ПЪТУВАНЕ В ЛУНАТА НА ГОЛЕМИТЕ ДЪЖДОВЕ

5 - 6.08.2011

Беше луната на големите дъждове. Над цялата страна се бе настанил трайно валежен фронт. Валя през цялата седмица.

Не ме сдържаше. Ходеше ми се на някъде. Съвсем наскоро бях чул, че имало тракийско светилище край село Побит Камък. Зъбчатите колела в главата ми затракаха и веднага започнах да мисля план - какво ще посетя, къде ще спя и т. нт. До края на деня вече имах работен вариант на маршрута си.

Не ме притесняваше нито дъждът, нито станалите модерни напоследък кодове за опасности от вятър, валежи и гръмотевични бури. Багажът бе събран, като не пропуснах да взема почти нищо. Този път бях с кола и нямаше да ми се налага да влача всичко това на гърба си или да чакам на стоп.

ДЕН ПЪРВИ

В ранното утро потеглих в посока Ковачевица. Селото е разположено в поречието на река Канина(Кървавата река). От запад, север и изток е оградено с високи ридове, част от рида Дъбраш.

Възникването на село Ковачевица е свързано с насилието, на което е подложено българското население от околността при помохамеданчванията, извършвани през 1623-1625 г. и по-късно през 1656 г., когато българите нежелаещи да приемат исляма, напускат домовете, изоставят имотите си и близките си и намират спасение и приют в по-високите и непристъпни части на планините.

Изобилието на питейна вода в землището на село Ковачевица, обширните пасища, мекия климат и откъснатостта от набезите на турците, благоприятстват заселването на бежанците.

Първоначално възникват отделни махали, образувани на родова основа. Махалите в землището се групират в близост до извора (сега наричан “Циганчица”), където живеел ковача Марко - преселник от близкото село Рибново.

За името на с.Ковачевица съществува следното предание: След смъртта на изкусния ковач и дюлгерин Марко, жена му Гина поема съдбините на осиротялото семейство. Когато близки и познати от околните селища отивали при нея казвали: “Отиваме до Ковачевица”, т.е. до жената на ковача. Така в течение на времето се утвърдило името на махалата, около която по-късно се групирали всички околни махали.

През петдесетте години на ХХ век Ковачевица е засегната от силни миграционни процеси. Масовото изселване главно към Велинград, Батак, Пазарджик и други краища на страната, довежда до изоставяне на много от прекрасните ковачевски къщи, които бавно започват да се рушат.

През 1977 г. Ковачевица е обявена за исторически и архитектурен резерват. Това, както и популярността на селото, идваща от заснетите в него филми, довежда в селото хора, които закупуват и възстановяват изоставени къщи и така селото е спасено от разруха.

Никой не би отрекъл, че днес в селото показността, снобията и комерсиалността преобладават, но ако човек успее да се абстрахира от това, определено има какво да види и може да си почине добре сред природата.

Пътуването до Ковачевица мина почти неусетно. Пътят минава през селата Дебрен и Гърмен, а веднага след тях следва една доста голяма махала с етническо ромско население, която не присъства на нито една карта на България. А в самата махала по моя преценка има над 100 къщи от двете страни на шосето. През деня гледката е доста интересна. Малките циганчета се бият, катерят се по дърветата, целят колите със сливи, а бездомните кучета лежат лениво по асфалта без да се притесняват, че колите може да ги блъснат.

Село Лещен много прилича на Ковачевица. Намира се преди Горно Дряново, но не смятам да му отделя внимание, тъй като там панелните туристи, джиповете и показността идват в повече за тази малка територия, на която е разположено селцето.

Следващото интересно село по тесния, изкачващ се към Ковачевица път, е Горно Дряново. Странно е, че между Долно и Горно Дряново има над 26 км. разстояние по пътя, но хората са ги нарекли така, сякаш са две съседни села.
Та, интересно е да се отиде в Горно Дряново, когато е пазарен ден. Поради стръмния терен, на който е построено селото, има само една улица, която играе ролята на главна, но не е по-широка от 5 метра. Две коли се разминават трудно, да не говорим, ако трябва да мине автобус.

В пазарен ден цялото село е на тази въпросна улица. Там са кафенетата (силно казано), магазините за хранителни стоки, железарските магазини, които в селото са в изобилие, както и други дюкянчета. Отделно от това, на самия път има наредени сергии и походни легла, на които хората продават ли, продават....Първият път, когато видях това нещо, се почувствах като в Индия или Пакистан...Децата махат на минаващите коли, сякаш за пръв път виждат подобно нещо. След Горно Дряново пътят продължава още 5 км. и се достига до Ковачевица.

Селото е приятно за разходка. Хората са се погрижили да изглежда добре. Има и места за хранене и настаняване. След кратка разходка вниманието ми бе привлечено от голяма табела с карта на екопътеките в района. Повечето от тях са ми познати - има маршрути между съседните села, както и такива, водещи към връх Беслет и град Сърница на язовир Доспат. До тук добре, но единствените табели са тези в центъра на селото.

