пътека, и то безопасна, която да ме изведе в Бачково. Мислех си, че ще е по-лесна задача. Но откриването й ми костваше много. 

Спуснах се обратно от върха, търсейки подход вдясно. Попаднах на пътека по едно съседно ребро. Ориентацията ми бе добра, бях огледал терена от високо и вяхрвах, че това ще бъде правилният път, който, след 1.5 - 2 часа ще ме доведе до финала. Изминах около километър по пътеката, но досадната ситуация от вчерашния ден се повтори - пътеката преминаваше в животинска и не се знаеше къде ще завърши. Обезкуражен се върнах обратно. Лутах се доста, търсейки варианти вляво и вдясно. При всеки от тях удрях на камък. Бях изминал около три излишни и непланирани километра, когато попаднах на обширна поляна. Отчаянието бе започнало да взема връх. Не, че нямаше да се оправя. Имах варианти - да се върна до Югово, да се спусна обратно до Добростан. Но до последно упорствах в търсенето на "моята" пътека. И не спирах да си повтарям, че усилията ни винаги биват възнаградени.

На въпросната поляна имаше разхвърляни доста скални отломки - къде по-големи, къде - не толкова. Безспорно допринасяха за красотата на пейзажа. Изведнъж се озовах в нещо като кръг. Всички камъни бяха преобърнати от мечка, която бе търсила мравки под тях. Това се бе случило вероятно преди 3 или 4 вечери. Един-единствен камък стоеше така, както е стоял винаги. На грапавия му гръб имаше полуизбеляла туристическа маркировка, оказваща моята посока на движение. Уважавам мечките. Когато търсят мравки под камъните, винаги работят избирателно. Тези внушителни животни никога не преобръщат камъни с туристическа маркировка, която и без това е така оскъдна по местата, през които преминавам обикновено. 

Колкото и странно да звучи, почти съм сигурен, че нямаше да успея да открия пътеката, ако не бях забелязал маркировката. Тоест, никога нямаше да допусна, че началото й е точно там. Когато поех по нея, попаднах в Рая. За пореден път през тези дни. Цели стада със сърни се разбягваха, щом ме чуеха. Природата бе неописуемо дива, жива и свежа. Спускането към Бачково бе с огромна денивелация. Гледките обаче компенсираха всичко това. Коленете ми пращяхя, а сърцето ми биеше в луд ритъм от пейзажите, които се показваха между боровете - гигантски скални стени, отвеси, каменопади и форми, които не признаваха законите на гравитацията - всичко това бе напълно достатъчно да опишеш резерват "Червената стена" на някого, който никога не е идвал тук преди.

За разстояние от около 4 км. бях свалил 1 100 м. надморска височина. Вече навлизах в цивилизацията. Почувствах се по-спокоен. Обърнах се назад, сякаш за да си взема довиждане с Червената стена. За пореден път Господ ме бе опазил от стихиите в тази непредсказуема планина. В този миг си спомних за едно определение на Иван Вазов за Родопите, който ги нарича "този гигантски зид". Е, вече бях почти уверен, че когато Вазов е писал, е седял някъде в полите на Червената стена.

СЛИВОДОЛСКО ПАДАЛО. КАНЬОНЪТ НА РЕКА СЛИВОВ ДОЛ

Запролети се. Само за два дни температурите се повишиха драстично и снегът започна да се топи усилено. А синьото, безоблачно небе ми припомни, че е време за приключения. И то не къде да е, а в позабравените напоследък от мен Западни Родопи. Вярно, бях ги оставил на заден план по една или друга причина, но бе дошъл моментът да им се реванширам. Подобаващо.

Първоначалната ми идея да прекарам уикенда в резерват "Червената стена" не се осъществи, но  дългоочакваният неделен ден дойде и в ранното утро поех на път. Пътувах повече от час до изходната си точка. Час, който мина кошмарно бавно. Завой след завой. Най-накрая паркирах колата, взех раницата и фотоапарата и се изгубих в шубраците. Не забравих и кучето, разбира се. В местности с голяма популация на кафява мечка се чувствам по-сигурно, когато Люк е с мен. 

Очите ми се наслаждаваха на зеленината около мен. Буковата гора се бе разлистила. Измежду старите двеста годишни букаци плахо надничаха младите трепетлики и кленове, които се навеждаха към земята стреснато всеки път, когато вятърът ги докоснеше с полъха си. Бяха още непривикнали към суровите закони тук. Преживели първата тежка зима в живота си, крехките им стволове започваха да заякват. Скоро нямаше да ги плаши нито студът, нито дъждът, нито леденият северняк...

