По следите на Сабазий или как се стига до края на света
Една по-различна история
(Из дивите Източни Родопи - 05.11.2010 - 07.11.2010)

Какво се случва, когато изгубиш надежда, че ще доживееш утрешния ден? Какви са мислите на отчаяния от безсилието си пътник? Кога и как ще открие той верния път, за да успокои бушуващите в душата си чувства и притеснения, за да се прибере при семейството и приятелите.... Това е една по-различна история от всички четени и слушани досега. Тя започва с ентусиазъм, жажда за приключения и остра нужда от адреналин. И колкото по-надълбоко в нищото се хвърлят нейните герои, толкова по-трудна става задачата им. Това не е разказ за смелост или кураж, за мъжество, за добри обноски, кавалерство или професионални умения. Това е разказ, в който трима души изминават труден път, отчаяни, разчитащи единствено на дружбата си и надяващи се да се завърнат по-скоро в дома си. История за това как три души, подложени на трудности се възраждат отново, издигат се и стават още по-силни. Сега ще ви разкажа нашата история....в три дълги дни, прекарани сред красотите и опасностите на Дивите и Непознати Източни Родопи...

Тримата бяхме започнали да се подготвяме за това пътуване от доста време. Последната ни експедиция беше преди около три месеца и цялата ни същност бе обзета от остър глад за приключения и адреналин. Затова, когато решихме, че следващата ни ще бъде отново в Източните Родопи, знаехме предварително, че няма да е лесно. Досега нито една от тях не беше. Внимателно обсъдихме детайлите - необходимата екипировка, графикът, плюсовете и минусите на маршрута, както и всички точки, по които щяхме да се придвижим. Предния ден всичко беше приготвено и прибрано в раниците. Палатката - добре завързана, примусът - зареден и с резервен пълнител, медицински пакет, радиостанции, GPS, челници, въжета, карабинери и въобще всичко, което би могло да ви е полезно в планината при екстремни условия. Не забравихме дори и за планинската застраховка, в случай че имаше неприятности и се налагаше спешна медицинска помощ.

Планът, който обсъждахме от няколко дни, бе да се хване автобусът до Кърджали, след което - друг до Дъждовница и оттам пеша или на стоп до пещера Утробата, Ненково и Безводно – последната точка от цивилизацията преди връх Чиляка в рида Каракулас. А оттам по горските пътеки - село Рибен дол и Загражден...Смел план...

Утрото предвещаваше доброто начало на експедицията ни. Нямаше вятър, облаци или мъгла. Просто идеалното време за преход в планината. Когато се качихме на малкото рейсче за Кърджали, едва ли някой от нас е предполагал какви ще бъдат приключенията ни. Бяхме обзети от любопитство, леко неспокойство и нетърпение. Пътят ни щеше да бъде дълъг и вероятно изпълнен с трудности, но ние не се интересувахме от това. Опитът ни подсказваше, че щяхме да се справим. Щяхме да издържим на натоварването, тежките раници, сутрешния студ в палатката и нередовното хранене през тези три дълги дни, за да усетим тръпката от приключения и да изследваме още един от дивите райони в Родопите.

По пътят се заговорихме за Безводно и се оказа, че малко се знае за това село. Никой от нас не успя да си спомни откъде идва самото му име. Най-вероятно то ни го подсказваше, но предположенията само си оставаха, а фактите мълчаха...

Бяхме леко изморени от подготовката за пътуването, затова всеки беше в ъгъла си и или подремваше, или наблюдаваше бързо променящия се навън пейзаж. Селата в този район бяха малки, някои от тях даваха вид на изоставени, но въпреки това запазени.

Когато пристигнахме в Кърджали, бяхме леко удивени от това, че някои от служителите по касите не говореха български, други не се интересуваха от нас, а трети говореха развалено и имахме малко проблеми с интерпретацията на думата „айрян”. Оказа се, че ако си поръчаш айрян, ти носят бира „Ариана”. Странни работи, но не чак толкова интересни.

Автобусът за Дъждовница, която беше следващата точка от експедиция ни, беше неголям и добре поддържан. Тръгнахме навреме и почти без пътници, докато в един от крайните квартали на Кърджали не се качиха около 25 човека, накуп, блъскайки се, без обноски и не особено разговорливи на български.