Така не се прави туризъм, хора! Не може да разчитате, че човек, дошъл за пръв път в селото, би намерил каквото и да било без туристическа маркировка. Районът е див, а теренът-силно пресечен. Ако човек няма GPS и не е свикнал с планинския релеф, изгубването му е гарантирано. А тези, които надценяват себе си, не са малко. Местните не винаги са компетентни в даването на точни указания и напътствия относно даден маршрут. В това съм се уверил не веднъж. Те просто не познават околностите, на населеното място, в което живеят.

Реших да си направя експеримент и се запътих към така популярната напоследък местност Сини вир, на река Канина, северозападно от селото. Равносметката ми бе, че за разстояние от почти 5 км. табелите са две - тази в центъра на селото, за която споменах, и още една, едва видима, поставена там, където от асфалтовия път се отклонява стръмна пътечка надолу към реката. В справочниците навсякъде пише, че разстоянието се изминава за час. Няма такова нещо. Нужно е доста повече време. Явно "писателите" на брошури по проекти бързат да усвояват пари и в бързината си преписват каквото видят.

Не слезнах до Сини вир. Ядосах се. Предпочетох да се връщам към селото.
Пътят се спускаше стръмно към долината на река Канина, когато на ляв завой забелязах малка табелка в храсталаците. Спрях и слезнах да се огледам. Оказа се, че през 2008 г. в каньона открили интересна пещера.

Не се зачудих нито за миг. Взех си каската и раницата с въжета и инвентар, и запрепусках надолу по тясната и стръмна пътека. В дъното на каньона под мен с грохот се изливаше водата на Канина. 15 минути спускане ми бяха нужни, за да се спусна до входа на пещерата. Името и е Ризова дупка, намира се в местността Еремиева скала, на левия склон над реката. Уникална е с това, че не е образувана от действието на течаща вода, а от разместване на тектонските плочи. Представлява голяма пропаст с вход и изход - цепнатина между скалите с дълбочина 15 метра, ширина 2 метра и дължина около 20 метра. Пълна е с прилепи.

През 2008, когато са я открили, са изградили дървена стълба, която към настоящия момент обаче, е изгнила. Предпочетох да не и се доверявам и с един бърз рапел се озовах на дъното и. В нея човек може да почувства колко малък е всъщност. На прилепите не им се понрави присъствието ми и започнаха да кръжат нервно около светлината на челника. Бяха над 20. Явно скоро никой не ги бе безпокоил.

От средата на тавана се бе откъртил огромен скален блок и се бе сгромолясал на пода. Може би тежеше над 2 тона.

Престоят ми вътре бе около 40 минути. Събрах инвентара и потеглих обратно по пътеката, Нагоре пролях доста пот. Направи ми впечатление, че пътечката свършва до входа на пещерата. По-надолу няма път. Скалите стават отвесни и явно тази част на каньона е наистина непроходима. До реката имаше над 40 метра.

Върнах се до колата. Посрещнаха ме едри капки дъжд. Откъм Славянка се задаваше черна стена от дъжд. Вече бе обхванала половината от долината на Места. Гоце Делчев не се виждаше. Давеше се.

В мен се появи идеята да отида до Огняново и да си направя минерална баня в басейнчето под сипещия се дъжд.

След има - няма 20 минути бях там. Накрая на Огняново, над всички хотели, знам тесен път, който води до две мира - басейнчета с шестоъгълна форма. Там всъщност са самите извори (извор Мирото), които захранват разположените по-долу покрай реката басейни на хотелските комплекси.

Дъждът продължаваше да си вали, но хладът му не се усещаше в горещите извори. Водата е с температура 42 градуса. 40-минутна баня ми подейства превъзходно.

Събрал сили за нови приключения, поех по обратния път, като се отбих до древния римски град Никополис ад Нестум, който се намира на самото шосе, до село Гърмен.

Градът е основан през 106 година от император Траян на мястото на тракийското селище Александрополис. В буквален превод Никополис ад Нестум означава град на победата, разположен на река Места.

Никополис ад Нестум е безценно съкровище, защото е един от малкото запазени антични градове в България и единствен на територията на Родопите от периода на римското владичество на Балканите. Днес той е обявен за археологически и архитектурен паметник от античността и средновековието. Площта, на която се е простирал, е била 14 кв. км.

Жалко, че днес не се полагат нужните грижи за опазването му. Величието му е скрито от бурени и трънаци. Метална мрежа с камери го отделя от пътя. А за да открие човек някой екскурзовод, трябва най-малкото да отиде до Гоце Делчев.

