ЗА СИВ КЛАДЕНЕЦ С ЛЮБОВ

Отдавна си мечтаех да спя под старото дърво, край старата, изнемощяла черквица в село Сив кладенец. Някои неща са просто трудни за описване, знаете. Е, и това непреодолимо усещане в мен е също така странно, но с времето започна да се засилва без да успявам да открия каквото и да било логично, лирично или научно обяснение за растежа му.

Притегателно за мен е да се разхождам сред руините на домовете човешки, в които са израстнали не един и двама души. Гротескно е дори удоволствието, което парчетата на човешките души и късчетата погубена надежда, които се търкалят по земята заедно с керемиди, стъкла, стари снимки, детски играчки, писма и покъщнина, пораждат в моята изкривена психика... 

Та, идеята на другаря ми Вилиан дойде, както се казва в играта на табла, дюшеш. "Хайде да отидем и да огледаме храма, да видим дали все още има надежда за неговото запазване." - каза той с кънтящ глас, а думите му достигнаха до ушите ми и още преди да съм асимилирал напълно смисъла им, съзнанието ми навърза следните асоциации: "Сив кладенец", "църква", "река", "палатки", "спокойствие" и "презареждане"...

Само три дни по-късно, след мръкване, успели да преминем през "щита" на граничните проверки, които ни загубват почти час, влизаме в Сив кладенец по калната главна улица. Вчера тук е имало същински воден ад. Това, разбира се, няма как да ни уплаши.

Ех, били сме тук преди около година. Колко бързо се изнизва времето зад нас и колко безсилни сме да го спрем. Господи, какво небе се е изблещило над главите ни. Стоим като вцепенени на неголемия селски площад. Липсва ни компанията на стария "МагазинЪ", който времето не пощади и срути след проливен дъжд по-миналата година. Сив кладенец винаги ще си остане за мен като най-добрият филмов декор в България. Мястото, което въпреки пустотата и самотата си, те дарява с много и все хубави емоции. Някой може да ме обори, но при мен определено чувството е такова.

Топло за сезона е. Пием по ракийка. Няма как на такова място човек да не пийне. Алкохолът тук изостря всички твои сетива. Не те стопля. Топлиш се от разпиляната любов. Тя е навсякъде. По уличките, между къщята, дебне те край старата селска пещ, до кладенеца...навсякъде. Тя те топли. Хората са си отишли от тук, но са оставили любовта. А за да са я оставили, навярно един ден ще се върнат...

Спим като къпани. До черквичката. Без камбана е, но на сутринта се будим от църковен звън. Дълбок, душевен, дали не е предзнаменувание, че след толкова години глуха тишина отново ще се чуе малката църковна камбана, а повеят ще понесе звъна й из Лудоречието.

Закусваме, а докато го правим, имаме интересни срещи - с полицаи от Гранична полиция, с местен овчар, със семейство от Бургас, които идват в Сив кладенец в почивните си дни. Сякаш това ни пътешествие е посветено на срещите, на контакта с хората. Селото ни е изненадвало винаги - този път с интересната история за човека, непознат никому, който дошъл и няколко дни ремонтирал сам паметника с имената на жертвите от 27.09.1913 г., когато башибозукът опожарява църквата. След ремонта просто си тръгнал.

Преди години, в безснежен зимен ден, възкликнах: "Какво щастие е да срещнеш човек по тези земи!", когато видях едничък в цялата околност овчар, пасящ животните си край реката. Тогава думите му "Не, синко, това не е щастие! Това е цяло събитие!", сякаш ме прорязаха с нож. 

Колкото и зле да е демографската картинка тук, все пак виждам надежда. Хора, които започват да се завръщат. Хора, които коват...всъщност коват не е точната дума...по-скоро, които жънат щастието си тук. Като групата от 20-тина немци, заселили се в Одринци. Само за няколко месеца селцето е променило облика си. Все повече стават спретнатите къщички, а край селото няма необработена земя. Добре де, не можеше ли това да го направят българи, та трябваше да дойдат немци, за да ни покажат връзката между човека и земята. Няма нищо, дано повече нашенци се увлекат по тези хубави начинания. 

