7.03.2016 г.

ЗА СИВ КЛАДЕНЕЦ С ЛЮБОВ

Отдавна си мечтаех да спя под старото дърво, край старата, изнемощяла черквица в село Сив кладенец. Някои неща са просто трудни за описване, знаете. Е, и това непреодолимо усещане в мен е също така странно, но с времето започна да се засилва без да успявам да открия каквото и да било логично, лирично или научно обяснение за растежа му.

Притегателно за мен е да се разхождам сред руините на домовете човешки, в които са израстнали не един и двама души. Гротескно е дори удоволствието, което парчетата на човешките души и късчетата погубена надежда, които се търкалят по земята заедно с керемиди, стъкла, стари снимки, детски играчки, писма и покъщнина, пораждат в моята изкривена психика... 

Та, идеята на другаря ми Вилиан дойде, както се казва в играта на табла, дюшеш. "Хайде да отидем и да огледаме храма, да видим дали все още има надежда за неговото запазване." - каза той с кънтящ глас, а думите му достигнаха до ушите ми и още преди да съм асимилирал напълно смисъла им, съзнанието ми навърза следните асоциации: "Сив кладенец", "църква", "река", "палатки", "спокойствие" и "презареждане"...

Само три дни по-късно, след мръкване, успели да преминем през "щита" на граничните проверки, които ни загубват почти час, влизаме в Сив кладенец по калната главна улица. Вчера тук е имало същински воден ад. Това, разбира се, няма как да ни уплаши.

Ех, били сме тук преди около година. Колко бързо се изнизва времето зад нас и колко безсилни сме да го спрем. Господи, какво небе се е изблещило над главите ни. Стоим като вцепенени на неголемия селски площад. Липсва ни компанията на стария "МагазинЪ", който времето не пощади и срути след проливен дъжд по-миналата година. Сив кладенец винаги ще си остане за мен като най-добрият филмов декор в България. Мястото, което въпреки пустотата и самотата си, те дарява с много и все хубави емоции. Някой може да ме обори, но при мен определено чувството е такова.

Топло за сезона е. Пием по ракийка. Няма как на такова място човек да не пийне. Алкохолът тук изостря всички твои сетива. Не те стопля. Топлиш се от разпиляната любов. Тя е навсякъде. По уличките, между къщята, дебне те край старата селска пещ, до кладенеца...навсякъде. Тя те топли. Хората са си отишли от тук, но са оставили любовта. А за да са я оставили, навярно един ден ще се върнат...

Спим като къпани. До черквичката. Без камбана е, но на сутринта се будим от църковен звън. Дълбок, душевен, дали не е предзнаменувание, че след толкова години глуха тишина отново ще се чуе малката църковна камбана, а повеят ще понесе звъна й из Лудоречието.

Закусваме, а докато го правим, имаме интересни срещи - с полицаи от Гранична полиция, с местен овчар, със семейство от Бургас, които идват в Сив кладенец в почивните си дни. Сякаш това ни пътешествие е посветено на срещите, на контакта с хората. Селото ни е изненадвало винаги - този път с интересната история за човека, непознат никому, който дошъл и няколко дни ремонтирал сам паметника с имената на жертвите от 27.09.1913 г., когато башибозукът опожарява църквата. След ремонта просто си тръгнал.

Преди години, в безснежен зимен ден, възкликнах: "Какво щастие е да срещнеш човек по тези земи!", когато видях едничък в цялата околност овчар, пасящ животните си край реката. Тогава думите му "Не, синко, това не е щастие! Това е цяло събитие!", сякаш ме прорязаха с нож. 

Колкото и зле да е демографската картинка тук, все пак виждам надежда. Хора, които започват да се завръщат. Хора, които коват...всъщност коват не е точната дума...по-скоро, които жънат щастието си тук. Като групата от 20-тина немци, заселили се в Одринци. Само за няколко месеца селцето е променило облика си. Все повече стават спретнатите къщички, а край селото няма необработена земя. Добре де, не можеше ли това да го направят българи, та трябваше да дойдат немци, за да ни покажат връзката между човека и земята. Няма нищо, дано повече нашенци се увлекат по тези хубави начинания. 

Потегляме на разходка, приятна, пролетна, топла. Край Одринци ни нападат шест каракачански кучета. Пазят стадото от 200 кози, собственост на немците. Разговорлива германка дотичва, карайки им се. Разприказваме се. Определят селото и района като едно от най-добрите места за живеене в света. Без ток, без обхват на мобилните телефони. Уверяваме се колко лесен може да бъде живота ни. Просто ние го живеем по трудния начин. 

Достигаме до мястото, където събират водите си двете магически реки - Бяла и Луда, и потеглят в красивия си танц към Одринското поле. Ту див, ту питомен. Личат следите от последното прииждане на водната стихия - почти 6 метра над сегашното ниво на водата.

Търсим водопада край село Белополяне. Не го намираме въпреки указанията на местна жена. Долът, в който се намира падалото, е див и обрасъл с драки. Оставяме за следващия път с нежелание. Искаше ни се да снимаме мястото и да се опитаме да го популяризираме. 

Вървим през пейзажи от приказките - скали, сипеи, потоци, дъбови гори. Всичко има своя чар. Дори драките, които не щадят раниците и кожата по ръцете ни. Изкачваме се до върха на най-високото възвишение в района - Коджакая, или Кожака, както го наричат местните. Интересна пещера има тук. 

Влизаме един по един. А долу - подземен дворец. Казвам долу, защото денивелацията е около 10 метра, та се налага да се спускаме внимателно. Внимаваме и с прилепите. Доста интересни образувания висят над главите ни, но голяма част от тях са изпочупени.

Белополянската пещера е открита от военните, когато правели траншейни окопи в района. Изведнъж земята под нозете им поддала и между скалите зейнал неголям скален отвор. Излизаме, а към нас се приближава човек. И той търси пещерата. Влизал като малък, но бил забравил къде е входът й. Е, с наша или без наша помощ си спомня почти всички галерии и разклонения, но не желае да влезне. Съзнанието му се е променило през годините до степен, при която изпитва неприятно чувство от тесни пространства.

Показва ни пътеката към Одринци и Сив кладенец по южния склон на Коджакая. Само първите стотина метра са проходими. След това навлизаме в същинска джунгла. Малко диво прасенце пробягва стремглаво пред нас. Гората е дъбова - богата на храна. Слизаме в Одринци. Същите тези хора са прибрали козите. Издоили са ги. Занимават се с други дейности. Поздравявят ни приятелски, когато преминаваме край тях.

Тази вечер спим край Долно Луково. Поредната божествена нощ, озарена от танците на лагерния огън. Дърва има в изобилие. Последното прииждане на Бяла река е довлякло хиляди кубици сухи дърва, които поддържат отличен огън.

Гората е пълна с живот. Пронизващият писък на совата до полунощ е заместен от воя на чакалите. Много са. И не са далеч от лагера ни. Но, какво от това?! Когато си изживял мечтата си. Да спиш край някоя черквица, а в душата ти да звучи камбанен звън, дори и в камбанарията й да няма камбана...












Няма коментари:

Публикуване на коментар