Все пак успяхме да пристигнем цели до Дъждовница, което се оказа сравнително населено за българските мащаби село, с красиво разположение и подредба на къщите си. Изплува още един интересен факт за селото - може би това е единственото населено място от такъв мащаб с хеликоптерна площадка в центъра си.

Селото е разположено на едно възвишение, от където се открива чудесна панорама към язовир Кърджали и околните гористи местности. Богатите на причудливи скални образувания хълмове привличат погледите, но най-вече с често срещаните по тях тракийски скални ниши.

Тези вдълбани в скалите ниши се срещат в различни части на Източните Радопи.

Различни са твърденията за тяхното предназначение. Известно е, че траките са почитали слънцето и едва ли е случайно, че всички ниши са насочени към него. Интересен е фактът, че такъв тип скални ниши липсват при Татул и Перперикон. Най-широко разпространената теза за използването им като погребални урни е допустима, но е възможно да са били предназначени за поставяне на дарове и желания към Бога Слънце. Съществува вероятността нишите да са използвани и за поставяне на вода, която да бива огрявана от слънцето в продължение на дни, след което при изпиването и, тя е имала свещена и духовна сила за вярващите в Бога Слънце.

Днес село Дъждовница има всички условия за развитие на селски туризъм. За съжаление няма къщи, които да приемат гости за нощуване. През лятото на 2004г. селото се прочу с организираният от местния младежки център "Кръг" – "Ленд Арт Фестивал", на който авангардни творци създават произведения на своето изкуство само с помощта на материали взети от природата.

Оттам вече поехме пеш по асфалтовия път. За щастие времето беше на наша страна и нямахме затрудния с придвижването. Дори по едно време услужливи жители на село Ненково ни закараха до табелата за пещера „Утробата” – един от уникатите на Източните Родопи.

Самото изкачване беше около час, но трудноста на пътя е от средна към висока за човек с раница и пълно оборудване. Извървяхме така наречения „Път на изпитанието” за да стигнем до беседка малко преди самата пещера. Оставихме оборудването си там и се запътихме към пещерата. По пътя си припомнихме малко от фактите, които са ни известни за нея:

Пещерата представлява естествен хоризонтален процеп в скалата, дълбок 22 метра, който е бил допълнително изсечен от човешка ръка. Височината на дупката е 3 метра, а ширината - около 2,50 м. Вътре прониква достатъчно светлина. Цялата пещера е оформена буквално като женски полов орган.

В далечината на дупката има издълбан олтар висок около 1,30 м, който е с формата на малките срамни устни. В центъра му е направена малка дупка, дълбока около 10 см и широка 5 см, която е изсечена леко настрани. Видяното дава основание на Овчаров да прецени, че пещерата е тракийски храм от ХI-Х в. пр. Хр. Тунелът е с идеална ориентация юг-север, като входът му е от юг.

На тавана му има специално направен процеп, през който точно в 12 ч всеки ден пада един слънчев лъч. Той се вижда в продължение на няколко минути, като постепенно се уголемява, движейки се към олтара. При нарастването си светлината добива формата на фалос. През август, когато пещерата е проучена за първи път лъча е бил около 2 метра. През февруари или началото на март обаче слънцето минава на такова ниво, че лъчът се уголемява до 22 м и влиза точно в дупката на олтара.

Там слънчевият фалос се задържа с леко трептене минута-две. Откритието доказва, че орфизмът е издигал в култ слънчевия бог, който опложда подземната богиня майка и това се случва в пещера.

Когато и се наситихме се върнахме обратно до беседката, от която се откриваше великолепна панорамна гледка към околните била на планината. Трябваше обаче да слизаме, за да хванем транспорта до Безводно. Качихме се в буса, който до село Ненково вече бе празен. Останахме само тримата. Пътят премина през стената на язовир Боровица, който снабдява с питейна вода град Кърджали. Досега само бяхме слушали за този язовир, който не присъства на нито една географска карта. Умишлено. С цел да се избегнат крайни действия като натравяне на водата. Риболовът и къпането там са строго забранени. Целият язовир е ограден с телена мрежа и достъпът е строго забранен.