Потегляме на разходка, приятна, пролетна, топла. Край Одринци ни нападат шест каракачански кучета. Пазят стадото от 200 кози, собственост на немците. Разговорлива германка дотичва, карайки им се. Разприказваме се. Определят селото и района като едно от най-добрите места за живеене в света. Без ток, без обхват на мобилните телефони. Уверяваме се колко лесен може да бъде живота ни. Просто ние го живеем по трудния начин. 

Достигаме до мястото, където събират водите си двете магически реки - Бяла и Луда, и потеглят в красивия си танц към Одринското поле. Ту див, ту питомен. Личат следите от последното прииждане на водната стихия - почти 6 метра над сегашното ниво на водата.

Търсим водопада край село Белополяне. Не го намираме въпреки указанията на местна жена. Долът, в който се намира падалото, е див и обрасъл с драки. Оставяме за следващия път с нежелание. Искаше ни се да снимаме мястото и да се опитаме да го популяризираме. 

Вървим през пейзажи от приказките - скали, сипеи, потоци, дъбови гори. Всичко има своя чар. Дори драките, които не щадят раниците и кожата по ръцете ни. Изкачваме се до върха на най-високото възвишение в района - Коджакая, или Кожака, както го наричат местните. Интересна пещера има тук. 

Влизаме един по един. А долу - подземен дворец. Казвам долу, защото денивелацията е около 10 метра, та се налага да се спускаме внимателно. Внимаваме и с прилепите. Доста интересни образувания висят над главите ни, но голяма част от тях са изпочупени.

Белополянската пещера е открита от военните, когато правели траншейни окопи в района. Изведнъж земята под нозете им поддала и между скалите зейнал неголям скален отвор. Излизаме, а към нас се приближава човек. И той търси пещерата. Влизал като малък, но бил забравил къде е входът й. Е, с наша или без наша помощ си спомня почти всички галерии и разклонения, но не желае да влезне. Съзнанието му се е променило през годините до степен, при която изпитва неприятно чувство от тесни пространства.

Показва ни пътеката към Одринци и Сив кладенец по южния склон на Коджакая. Само първите стотина метра са проходими. След това навлизаме в същинска джунгла. Малко диво прасенце пробягва стремглаво пред нас. Гората е дъбова - богата на храна. Слизаме в Одринци. Същите тези хора са прибрали козите. Издоили са ги. Занимават се с други дейности. Поздравявят ни приятелски, когато преминаваме край тях.

Тази вечер спим край Долно Луково. Поредната божествена нощ, озарена от танците на лагерния огън. Дърва има в изобилие. Последното прииждане на Бяла река е довлякло хиляди кубици сухи дърва, които поддържат отличен огън.

Гората е пълна с живот. Пронизващият писък на совата до полунощ е заместен от воя на чакалите. Много са. И не са далеч от лагера ни. Но, какво от това?! Когато си изживял мечтата си. Да спиш край някоя черквица, а в душата ти да звучи камбанен звън, дори и в камбанарията й да няма камбана...

СЛЕД КРАЯ НА СВЕТА...ИЛИ НА КРАЯ НА СВЕТА...ВСЕ ТАЯ

Там, където отивахме, никой не се притесняваше от Края на света. Просто защото той бе настъпил преди четвърт век. Пелената на забравата и разрухата бе обвила района, а хората...Хора вече нямаше. Там живееха призраци.

Предколедно решихме да се разходим из призрачните села. Защо ли? Себе си ли търсехме?

Предната вечер имахме по-различни планове за днешния ден. Искахме да изследваме едно мистично село на самата гранична бразда - Емерлер, след което да се качим на връх Ветреник. Когато достигнахме в Одринци обаче, рязко сменихме посоката и поехме към Сив кладенец. Коментарите са излишни. Селцето бе по-тъжно и призрачно от всякога. Нямаше жива душа. Само кучешки лай отекна някъде в далечината. 