Пътят ми продължи в посока град Доспат. Колкото по на изток се движех, дъждът се усилваше. В Доспат спря за момент и се обнадеждих, че ще мога да спя на палатка някъде около язовира. Но докато бях в магазина, за да си купя някои неща, които ми бяха нужни, откъм Сърница се зададе отново онази черна стена от дъжд, която разби надеждите ми.

Беше 18 часа. Тръгнах скоростно в посока Сърница. Доколкото го позволяваше "асфалтовия" път от Доспат. Първите 6 км. бяха ад. Кара се само на 1 и в краен случай на втора скорост. Дупките са с дълбочина от 20 до 40 см. и не е сигурно ако колата ви падне в някоя от тях, дали ще може да излезне. В момента на преминаване от област Смолян към област Пазарджик обаче картинката се променя драстично. Пътят става по-широк, а дупки почти няма. До Сърница се кара нормално със скорост 60 - 70 км/час.

Сърница е получила името си около 1940 година заради десетките стада от сърни, които пасели около градчето. А селището е създадено през 1860 г. Първият заселник бил чобанинът Шабан и почти столетие селището носело неговото име - Шабанлии.

Още 16 км. на северозапад от Сърница се намираше целта ми - село Побит камък.

Дъждът вече бе доста сериозен. Реките бяха придошли и иначе спокойната река Доспат сега беше дива и кална река, повличаща каквото и се изпречи. Бе сигурно, че няма да има възможност да нощувам тук, затова ускорих ход, за да мога да видя светилището преди мръкване.

Побит камък се намира на 30 км. южно от Велинград, в приказната долина на река Доспат. Съществува от 1978 година. Носи името си от побита скала в ливадите на местността "Азмако", с височина около 4 метра. Има предположения, че скалата е менхир или езически идол на Богинята Майка, издигнат от древните траки. Археологичният термин "менхир" иде от бретонски език и означава "висок камък".

Има сведения, че около селото е имало 8 поселения на племената беси. Те издигнали най-високият менхир на Балканите и редица скални светилища в района. По късно по тези места се заселват и славяни, които оставят ярка следа в гена, обичаите и фолклора на месното население.

Самият побит камък има щастието да бъде един от двата менхира в България. Другият е при село Овчарово. Висок е 4 метра, а диаметърът му е 2,50 м. Поставен е от траките в средата на огромна поляна, може би над 15 дка., като в близост няма скали. Преместен е до мястото си и е оформен от тях. Скалата, от която е издялан, е гнайс.

Формата му определено наподобява фалос.

В България има открити много долмени - основно в Сакар и по-малко в Източните Родопи и Странджа. Някои от тях вече са разрушени поради добив на камъни от открити кариери.

Но с две думи - долмените са много на брой, докато менхирите са нещо наистина уникално рядко за нашите земи.

Сандалите ми джвакаха в мократа ливада. Вече бях затънал почти до глезените в желанието си да снимам този феномен преди да се стъмни. И наистина се получиха доста добри снимки. Не ми пречеше нито дъжда, нито студа. Бях във възторг, че успях да открия "побития" камък преди да си тръгна, изгонен от дъжда.

Парното в колата работеше, а аз пътувах към хижа Тешел, където бях направил резервация малко по-рано. Стори ми се разумен вариант с оглед на лошото време. Можеше да преспя на палатка, но нямаше да ми е комфортно, а и най-много да хвана настинка.

В хижата в Тешел, която се стопанисва от ТД "Родопея", с. Ягодина, ме посрещнаха наистина прекрасно. Хижата е ремонтирана наскоро, като условията в нея са направо хотелски. Нови стаи и бани с прекрасно обзавеждане.

Вечерта имах щастието да се запозная с весела група от Велико Търново. 4о човека, които бяха обикаляли около седмица из Родопите и си тръгваха на следващия ден. Поразговорихме се и обменихме идеи за бъдещи маршрути и пътувания. След което се оттеглих на заслужена почивка. Бях изпълнил плана си за изминалия ден.

ДЕН ВТОРИ

Сутрешното слънце по нищо не напомняше за валежите от изминалите дни. Изглеждаше, че денят ще е добър за разходки.

След закуската, която се състоеше от корнфлейкс и мляко, потеглих в посока село Ягодина.

На около 3 км. след ВЕЦ Тешел, в Буйновската река се влива малка рекичка - Хайдушки дол. Сега обаче не беше никак малка след продължителните валежи. А и самата Буйновска река бе доста голяма, а водата и бе ледена.

Преди няколко години тук бе прокарана Южнородопската екопътека, която започва от устието на Хайдушки дол в Буйновска река, между Ягодина, Борино и Чала. Маршрутът й обхваща долините на три реки и ридовете между тях, в район с надморска височина от 900 до 1400 м. Състои се от няколко етапа с обща дължина 18,5 км. Тук са разположени четири водопада, най-високият от които е почти 20 м.