Малката Сливодолска рекичка се спускаше стремглаво по склона, доста пълноводна сега, подхранвана от последните преспи сняг във високото. Синьо-зелените й води бяха наслада за очите ми. Постепенно набирах височина. Вече дори усещах приятната прохлада в каньона. Лъкатушещата пътечка разкриваше чудни панорами, преминавайки край приказни водопади - едни - по-високи, други - по-ниски, но всеки от тях красив по свое му. 

Отдавна не се бях движил в букова гора. Бях забравил това приятно чувство да усещаш някаква сигурност над главата си. В последните месеци се борех основно с драки, хвойни и къпини, и затова сега ми бе някак си приятно и уютно.

Резерват Червената стена е обявен за такъв през 1962 с цел опазването на уникални за Родопите растителни и животински видове. Това е запазило района изключително чист. Целият каньон на река Сливов дол е надупчен като швейцарско сирене. Карстовите форми са на всяка крачка, а вгледа ли се добре човек в земята, ще види стотици бликащи извори директно изпод нозете му.

След като преминах покрай няколко невисоки водопада, вече очаквах с нетърпение черешката на тортата - Сливодолското падало. Иззад един завой се появи и той. Признавам си, надмина очакванията ми. Меката бигорова скала, по която в продължение на хиляди години се бяха спускали водите му, бе придобила уникална форма. Човек би могъл да стои край водопада в продължение на часове и да открива различни форми и фигурки. Прекарах поне половин час там. Направих опит да сляза в основата му, където имаше издълбана дълбока ниша. Хлъзгавият терен и пръскащата вода обаче не ми позволиха да достигна дъното. За сметка на това се охладих доволно. 

Водопадът е висок 49 метра. Определят го като най-високият в Родопите. Това е малко пресилено обаче. Въпреки всичко си струва човек да го посети, защото поне според мен по красота се нарежда на първо място, наистина. Само преди седмица бях посетил Крушунските водопади, които преминават през подобен бигоров скален масив, но Сливодолският водопад ми хареса повече. 

След срещата с този феномен адреналинът в кръвта ми достигна върхови стойности. Нямаше как просто така да се върна обратно. Реших да продължа нагоре срещу течението на реката, за да опитам да достигна до изворите й. Знаех, че не е много разумно, защото теренът над водопада става изключително див и рядко посещаван. 

С няколко бързи скока се изкачих нагоре по десния бряг на Сливов дол. Добре, че винаги на подходящите места имаше люлякови коренища, които ми помагаха да се захващам по-здраво и да се свличам надолу по-малко. След половин час бързо и безразсъдно ходене, или по-точно провиране между люляци, букаци, офики и издънки се добрах до един от изворите на рекичката. Изпод огромната 50 -метрова скала бликаше голямо количество вода, а явно мястото бе считано за свято, тъй като над изворчето бяха поставени три икони. Този обичай ми напомни за Странджа. Изведнъж се завърнах мислено към Индипасха.

Направих опит да продължа нагоре по левия ръкав на Сливодолската река, но пътят ми бе препречен от 10-метров водопад, който нямаше как да преодолея без алпийско оборудване, което обаче този път не носех. А и прецених, че е възможно да прекъсна следобедната дрямка на някой голям, кафяв звяр. Нещо, което в никакъв случай не исках да се случи.

След кратка почивка край извора дойде време за обратния път. Разстоянието се оказа сериозно, защото ми отне 50 минути докато се върна в началната точка. А и денивелацията си я биваше. Часът бе 16.30 и сякаш не исках да се прибирам все още. 

Отправих се към Бачково и по-точно към местността Кувията и пещерата, където е намерена Чудотворната икона на Света Богородица. Разходката ми там бе изключително приятна. Срещнах се с местен човек, продаващ свещи пред аязмото. Обменихме по някоя дума. Разказа ми как открили иконата. Нещо, което не бях знаел досега.

Чувствах се някак си обогатен - емоционално и духовно. Все пак бях навлезнал в дебрите на Свещената планина. И нямаше как да е другояче. Ценностите там са съвсем други. Законите, които царят, са коренно различни. Там материалното не важи. Там е мястото на непреходното. 

Зарядът, с който дарява Родопа е неповторим.