Винаги се чудя какво ли ме привлича по тези места. И до ден днешен нямам логичен отговор, но мога да се връщам отново и отново там. Дори на следващата вечер сънувах разрушената църква на Сив кладенец. Сънувах, че я ремонтират и плачех от радост.

Глинените къщи се "разтапяха", подложени на зимната влага. От много от тях вече бяха останали само каменните основи. Всичко бе изравнено със земята. 

От една полусрутена къща се показа човек. Попитахме го шеговито:

- Има ли живи след края на света тук?

Отговорът му се сля с яростния лай на кучето-пазач. Куче, което бе свикнало да се бори с вълци и чакали.

Спряхме в Одринци. Там, на пейката пред църквата. Където до преди години бабите и дядовците бяха седяли на сладка следобедна раздумка. Но сега и тук бе пусто. Църквата и тук отдавна не функционираше. Нямаше го радостният звън на камбаните, известяващ хората за идването на доброто. 

Качихме се и до Горно Луково - онова щастливо каменно селце, разположено на най-огледното и огряно от слънцето място. Вятърът виеше между каменните зидове. Или по-скоро между останките им.

Нямаше жива душа, а вятърът продължаваше да свисти. Дори гробищата бяха пусти. Никой не бе помислил за мъртвите преди празниците. 

В една от къщите самотно стоеше портрет на мъж и жена, закачен на полусрутената стена. Втренчих се в него, но бях прекъснат от злокобен шум. Вятърът затръшна зад гърба ми един от капаците на прозореца в стаята. Последващото скърцане смрази кръвта ми. Побързах да напусна къщата. Побиха ме тръпки.

Стоях в средата на селото. Зави ми се свят. Чувствах се като герой от компютърна игра, който трябваше да намери изхода от призрачен лабиринт.

Задачата ми бе непосилна. Времето бе спряло...

БРУСИНО, ПЛЕВУН, ОДРИНЦИ И СИВ КЛАДЕНЕЦ

Доста се чудех как да започна разказа си! Дали да спомена отново, че се бях затъжил за Източните Родопи и че нямах търпение да ги видя. Може би щях да се повторя и потретя! Затова ще започна така: Пътувах на изток, далеч на изток. Играех си на гоненица. С бурята. Или със самия себе си. Може би пак бягах от нещо!

Търсех онова спокойствие, с което ме даряват малко места в България. Мислех за непреходното в живота ни. И тайничко се радвах, че съм успял да открия стойностните неща.

И до ден днешен за мен е необяснимо привличането към обезлюдените села. Хората бягат от тях, а аз броя дните до почивката си за да мога да ги видя.

Изпълват ме с тъга и носталгия, но същевременно и с доза спокойствие. Може би по-скоро измамно!

Пътят на изток винаги минава неусетно. Почти бях достигнал Ивайловград, когато погледът ми бе прикован наляво.. Ударих спирачки и обърнах колата. Навлезнах по черен път и след около 2 километра бях в село Брусино. Чудно селце, което незнайно защо не бях забелязал досега. Приказната природа, зелените поляни, застлани с килими от цветя и цъфналите шипки ярко контрастираха на фона на разрушените къщи.

Селцето днес наброява около 30 къщи... и само 2 жители. Срещнахме се случайно с единия от тях - Рамадан, 55 - годишен мъж. Трябва да си със силна воля, за да живееш тук. Сред ловните полета на чакалите.

Не криеше тъгата и огорчението в душата си. Работел в една от многото кариери за ивайловградски камък в района. Но работодателите му били крайно некоректни. Не плащали осигуровки. А и заплатите забравяли често. Ръката му бе пострадала наскоро и в момента се възстановяваше.

Каза, че нощем странна сила обладавала Брусино. Шумове от местенето на предмети го стряскали в съня му. Но за тези места това са напълно нормални неща. Хората са свикнали да споделят живота си с призраци и паранормални явления.