Наложи се да се огледам доста по брега, докато намеря подходящо място за прекосяване на буйната река, защото началният мост явно бе отнесен при някое от предишните прииждания на реката. Раницата ми бе на гърба и бавно и предпазливо, опипвайки дъното, пресякох реката. Водите и наистина бяха ледени. За две - три минути краката ми се вкочаниха.

Преминах на другия бряг и се огледах. Отдавна никой не бе минавал срещу течението на Хайдушки дол и едноименното ждрело.

Хайдушки дол е сред най-непристъпните и красиви каньони в Родопите, спокойно може да се съревновава с Буйновското и Триградското ждрело. По отвесните му бели стени, извисяващи се на над 100 метра над реката, расте черен бор. Той придава особено обаяние на това страховито място. Но главната забележителност тук е скалния феномен – Дяволски мост. Той представлява скала, която свързва двата напълно отвесни склона на реката.

Поради ледената вода обаче и голямата влага, която правеше скалите много хлъзгави, в един момент реших да се откажа от навлизането в каньона. Прецених, че ще е по-разумно да дойда, когато водата е по-малко, а и е по-сухо. Върнах се в изходната си точка, където направих кратка почивка.

Явно луната на големите дъждове се оказа благосклонна към мен и пътешествието ми, защото се завърнах жив и здрав. Но това наистина не бе най-подходящото време за приключения в дивата пустош. Трябва да се научим да ценим и уважаваме законите на Майката Природа!

VIA DIAGONALIS

ЕКСПЕДИЦИЯ VIA DIAGONALIS
07 - 13.08.2011

Via Diagonalis е културен коридор, една от най-древните артерии по направлението запад - изток с трансконтинентално и дори световно значение.
Диагоналният път още от времето на Римската империя, та дори до днес е най-важната комуникационна ос между Запада и Изтока.

Една седмица е относително голям период. За някои това е прекалено малко време, което би изминало неусетно, когато човек е ангажиран с нещо интересно. Други биха прекарали това време в бездействие и отегчение от еднообразния си живот.

Седмицата, която преживяхме ние, измина неусетно, като същевременно успяхме да разгледаме една доста голяма територия на страната - Северозападна България. Един наистина прекрасен край!

А и през цялото време бяхме ангажирани с проблеми като оцеляване и поведение в дивата природа, което ни позволи да "проветрим" главите си до неузнаваемост!

Нашето пътешествие започна от град Трън. Независимо, че сега районът около града и прилежащите му села е обезлюден, в древността това красиво кътче на България е било по-скоро гъсто заселено.

Най-ранните следи от хора, открити из пещерите в Трънско, датират от неолита. По-късно тук живеят последователно траки, готи и славяни.

Днес картинката тук е малко тъжна - готите и славяните са заменени по-скоро от ромско население, което е намерило добро място за размножаване, а от траките са останали само преровените многократно с металотърсачи светилища и погребални могили.

Въпреки това първата среща с град Трън е по-скоро романтична. Хората са се погрижили градчето им да изглежда спретнато.

ДЕН ПЪРВИ

Пристигнахме в града в късния следобед - 16 и 30 ч., с автобус от София до Бохова (малко селце близо до границата със Сърбия). При стоварването на огромните ни раници на площада местните ни изгледаха с голям интерес и по погледите им разбрахме, че сме породили недоумение "защо че влачиме целио този багаж".

Със свежи сили поехме към Трънското ждрело, което се намира на 3 км. от центъра на града.

Самото място си струва да се посети. Ждрелото е едно от големите в България, наред с Буйновското, Триградското и Хайдушки дол. По дължина е по-късо, но високите му над 100 м. скали спокойно си съперничат с останалите. Има интересна легенда как се е образувало ждрелото - от невъзможната любов между двама влюбени, които останали вкаменени разделени на двата склона на планината, но никога не могли да се докоснат. А сълзите им образували река Ерма.

Река Ерма е интересна с това, че идва от Сърбия, просича ждрелото на българска територия и отново напуска страната ни близо до село Трънска Банкя.

За загрявка като за първи ден си избрахме да се разходим по прекрасната Трънска екопътека, която преминава над вировете и се изкачва високо горе на левия скален масив.

С тежките раници наистина си бе изпитание, а и денивелацията не е никак малка - за разстояние от около 2 км. има над 100 метра денивелация. Склонът е скалист и хлъзгав. но...гледката от върха си струва. Зашеметяващо е. На 360 градуса около нас се разкри панорама към Сърбия, скалните игли на самата граница, връх Руй (1706 м.), както и стари, изоставени махали. Час изкачване и над час - горе на върха. Не ни бе достатъчен, но трябваше да слизаме и да подготвяме лагера за предстоящата нощ.

Намерихме си равно място до самата река. Дървата бяха кът, но се справихме. Следваха задължителните баня, вечеря и сън!