На самата язовирна стена има караулка и бариера. Въоръжена охрана спира за проверка всяка преминаваща кола и едва след като се увери, че пътниците не са склонни към крайни действия, вдига бариерата и пуска превозното средство да продължи към крайна точка - Безводно. Забравено. Отдалечено. Но за сметка на това, противно на очакванията - с много вода.

Достигнахме по тъмно до село Безводно, като пътят от язовира до селото бе тесен и зле подържан. Няколко десетки серпентини ни качиха на сериозна надморска височина, над язовир Боровица. Растителността се промени драстично, като елите и боровете около нас силно ни напомняха за Западните Родопи.

Макар и на светлината от челното си осветление, намерихме хубаво, равно за палатки място в центъра на селото, под един стар орех. До нас течеше ледената вода на две чешми с нетипичен за Източни Родопи дебит.

Изневиделица докато се приготвяхме да вечеряме се появи един от местните жители, които ни посъветва да преместим палатката си. Учудени от думите му го запитахме защо, а той ни отговори, че за всеки курбан точно на това място се колели животни и после се закачали на това дърво за да ги дерат и подготвят. Каза ни, че мястото е лошо понеже са умирали много животни, след което си тръгна. Толкова изморени бяхме, че не взехме думите му чак толкова насериозно и дори не си и помисляхме да местим вече разпънатата палатка. Нахранихме се и легнахме да пренощуваме.

Събудихме се в ранни зори, явно отпочинали и готови за приключения. След закуската, която се състоеше от чай, препечен хляб и супа, се отправихме на северозапад към връх Чиляка, но преди да напуснем селото, любопитството ни бе пробудено от старото селско училище.

Две постройки - едната голяма и масивна, на един етаж, а другата лека, дъсчена и зелена на цвят. И двете изтърбушени, без прозорци и врати, с откраднато всичко, което може да се открадне. Влезнахме първо в зелената постройка и попаднахме на интересни артефакти - стари географски карти, все още закачени на стените, атласи, учебници по комунистическа пропаганда, диапозитиви и още и още...

По пода се търкаляха обувки...Сякаш времето бе спряло, а и местните не влизаха там било то от страх или от сантиментални чувства. След това влезнахме и в другата сграда, където на свой ред открихме стар дневник и бележници на ученици. Всичко това ни напомни на град Припят, който е евакуиран и изтрит от картата на света след Чернобилската авария.

В последствие разбрахме, че през 80-те години в училището учели 400 деца на две смени, но Възродителният процес и други субективни фактори оказали влияние върху броя на населението и днес в Безводно живеят около 40 души.

Тръгнахме си от селото със смесени чувства. Пътят ни водеше все нагоре и нагоре, по маркираната пътека за връх Чиляка. Изведнъж тя свърши и решихме да попитаме някого накъде да вървим. Попаднахме на един от симпатичните жители на селото, чието име няма да споменаваме по негова воля. Той ни разказа автентични случаи и истории за смяната на имената в селото през 1977 година и за всичките си перипетии около това.

Слушахме го удивени и смаяни от неговия разказ. Рядко се случваше някой да говори така искрено и непринудено. Той ни упъти и продължихме към Чиляка.

Пътят ни беше труден, на няколко пъти следвахме насоките на GPS-а който предвидливо бяхме взели със себи си и след около два часа и петдесет минути път изкачихме върха. Той е втори по височина (1459 м. н.в.) в Източните Родопи след Вейката.

Времето беше прекрасно, сравнително топло и приятно. Отдадохме се на снимки. Панорамата бе несравнима. Съвсем спокойно човек може да се огледа на 70-80 км. около себе си във всички страни. Видяхме дори връх Ботев и Амбарица. Беше дошло време за обяд и решихме да го направим на върха.

Целият район около върха бе копан от иманяри. По-късно разбрахме, че горе имало тракийско светилище и няколко автентични тракийски пещи. След обяда направихме кратка оперативка и единодушно решихме да не ходим в село Планинско, а направо да слезем към Рибен дол, като се опираме единствено и само на GPS-а. Така и направихме. Голяма грешка....