Разделихме се с усмивка и Рамадан ни покани да му гостуваме следващия път.

Продължавахме да се надхитряваме с бурята. Въртеше се ту пред нас, ту до нас през цялото време. Този път се отклонихме вдясно към село Плевун и май я излъгахме.

Бях чел за долмените. Бе време да ги видя. Представляват тракийски гробници, ориентирани в посока изток - запад, като входът им е от изток. Състои се от голяма гробна камера, преддверие, предгробна камера и дромос /коридор/. Дължината му е 7.50 метра, а формата му е съвършено правоъгълна. Построен е с големи гнайсови плочи, поставени вертикално и вкопани в земята.

Долменът е със сложен план, непознат сред другите проучени паметници. Служел е за погребения на тракийската родова аристокрация и свидетелства за развитието на държавността сред тракийските племена.

Тъкмо се върнах при колата и бурята, която висеше над мен със злоба, изрева. Може би ми завиждаше, че отивам в Рая и се опитваше да ме вкамени с мълниите си. Започна Част първа от съпътстващите ни четири дни стихии.

.......

40 минути по-късно бях в Одринци. Селцето ме посрещна приветливо както винаги. Сякаш прикриваше тъгата си от останалите в него едва седем жители, и лекичко се усмихваше. А аз бях на седмото небе от щастие, че отново съм тук. За славната история на селото съм ви разказвал, затова няма да се повтарям. Посетих една от любимите си църкви - Св. Архангел Стефан, която е сравнително нова, построена е през 1939 година, но е с много интересна архитектура. Преди няколко години е реставрирана, но за жалост парите не стигнали докрай. Днес я отварят само по празници.

Следваше разходка из това приказно и същевременно призрачно селце. Повечето къщи бяха необитаеми. Сякаш животът бе спрял преди 100 години, а ние бяхме свидетелите на това нямо съществуване днес. И въпреки обезлюдяването има особена топлота и уют в района. Трудно си тръгвам от Одринци.

На "изпроводяк" току до една от къщите видях възрастна жена, която дойде до нас. Оказа се баба Руса. Тя твърдеше, че ме познава от някъде. Знам ли, може би от предишен живот.

Доста си поприказвахме. Оказа се, че за 80-те си лазарника е съвсем в час и акъла и не е изфирясал все още.

Няма как пътуването из този край на Родопите да мине без посещение и на Сив кладенец. Това мистично селце, чиито покрайнини се къпят от водите на Лудата река...Истински рай за ценители на дивото...За хора, които разбират от туризъм...Старата, полуразрушена църква в центъра, притихналият бор до нея, тъжният едва крепящ се МагазинЪ, на който давам максимум още една зима живот, след което ще се сгромоляса под товара на снега и силните пориви на вятъра. Все декори от едно щедро и блестящо минало, един живот, изпълнен с детски викове и радост. А днес тънат в забрава, самота и прахоляк.

Денят се бе изтърколил неусетно. Поехме в посока Долно Луково, където щяхме да нощуваме. Не ни отне много време да си намерим място за бивак - голяма чешма в близост до селото, с равно място, удобно за опъване на палатка. Влагата бе голяма. Все пак повече от две седмици дъждът не бе спирал. Но тръпката си е тръпка. Палатката бе разпъната за нула време. Вечеряхме.

След вечеря реших да се разтъпча. Сетих се, че наблизо се намира Долнолуковската гробница. Овчар в близост ме упъти. Поех на север. Движих се около 2 км., след което завих по слаборазличим черен път на запад, който се изкачваше стръмно нагоре в планината. Тъй като нямаше каквато и да било маркировка, следвах думите на овчаря, който ми обясни, че трябва да завия наляво след около 2 км. Дотук добре. Изкачвах се по въпросния път, разсъждавайки, че тази гробница е в най-високата точка на възвишението.