ДЕН ВТОРИ

След закуска събрахме лагера и аха да потеглим, отнякъде пристигна джипът на гранична полиция. Явно им се сторихме съмнителни, защото ни наредиха да чакаме, докато колегите им проверят дали сме "чисти" по радиостанцията. Оказахме се прекалено чисти и след около 40 минутна проверка и вече приятелски разговор бяхме свободни да продължим по пътя си.

А пътят ни нямаше да е лек. Потеглихме по стар граничен път на един хвърлей от граничната бразда. Целта ни днес бяха село Банкя, водопадът Врабча и село Врабча. А след това - каквото реши Господ!

По пътя си се отбихме до махала Богойна и махала Петачинци. Навремето те са образували едно голямо село, но днес Богойна е в българска територия, а Петачинци е останала в сръбско, вече обезлюдена разбира се. Река Ерма ги разсичаше. Тъжна гледка!

На няколко пъти ни настигна същият патрул на гранична полиция - явно наистина бяхме съмнителни. Изостанаха назад обаче, когато срещнаха група от 4 циганки и един мъж с тях. По мое предположение той беше сводник, а групата се връщаше от "работа" в Сърбия. Започна разправия, но ние продължихме към целта си.

След около час и половина достигнахме село Трънска банкя. То изглежда някак си оживено, за разлика от повечето села там, може би заради минералните извори и басейна, който се намира в центъра на селото. Близо до селото се намира и страхотната екопътека "Зелени вир", наречена така заради зеления цвят на извиращата вода. А нещо, което си струва да се види, е как дворът на една от къщите в селото е разделен на две според Ньойския мирен договор.

Нямаше как да пропуснем удоволствието от разхлаждане във водите на басейна и да не изпием по една студена бира.

До тук бе пътят. Оттук следваше стръмно изкачване през гората към Врабчанския водопад и село Врабча. Отне ни около час и половина. Жегата бе сериозна, а обезводняването - още по - сериозно. Достигнахме до Врабчанския водопад. Местността представлява красив пролом, който е издълбала във варовиковите скали Врабчанската река. Водопадът е висок 4 метра. В близост до него водата е прокопала двайсет метров скален тунел. От дясната страна в скалата има карстов извор, чиято вода е годна за пиене.

След кратка почивка продължихме и към самото село Врабча. Разстоянието до там се взема за около 20 минути спокойно ходене.

Един любопитен факт за селото е, че там светва първата крушка в страната от първата вятърна електроцентрала, която е била построена навремето.

Дотук добре, както казват хората. От село Врабча поехме по стар асфалтов път до самата гранична бразда, като преминахме последователно през селата Грълова падина и Круша, и при разклона за село Несла вече бяхме навъртели около 22 км. Целта ни за деня бе град Драгоман, където щяхме да пренощуваме, а до там имаше още 13 км, но нямахме сили.

За наш късмет на разклона за село Несла има постоянен пост на гранична полиция, като нарядите се сменят в 8 сутрин и 20 часа вечерта. Беше 19 и момчетата ни казаха ако искаме да изчакаме един час да ги сменят и ще ни закарат до града. Не ни беше трудно да се съгласим. Почивахме на сянка около час и спасението дойде. Пристигнахме в Драгоман в 20. 30 часа и веднага се огледахме за подходящо за нощувка място. Уви, оказа се, че такова няма. Случайна среща с жена от града ни насочи към някакъв басейн.

Този "някакъв" басейн се оказа комплекс "Зелен свят" с огромен басейн, много зеленина, заведение, дискотека и какво ли не. Собственикът се оказа много приятен човек. Като разбра, че сме българи дори отказа да ни вземе пари. За чужденци цената е 5 евро на палатка. Малко са свестните хора като него. Каза ни да ползваме всичко - душове, басейн, шезлонги. Възползвахме се от възможността да си вземем душ с охота. След което вечеряхме в заведението му. Все пак бе редно да подпомогнем бизнеса на човека.

ДЕН ТРЕТИ

Драгоман се оказа сравнително безинтересен град със затихващи функции - като повечето малки градчета в България. Може би единственото интересно около него е Драгоманското блато и Центърът за влажните зони.

В миналото блатото е достигало до 400-450 ха площ, но днес е намаляло поради провежданото на нерентабилно отводняване.Блатото се намира на пътя на миграцията на птиците "Via Aristotelis", тук те спират в богатата блатна растителност за да отпочинат преди да полетят отново.

Целта ни днес бе Берковица, като първо трябваше да излезнем на главния път за Петрохан. Пътуването по план бе на стоп, тъй като разстоянието от Драгоман до Берковица е около 70 км. Поради фактори като обезлюдяването обаче и липсата на каквито и да било преминаващи коли ни се наложи да изминем 18 км. пеш до село Бучин проход, от където се излиза на главния път за Монтана и Лом.