Проверявайки периодично малкото устройство, което ни ориентироваше, смятахме че наближаваме Рибен дол. Към три и половина следобяд вече бяхме спокойни и ведри, с приятното чувство, че ще можем да прекараме неделния ден по-леко. Заблуждавали сме се. Обзе ни неприятно чувство когато разпознахме водопада, който бяхме видели на излизане от Безводно. Всъщност се оказа, че сме се върнали обратно в Безводно!!!!

В този момент GPS-ът ни показа, че сме на цели 5 км. от Рибен дол и ние направо онемяхме. Как е възможно допреди час да показва, че сме били на около 2, а сега сме на 5 км. от нашата цел, при условие че се движим така както ни показва. Изумихме се от ситуацията и след кратко съвещание решихме, че ако слезем обратно в селото ще ни е доста по-турдно да се приберем обратно в Смолян в неделния ден поради крайно редкия транспорт, затова събрахме всичките си сили и хванахме по обратния път.

ЦЕЛ: БЕЗВОДНО

Няма да ви споменавам с подробности за всички сипеи, ровове, урви, гороломи, трънаци, къпинаци, дупки, скрити под нападалата шума от дърветата, и малки рекички, в които попадахме или падахме. Няколко пъти се търкаляхме надолу по склона, ставахме, пак падахме, пак ставахме...и така безкрай. Минахме безброй била, притоци на реки и долини без да срещнем жива душа. Гората сякаш беше омагьосана, без птичи песни, звуци или без да срещнем някакви животни.

Към 18 часа се стъмни и ние, обзети от надеждата, решихме, че целта ни е близо и имаме около три часа път. Затова сложихме по един челник и продължихме напред, уповавайки се на координатите на GPS-а. По едно време нещата станаха нетърпими. Всяка пътека, която следвахме завършваше с урва, право надолу към нищото. Всеки наклон беше като пързалка и ние знаехме, че ще бъде чудо ако не успеем да се изтърколим надолу по него. Преминавахме и преминавахме била с надеждата, че зад последното ще бъде нашата цел, но GPS-ът все си показваше еднакви цифри и започнахме да губим надежда.

В 21. 35 часа, намирайки малко петно с обхват, позвънихме на 112 с молба да ни позиционират и да ни упътят. Операторът бе много любезен. Направи опит да определи къде сме, но системата му каза, че се намираме около град Стамболийски!!! Секунди паника! Обяснихме му с по-голяма точност къде се намираме и човекът ни свърза с дежурен в РПУ Кърджали, за да ни дадат съвет накъде да вървим, понеже познавали района по-добре. Проведохме 10-минутен разговор с полицая, като той се увери, че сме добре.

Помоли ни да стоим на това място, за да не губим обхват, да пазим батерията на мобилния телефон, както и да се опитаме да запазим телесната си температура. В момента на приключване на разговора обаче и малкото обхват, който имахме, изчезна окончателно. Чакахме около 20 минути за появата му, но без резултат. Продължихме с последни сили и изминахме още около километър.

Малко преди полунощ изгубихме надежда и решихме да спрем. Разпънахме палатката си на 45 градусовия наклон на склона и я застопорихме допълнително с въжета и карабинери за да не се свлече в реката, на около 150 метра под нас. Нощта бе тежка, бяхме уморени, спахе зле, тъй като се свличахме и се будехме за да се наместим отново.

Събудихме се живи! Учудващо! След като ни бяха казали, че сме някъде на границата между резерватите Кормисош и Женда, а около нас щъкали над 15 мечки.

Всичко бе набързо. Пихме кафе набързо, сгънахме палатката още по-бързо и потеглихме да дирим спасение. Някъде далече срещу нас, на другия склон, на около 2 часа път се виждаха няколко къщи. Отдалече бяха като изоставени, но явно от тях бяхме чули кучешки лай снощи. Вече бяхме забравили за разговора си със 112 и се надявахме единствено на собствените си сили и умения.