Такава не открих. За сметка на това ме откриха чакали. Кучето бе с мен и се уплаших от приближаващите ме от няколко страни заплашителни писъци и рев. На всяко мое подсвиркване отвръщаха с хиеноподобни звуци. Явно бяха два или три и имаха смелост.

Наложи се да импровизирам в маршрута си обратно към лагера, тъй като не желаех да се срещам с чакали точно в момента. Навлезнах в толкова дива гора - плетеница от драки, люляци, къпини, шипки и изобщо всичко, което има бодли. Източнородопската гора може да бъде крайно коварна и опасна. Отне ми повече от 40 минути провиране между шубраци, хлъзгане по камъни и дерета и одиране на всички крайници. Бях със сандали и не знаех върху какво стъпвам. Добре, че бе хладно и се предполагаше, че големите влечуги са се скрили в дупките си. Само преди около 3 часа, по пътя след Ивайловград, видях най-голямата змия през живота си - почти двуметров смок, чийто вид не можах да определя. Успях обаче да видя, че докато пресичаше асфалтовия път, заемаше половината от пътното платно.

Отгоре на всичко загубих и ветровката си из дивите шубраци в бягството си от чакалите.

Завърнах се издран и мокър в лагера, но по пътя си попаднах на узряла череша, която ме изкуши. Ядях плодовете и направо от дървото.

Не успях да открия гробницата, но се уморих и сънят ми бе здрав. Очертаваше се приказна вечер. Дъждът бе спрял, небето бе ясно, а звездите - хиляди.

Нощ, предвещаваща интересни приключения през следващите дни!