Не след дълго късметът ни проработи и имахме щастието да се качим директно за Берковица, с човек, който бе в посока Лом. Меко казано останахме разочаровани от състоянието на Петроханския проход. Важна артерия за страната, но с огромни кратери, на места над половин метър. Явно за управляващите ни това не е от значение...Но все пак идват избори!

Следобедът предвещаваше приятно прекарване в града на кестените. Времето бе приятно, с лек ветрец. Решихме единодушно да прекараме тази нощ в хотел, за да се възстановим и да вземем по един ободряващ душ. Все пак за последните три дни имахме над 50 км. в актива си.

Сметнахме за добре да се разходим из града вечерта, за да можем да потеглим веднага след закуска на следващия ден.

Разгледахме старата часовникова кула от 1764 година, около която е разположен добре оформен и поддържан градски площад. На най-високата и част е имало полумесец, но на 4 декември 1877 г. руски войник привързва бронзов кръст, израз на победата над Турция.

Посетихме етнографския музей в града, който разказва доста за живота на каракачаните от района. Показани са техните носии, сватбени одежди и дарове, както и типичните им занаяти. Интересен факт е, че в града има къща-музей на Иван Вазов. Той е живял там през 1879 - 1880 година, като много от творбите му са повлияни именно от природата и хората от района.
Вечерта ни бе посветена на "дегустиране" на алкохолни напитки в местните заведения, като започнахме с мента и прясно мляко и завършихме с бира около полунощ!

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

Събуди ни ромоленето на дъжда по перваза на прозореца. Времето се разваляше бързо, като дъждът се усилваше драстично. След импровизираната закуска в хотела не губихме време, а потеглихме към автогарата, за да хванем автобус до Монтана. Предвидлив берковски момък ни пресрещна в дъжда и ни предложи да ни закара до Монтана с колата си на цената на билета. Нямахме голям избор в този дъжд. По-добре да се придвижваме по-бързо.

След 20 минути бяхме в Монтана, като за наше щастие се разминахме с дъжда.

Пътувахме с такси към изходната точка на града, в посока Белоградчик, и ни бе интересно да слушаме разсъжденията на местен човек относно мързела на местните. Той ги оплю така, че едва ли не ги изкара най-мързеливите и мизерни хора на света. Интересно защо не вписваше и себе си в тази група.

Вече стопирахме на изходната табела, когато мургав мъж и жена му спряха пред нас и ни казаха,че може да ни закарат до село Доктор Йосифово. Не се поколебахме. За пръв път се возех на стоп в кола на роми. Човекът се оказа разговорлив и за наша изненада потвърди думите на таксиметровия шофьор колко мързеливи били местните.

След като ни остави в селото, не ни се наложи да чакаме дълго - почти веднага ни качи местен човек със сина си - отново роми! Едва се побрахме в малкото пежо с тези раници. Човекът бе приятелски настроен и си говорихме доста. Явно в този район имало и свестни роми!

В крайна сметка в ранния следобяд бяхме в Белоградчик. Градът е разположен терасовидно като при влизане откъм гара Орешец се разкрива прекрасна панорама към част от Белоградчишките скали и Калето.

Белоградчишките скали нямат аналог в света. Разделят ги на няколко големи групи. Общата площ, която обхващат, е над 80 кв. км., а не както повечето хора си мислят, че това са само скалите над града. Впечатляващи са не само със своята възраст над 230 млн. години, но и с десетките легенди за причудливите природни форми, като Мадоната, Монасите, Конникът, Ученичката, Дервишът, Мечката, Адам и Ева, Хайдут Велко, Замъкът, Кукувицата, Гъбите, Лъвът, Камилата, Тракийската богиня Бендида, Орфей и Вкаменената сватба, и мн. др.

Крепостта "Калето" е една от най-добре запазените в България. Непристъпността на скалите се е ползвала както от римляните, които охранявали пътищата си, така и от византийци и турци в по-късно време.

Явно наистина е била сериозна укрепление, тъй като вътре има огромни подземни складове за провизии, както и издълбани кладенци в скалите за снабдяване с прясна вода, като най-дълбокия е над 7 метра.

Другата интересна забележителност е джамията "Хаджи Хюсеин". Построена през 1751г., това е единствената джамия в страната с таван от българска дърворезба, изработена от майстор Стойне.

След като с истинско удоволствие разгледахме всичко това и се заредихме с положителна енергия, решихме да потеглим към Магурата и Рабишкото езеро, а не както мислехме да останем да нощуваме край Белоградчик. Време имахме, а и скалите не са от най-добрите места за нощуване с оглед на това, че районът гъмжи от пепелянки. На такава се натъкнахме и ние и замалко се разминахме без инциденти, а срещата бе досами града. В последствие дочухме, че и смоковете там не били за подценяване - с дължина над метър.

Потеглихме към Магурата и в късния следобед бяхме на брега на Рабишкото езеро. Вятърът бе доста бурен и вълните наистина напомняха на морските. Това усещане се допълваше и от няколко сърфисти в езерото.