Пресякохме дълбоката долина на една сравнително пълноводна река и започнахме Сизифовско изкачване към тези къщи. Появи се обхват. Получихме смс, че от 112 са ни звъняли 47 пъти през нощта!!! Явно бяха поели нещата под свой контрол. След минута телефонът ми иззвъня. 112. Операторката бе любезна и загрижена за нас. Зададе няколко основни въпроса, с които се увери, че сме в добро здравословно състояние, нямаме високо кръвно, имаме храна и вода и ни увери, че още с приемането на обаждането снощи са тръгнали да ни търсят три екипа - от Кърджали, Баните и Смолян, постепенно стеснявайки периметъра. Било рисковано да отложат търсенето за сутринта, тъй като в района било пълно с мечки и не се знаело дали ще дочакаме утрото.

Приближавахме къщите. Първите десет бяха пусти отдавна, но на върха на билото срещнахме единствения човек в махала Шарен нос – Осман, който много ни се зарадва и ни предложи гостоприемството си. Бяхме на седмото небе от щастие след всичко, което бяхме преживели предишния ден. Каза, че цяла вечер ни наблюдавал как се лутаме в кръг на отсрещния склон. Дори гърмял с пушка за да ни сигнализира, че ни вижда, но така и не сме чули. Между двата склона на дерето се получава странно заглушаване на всички звуци, най-вероятно от вятъра, който отнася звука незнайно къде.

Поразговорихме се за живота. Разказа ни, че преди 1912 тук е минавала границата с Турция. Къщата, в която той живее била казарма, застава, после джамия и училище, а днес той е неин собственик.

Посъвзехме се, благодарихме на гостоприемния си стопанин и го помолихме да ни посочи пътеката, която да ни изведе до така търсеното село Рибен дол, след което поехме по нея. Поддържахме връзка със спасителния екип от Смолян, който ни търсеше и даваше напътствия накъде да се движим. След едночасово лутане спасителите ни видяха от съседно било и ни накараха да се съберем накуп за да са сигурни, че сме ние. Накараха ни да възпроизведем един изстрел за по-голяма сигурност и отново се случи това "губене на звука" Най-накрая, след 12 часово търсене бяхме пресрещнати и спасени. Момчетата бяха с местен човек от Рибен дол, който познаваше района и благодарение на него успяха да ни намерят.

В крайна сметка когато разбраха, че сме от Смолян ни предложиха да ни закарат, а ние разбира се се съгласихме. Наближаваше три часа следобед и много ни се искаше да се приберем колкото се може по-бързо. По пътя се разговорихме на различни теми, събеседниците ни бяха доста приятни хора, земни и симпатични. Професионализма им се доказа още веднъж когато не пожелаха да ни кажат фамилните си имена за да можем да им изпратим благодарствено писмо. Казаха ни, че ако всеки си вършеше работата в тази държава така, нему благодарности не са нужни. Той ще бъде безкрайно доволен, че е изпълнил моралния си дълг към хората. Експедицията ни приключи в Смолян, където доволни се разделихме и си обещахме да подготвяме по-добре бъдещите си преходи.

Всеки един от нас тримата си беше извадил поука, по отношение на физическите или менталните си качества по време на самата експедиция. Всеки имаше какво да поправи в отношението си към хората, в начина си на мислене, организация и ориентиране в обстановката.

Ние не сме най-добрите в планината. Но можем да бъдем.

Не претендираме, че знаем повече от всеки един от вас, но имаме огромното желание да скитаме, опознаваме, възприемаме и опитваме от красотите, опасностите, традициите и културата на този край. Да съберем най-ценното, да го съхраним и предадем на децата си, а те на своите... и така нататък по веригата.

Ние имахме безупречно оборудване - достатъчно вода и храна, палатка и спален чувал, аптечка, фенери, челници, батерии, застраховки....GPS.... Но се оказа, че не винаги това ще ви помогне в планината. Ако сте слаби духом или несигурни, почти сигурно е, че сте обречени на смърт...

Ние ви съветваме: Внимавайте в планината! Дори и добре подготвени, винаги нещо може да се обърка. Помислете над това! Защото понякога и спасителите не са в състояние да ви спасят! Ние си взехме поука. Но не се отказваме от експедициите си, защото те са нашето призвание и ние знаем, че ако спрем сега ще изгубим себе си и това което сме. Всички сме скиталци на тази земя...Просто не сме го осъзнали още...