Източните Родопи - една източна приказка

Източните Родопи - една източна приказка

След като прекарахме 2 дни в забравената от Господ "мандришка община", се завърнахме в Ивайловград. Престоят ни там бе повече от приятен. Уютен и топъл хотел, в контраст със студеното време навън, вкусна храна и перфектно обслужване. Няма как да не спомена името му - хотел "Армира". Попаднах на него в интернет и не съжалихме за избора си.
Времето ни мина неусетно и дойде време за потегляне в посока Маджарово - една отдавнашна мечта.
Преди да тръгнем обаче, имах щастието да се поразходя из града и околността и да поснимам на воля. Плавно изкачване по 2-километров път ме доведе до табела "Защитена местност Дупката", откъдето започваше горска пътека. Тя ме отведе до един голям кръст - именно този, който бях видял три дни по-рано на влизане в Ивайловград. Кръст - пазител от зли сили.
Това, което ме впечетли, бе първо размерът му, около 6-7 метра височина, и второ - бе изграден върху стар бункер, вероятно от Втората световена война. А гледката от тази височина бе зашеметяваща. Успях да видя Кипринос, въпреки недоброто време.
Продължих по пътеката и не след дълго тя ме отведе до странна пещера, наречена Дупката. Входът и бе ограден с метална ограда, поради фактът, че тя е пропастна пещера и дълбочината и до входа е над 10 метра. Дори дочух от жена от града, че се говорело как навремето хората влизали в тази дупка и излизали...в Гърция. Надали днес някой вярва в тези приказки, но това е отделна тема. Интересен за мен се оказа фактът, че в тази защитена територия, която е с площ едва 6 ха, има над 10 вида защитени растения.
Колкото и приятно да беше, трябваше да слизам в града. Там ме очакваше "Гръцката църква" със своята уникална архитектура, която за жалост се оказа затворена. Оваряли я само на големи празници. Поне успях да я снимам отвън. До нея бе разположена и къща с красива архитектура, възстановена по проект, както успях да прочета пред нея. Къщата бе модел на типичните за района бубарски къщи - големи, триетажни постройки. Първият етаж се ползвал за стопанство, съхранение на дърва и фуражи и сено за животните. На втория етаж имало две стаи за семейството, а всичко останало било заето от сушилни и люпилни за буби. Третият етаж бил също изцяло зает от буби. Сега изглежда странно, но навремето това е било основното препитание за хората, като общината се е нареждала на трето място по производство на буби след Димотика и Софлу...
Отправих се към музея. А там ме очакваше истинска приказка. Невзрачната на външен вид сграда, където се помещава експозицията, лъже. Уредничката на музея, Величка Чорбаджиева, си върши работата перфектно и това, което видяхме, ни завладя. Първият етаж е зает изцяло от археологически находки, открити в района. Засегната е и историята на този изстрадал край.
Долният етаж представлява живо композиран възрожденски дом. Показани са и различни машини - пишещи, за производство на лимонада и какво ли още не, основно дарения от жители на града. След кратка раздумка с уредничката на музея потеглихме в посока Маджарово.
Пътят Ивайловград-Свиленград преминава през няколко малки селца, от които впечатление прави село Хухла. Разположено на хълм, 1 км. вляво от главния път, селото разкрива своите мистерии на решилите да го посетят.
Да забравиш село Хухла е невъзможно. Хухла е едно от онези дивни кътчета, разхвърляни по самата южна граница, откъдето започва България. Но то е специално - заради мистериозните явления, с които са израснали местните и с които те самите дотолкова са свикнали, че разправят за тях като за дъжда или жегата. Тишината е смазваща и непривична за градския човек. Само вятърът, чучулигите и щурците, и веднъж в месеца пощенската кола с пенсиите, я нарушават. Нощем старите пусти къщи скърцат тайнствено и сякаш някой стъпва тихичко вътре, в мрака се долавя шепот, и те полазват тръпки. Селото е направо зачертано от властите. Няма водоснабдяване, но чешмите и бойлерите не са сухи - находчивите хухленци са свързали кладенците с помпа и хидрофор и така си осигуряват водата. Местните обаче са държеливи хора и твърдят, че селото им не е изградено на случайно избрано място.
Някога Хухла е било малко селище на връх Илинденя, в римските времена се разраснало и е било гъсто населено до 1913 г., когато къщите са били опожарени, а хората - изклани. Така върхът се оголил, а после селото било възкресено в подножието на върха.
Подземни входове и пещери, в които можеш да вървиш изправен между колонадите и огромните каменни постройки, сред грамадните плочи, свидетелстват за светилище на Дионис. Физици пристигнали и замерили с лазерни устройства магнитните аномалии на върха. Оказало се , че те са с такава сила, че уредът кихнал.
Поколения хухленци са убедени, че ако си болен, само там горе на високото можеш да се изцериш. От колоните на светилището те си направили валяци за харманите, а част от старите тракийски плочи се съхраняват в столичен музей. В двора на Ивановата къща пък е поставена каменна плоча с изображението на тракийски конник, станал символ на празника „Мистериите на Хухла". С въпросната плоча преди това комшийска баба си подпирала мрежата за кокошките. Подобни артефакти са просто навсякъде в селото и хората са ги пуснали в чисто практична употреба.