Рабишкото езеро е най-голямото по площ вътрешно езеро в България (7,8 кв. км.). Дълбочината му достига 35-40метра. При разместването на земните пластове се оформя локална котловина, дъното на която впоследствие се запълва със значително количество вода. При геоложки сондажи е установено, че езерното дъно е постлано с водонепропускливи редуващи се от долу нагоре мергели, пясъчници и глини, покрити най-отгоре със съвременна тиня. Официално е доказано, че езерото е безотточно и събраните в него води не се оттичат по естествен път към околните равнини и долини. Също така е доказано и че езерото е с тектонски произход. В миналото обаче населението е смятало езерото за бездънно и че то както извира, така и изтича.

Вечерта идваше, а във вятъра се усещаше шепот. Онзи шепот, който ни разказваше легенди за чудовища и странни същества в езерото. Онзи шепот, който ни караше да настръхнем.

Устроихме бивака си на около 30 метра от брега на езерото, на закътано местенце между дърветата, за да избегнем поривите на вятъра. Залезът бе незабравим, а червеното небе предвещаваше, че и утрешният ден ще е ветровит.

През нощта легендите оживяха, съпроводени с блъскащия в стените на палатката вятър. Два часа, след като бяхме изгасили огъня, забелязахме, че той се е разпалил отново. Мистиката бе пълна, защото бяхме загасили жарта с вода.

ДЕН ПЕТИ

Не по-малко мистична сутрин на брега на Рабишкото езеро. Във водата плаваше малка лодка с човек в нея, извършващ странни движения с ръцете си. Пред палатката ни се прокрадна Карпатски скорпион. И макар да знаех, че в България има скорпиони, никога досега не се бях сблъсквал с такъв. Факт, че се срещнахме на Рабишкото езеро. Не зная колко отровен е, но предпочетох да не разбера. Но в последствие прочетох един любопитен факт за скорпионите - ако скорпион бъде уловен и затворен в буркан, след няколко неуспешни опита да избяга, той извива корема си и с жилото си се убожда в главогръда(точно определено място, където отровата му действа) и се самоубива.

Бе все така ветровито, дори вълните бяха по-сериозни от вчера. С бодра крачка се заизкачвахме към асфалтовия път, който води към пещерата Магурата. Преди да влезнем, се запознахме с група руски студенти, които учат в Художествената академия в Санкт Петербург и са в България на нещо като практика. Прекарали 2 седмици в района и рисували на открито, а вечерно време спели при хора от село Извоз, Белоградчишко.

Разходката ни вътре продължи повече от час. Галериите са с огромни размери, а формите са уникални. Интересното при тази пещера е, че вътре има идеални условия за отлежаване на пенливи вина и сирена. А допреди години в една от галериите на пещерата е имало санаториум за лечение на астма и белодробни заболявания, поради високата влажност на въздуха вътре. Днес всичко е просто музей. Пода и стените са покрити с плочки, а някои от леглата все още стоят.

Хвана ни яд, че галерията с популярните пещерни рисунки е заключена...от 4 години...от специалисти от БАН...Без коментар...

Следваха 11 км. пеш до град Димово - един от умиращите градове в района с население под 1000 души.

На гарата в Димово животът бе спрял. Гаровите служители се появяват на работа само, когато ще мине влак, а за денонощие минават не повече от 10 влака. Касата работи когато си иска, но над нея стои стара табела с надпис : Гарантираме ви качествено обслужване! Продавачът на билети не бе никак в настроение, защото се забавихме с избора си на дестинация, и човекът хлопна нервно гишето с думите: Ще дойда като решите какво искате, защото имам и друга работа, а тя се състоеше в това да смуче миризливия фас до полуда.

В крайна сметка си избрахме дестинация Велико Търново и се сдобихме с ценните хартийки. Влакът идваше след час. Това бе и времето ни за почивка. Излегнахме се приятно на перона върху раниците си и зачакахме събитието "идване на влак".

Изведнъж гарата се оживи, служителите се заразхождаха нервно, все едно очакваха Второ пришествие. С трясък и гръм дойде влакът от Видин за София. Качването ни с големите раници бе изпитание, наложи се да ги свалим и да ги вкарваме по специална система. А появата ни във влака събуди оживление у неколцината пътуващи, които живо започнаха да се сръчкват и да се впечатляват. Пътуването ни бе до Враца, там се наложи да слезнем и да се качим на влак до Мездра, за да можем да продължим на изток.

Влакът за Мездра не бе виждал душ от поне 20 години. Сякаш нямаше стъкла, а някакви ръждиви ламарини - такъв бе цветът на стъклата, нещо средно между ръжда и изпражнение. Устискахме да стигнем до Мездра, където се поразходихме в очакване на следващото прекачване - за Горна Оряховица.