Много може да се говори за селото, хората и призраците, които са станали ежедневна част от живота на хухленци, но за това - в някой следващ постинг. Сега нашата екскурзия продължаваше.
Достигнахме до стената на язовир Ивайловград - третият от хидроенергийната каскада "Долна Арда". Пътят за Свиленград минава по самата стена на язовира, която за времето, когато е строена, е внушителен паметник на инженерната мисъл. Тя е с височина 75 метра, като в самата язовирна стена се помещават турбините на водно-електрическата централа. Язовир Ивайловград пък може да се похвали с най-голямата си дължина в страната - 36 километра.
В продължение на километри пътят следваше извивките на язовира, на места се откриваха красиви панорами. Достигнахме до отклонение вляво - тесен четвъртокласен път за Маджарово. Заобикалящите ни пейзажи ми напомниха за Странджа - гъсти дъбови гори, меки форми и малко чешми, за разлика от Западните Родопи.
Изведнъж обаче след няколко километра пейзажът коренно се промени - меките извивки на планината се смениха от сурови гънки, дори напомнящи ми на алпийски релеф. Сурови скални откоси, канари и зъбери. Загатвах, че сме близо до Маджарово. Бях прав.
По информацията, която бях чел предварително за Маджарово и района, се досетих, че се намираме насред Кован кая - единствената защитена територия в общината със статут на природна забележителност, обявена с цел опазване гнездови находища на редки и застрашени видове птици. Гледката бе зашеметяваща. Скалите над нас бяха високи над 100 метра и погленеше ли човек нагоре, моментално му се завиваше свят. Тук глездят много защитени видове, за жалост в този ден не успяхме да видим нито един лешояд - явно и на тях им беше студено. Беше започнал да вали сняг, а и вятърът се усилваше.
Под нас пък бяха меандрите на река Арда, която пронизва зъберите на праисторически двукратерен вулкан, образувайки приказен каньон. Представих си каква красота е тук напролет.
След задължителните снимки се запътихме и към Маджарово, което се белееше на няколко километра пред нас. Разположено във вулканичния кратер, Маджарово е някогашно миньорско градче. Понастоящем ежегодно е посещаван от стотици туристи природолюбители от цяла Европа, дошли да се докоснат до уникалната природа на Източни Родопи. Маджарово съществува под името Ятаджик векове наред. В превод от турски “Ятаджик” означава котловина, леговище. През 1936–1937 г. селището се преименува на Дупница. През 1949 г. получава името Маджарово – в чест на воеводата Димитър Маджаров.
До 1913–1914 г. тук живее само турско население. След Балканската война държавната граница се установява на около 30 км. югоизточно от Ятаджик и селището попада вече в българска територия. На мястото на избягалите турци се заселват подгонените от Беломорска Тракия българи.
Времето ни тук бе ограничено, лргловата база в града е оскъдна, дори според някои мнения във форуми, крайно незадоволителна, а и времето ставаше все по-люто, Баба Марта пак си показваше рогата. Решихме да продължаваме в посока Хасково.
Преминахме през куп селца и по-големи села, но не пропуснахме и последната интересна забележителност в района - кромлехите при село Долни Главанак....
Много бях чел за тях, всичко ми се струваше пресилено до момента, в който не се изкачихме на хълма, близо до селото.
Това, което виждахме, наистина бе умален модел на Стоунхендж.
Самото име – кромлех – идва от бретонски език, където crom означава кръг, а lech — камък.
Вертикалните скални отломъци в кромлеха са 15 на брой, високи до 1.5 м, невинаги равноотстоящи. На места в промеждутъците между високите менхири има ниски менхири, които се издигат на не повече от 20-30 см над земята, но също са забити в нея. Може би според замисъла на строителите високите и ниските менхири е трябвало да се редуват закономерно по целия кръг, но днес тази закономерност не е реализирана изцяло. Този замисъл за редуване и до днес личи изключително ясно. Кръгът с диаметър 9-10 м. не е съвсем правилен. В южната му част има 4 големи полегнали блока, които имат вид по-скоро на плочи, отколкото на стълбове-менхири.
На 20-тина метра от кромлеха са два каменни кръга съответно с диаметри 5 м и 3 м. Те са съставени изцяло от доста по-малки обли камъни.
От табелите до кромлеха става ясно, че е открит сравнително скоро - 1998 година. До върха на хълма води приятна, маркирана пътека, а до асфалтовия път е построен посетителски център с паркинг за гости. Наистина, струва си, минавайки от там, да отделите половин час и да се качите до върха.
Слезнахме обратно, а междувременно снегът се бе засилил още повече. Идеята ни да посетим Дяволския мост под язовир Студен кладенц и крепостта при село Рабово вече изглеждаше напълно неосъществима. Успокоихме се с мисълта, че ще направим това при първото затопляне на времето и трайното настъпване на пролетта.
В нас останаха силните впечатления и емоции, които за пореден път Източните Родопи подариха на душите ни! Емоции, които човек не би могъл да преживее никъде другаде в това райско кътче, наречено България!