Тук поне случихме на влак. Качихме се на международния влак от София за Москва, който взе разстоянието за по-малко от три часа. Наистина нещо нечувано за БДЖ. Бяхме в Горна Оряховица в 1 часа след полунощ, и тук дойде неприятната изненада, че за да хванем влак за Търново, трябва да почакаме няколко часа. Чакането бе на гарата. Там вечеряхме и поспахме.

ДЕН ШЕСТИ

В ранни зори ни събуди трясък на някакви машини, резачки, шлайфове, чукане, крясъци и какво ли още не. Видя се, че няма да спим повече. А бяхме дошли в парка до Стамболовия мост преди 3 часа, надявайки се, че тук ще е едно от най-тихите места за сън. Все пак имахме нужда да поспим малко след дългия път. Бяхме опънали палатката криво - ляво под един кестен. С излизането ни от нея чухме удивлени коментари:"Ама тия тука ли са спали!" с надеждата, че сме заблудени чужденци и не разбираме български. Дори се наложи да си поговорим на английски за да не се засрамят работниците! Те продължиха да си мислят, че сме чужденци!

Идеята ни бе да посетим туристически център за да решим какво ще правим. Посетихме го, но получихме толкова некадърни обяснения, че излезнахме набързо. Явно работещите там три жени и един мъж бяха за украса. Почудихме се дали да влизаме в Царевец, но входната такса от 6 лева на човек и огромните тълпи панелни туристи откровено ни отказаха и предпочетохме да ги дадем за нещо друго. А и бяхме влизали там неведнъж.

Без да губим време се отправихме в посока село Хотница и река Бохот, където се намира Хотнишкия водопад и едноименната екопътека.

Пътят ни мина през село Момин сбор, което ни впечатли с църквата "Св. Пророк Илия" - уникално творение, което за жалост днес отваря врати само на големи празници. През останалото време в селото няма поп.

Навремето на нейно място е имало джамия, в която пък е имало запазен тракийски барелеф на мъж и жена. Понастоящем барелефът е запазен в някой от музеите на страната ни.

Поизмъчихме се до Хотница, повървахме пак над 10 километра, но си струваше.

Самата екопътека започва с големия Хотнишки водопад и огромен вир под него. Кая бунар, както още го наричат, е с височина почти 30 метра. Водата, която захранва реката, извира малко преди навлизането на реката в каньона от карстов извор и цветът и е светлосин. За жалост не можахме да го видим такъв, защото два дни по рано бе валял силен дъжд и сега подпочвените води бяха с повишена мътност.

Покрай големия вир започва изкачване по самата екопътека, като теренът е изключително разнообразен и няма опасност да ви омръзне или отегчи. След изкачването следва провиране през скален процеп с ширина около 40 см., като преминаването му с раница си е истинско изпитание.

Няколлко стотин метра след началото на маршрута следва Малкия Хотнишки водопад, който е с височина 4-5 метра, но също образува огромен вир в скалите под себе си.

Така самата екопътека е проходима до едно място, след което цялата е обраснала в люляци и драки, явно отдавна никой не е минавал, и преминаването е доста трудно, а и крие опасности от падане и нараняване...Но ние решихме да преминем през целия Хотнишки каньон и да стигнем почти до изворите на реката. Това ни отне над час и половина диво лазене, катерене и промъкване между драки и тръни. Костваше ни една скъсана раница и една пробита палатка, както и изподрани до неузнаваемост ръце и крака. Наложи се да издърпваме раниците с помощта на въжетата и карабинерите, тъй като не бе възможно да си катерим по скалите с тях. С две думи - каньонът е изключително див и не е за подценяване.

На левия бряг по течението на реката има странни издълбани недълбоки пещери, а най-запомнящи се бяха двата кошера на диви пчели, построени от тях направо в пукнатините на скалите. В този момент ни се прияде мед, но си дадохме сметка какво би се случило, ако ни нападне рояк диви пчели.

Със сетни сили излезнахме от каньона и осъзнахме, че сме се придвижили почти до извора на река Бохот, тоест там, откъдето бяхме дошли. Удовлетворението ни от това бе пълно.

Следваше заслужено къпане в реката и вечеря край огъня, макар и скромна - кускус, беше досатъчно вкусна.

Тези преживелици в каньона бяха черешката на тортата, и ако всичко друго, което ни се случи, не ни бе подействало, то нямаше начин това да не окаже влияние върху нас.

Това е животът...В тази една седмица научихме много за себе си, за заобикалящата ни природа, за това, че не бива да я подценяваме и не бива да надхвърляме възможностите си в търсене на екстремни преживявания.

По пътя ни обратно към цивилизацията гледах през прозореца на автомобила. Всичко около нас изглеждаше същото. Не се бе променило. Но сякаш в нас имаше някаква промяна. Сякаш бяхме станали по-мъдри, по-добри и по-отговорни към себе си и околните.

Размишленията ми бяха прекъснати. Светофарът светна зелено.