ЗАБРАВЕНАТА БЪЛГАРИЯ, ЧАСТ СЕДМА: ЖИВИ СЕЛА, МЪРТВИ СЕЛА

В последните години преоткрих какво е чувството да пътуваш из местата, където си израснал. А то, повярвайте ми, е много странно, смесено, размиващо се...В едното ъгълче на душата ти се е настанила тъгата. В другото си крайче душата се усмихва. Под лъжичката ти се появява онова познато присвиване. Вярата ти, че някога ще дойдат по-добри времена, е по-скоро краткотрайна. В един миг е неописуемо силна, а в следващия - угасва като забравено кандило. Очите ти се пълнят със сълзи, краката ти се подкосяват, бориш се със спомените и правиш отчаяни опити да накараш пейзажите от миналото да изплуват в съзнанието ти...но не успяваш. Разгневяваш се. Опитваш да загърбиш всичко, махайки с ръка...но не можеш. Измежду руините е скрита една голяма част от живота ти. От живота на близките ти. Към теб запълзяват призраците от миналото...

ДЕН 1: ЦЪРНОГОРСКИ МАНАСТИР И МУРЕНО

Безконечните пътища на Западна България ни отвеждат до един интересен манастир - Църногорския или по-известен като Гигинския. Откривам доза символизъм в това начало на пътешествието ми. Църногорският манастир дължи своето основаване на заселили се в планината Черна гора отшелници. Самото й име пък краеведите свързват с множеството монаси - "черноризци". Археологическите разкопки свидетелстват, че първите манастирски постройки датират от XI - XII век. Манастирът се намирал в подножието на връх Китка, като на мястото още от времето на Римската империя там имало крепост, която охранявала Беломорския път, свързващ Солун и Рим.

Почти през цялото си съществуване манастирът притежавал много имоти. Богатството привличало погледа и на разбойниците. Веднъж разбойническа банда се укрепила в светата обител и завързала сражение с преследващата я потеря. Голяма част от разбойниците били избити. 

През 1934 г в манастира е поставен телефонен пост - удобство, което по онова време са имали само кметствата. От 1935 до 1940 г тук са почивали безплатно деца на бедни семейства от София и Перник. След 1944 г телефонната връзка е прекъсната, а в обителта се настаняват партизани, които държат в плен брезнишки офицери и местни хора. През 1960 г Църногорският манастир е превърнат в пионерски лагер, като това е един от най-мрачните периоди от съществуването му.

През 1998 г сегашното братство избира обителта за свое "място за покаяние", като я заварва в окаяно състояние и полуразрушена. През 2007 г низ от събития дава увереност, че може би е дошло време за възстановяването на манастира. Писателка от Смолян получава откровение на сън и дарява хонорара от новата си книга за ремонта на манастира. Така е поставено началото на святото дело.

След броени минути се връщаме в реалността, напускайки двора на манастира. Прашният път се вие надолу по склона - пътят към Голгота за поклонниците, идващи тук отблизо и отдалеч. Следващите места, които посещаваме по маршрута си на запад, са Мурено, Горановци, Долно и Горно Уйно - селца, отдавна изгубили надеждата си за живот. Безнадеждността там е безмилостна. Единствено в Драговищица все още измежду къщите се мярка по някой силует на човек, отдавна превърнал се в сянка.

Пътят свършва в Горно Уйно, край старата гранична застава. Тъжно е да знаеш, че преди по-малко от сто години населението тук е било 1400 души, разпределени в 33 махали. Днес  едва - едва оцеляват 7-8 души - все хорица на преклонна възраст. Какво ли ще остане, когато си отидат и те от този свят?! Всички наименования тук са изключително интересни - рекичката край селото се нарича Уйненщица, долината е Джетово, планината - Ушинска, а махалите са Крецул, Амиджина, Цръвиличка и др.

Връщаме се обратно към Долно Уйно. Неусетно денят се е изтърколил и е дошло време за подготовка на бивак. Склоновете на Чудинската планина са надвиснали от двете страни на пътя. Така както е надвиснал и мрачният облак в душите ни, готов да се излее всеки момент. Трудно намираме подходящо място, където можем да опънем палатките. В Олтоманци вече е паднал мрак, когато забелязваме тясна и обрасла отбивка вдясно от пътя. Макадаменият път ни извежда на десния бряг на река Драговищица, където решаваме да пренощуваме.

ДЕН 2: КАДИИНО ОРНИЧЕ, ЧУДИНЦИ, МЕТОХИЯ И ПОБИЕН КАМИК

Ставаме рано. Влагата е убийствена. Комарите - също. Сякаш те са единствените обитатели на този забравен край. Закусваме почти на крак и се подготвяме за преход. Предстои ни изкачване до едно село с уникално име - Кадиино орниче. Граничните полицаи ни показват началото на пътеката, която е невъзможно да бъде открита, ако не знае човек от къде започва. Високата до кръста трева ни измокря, но след първите 50 метра картинката се променя. По тясната пътечка отдавна не е минавал никой, но въпреки всичко е съвсем ясно забележима.

В продължение на час и половина се движим в истинска джунгла - край нас са нападали огромни букови дървета, а гъбите са със свръх размери. Изминали сме по-малко от 3 километра, а разликата в надморската височина е 300 метра. Изведнъж измежду клоните на старите джанки се показва бялата камбанария на черквата. Оставаме учудени, че вратата й е отключена. След по-малко от 200 метра достигаме и до няколко къщи. Всъщност къщите в Кадиино орниче са не повече от 6-7.

И тук навремето е кипял живот, но близостта на селото до граничната бразда си казва думата и голяма част от жителите са изселени, а други си тръгват доброволно в търсене на препитание във вътрешността на страната. Все пак надежда има щом все още храмът се поддържа и е отключен.

Преходът ни продължава към Чудинци - село с един жител. Тъга.

Правим кръг и след 17 - километрово ходене се завръщаме в Олтоманци. Обядваме и се отправяме към село Метохия - странно място с още по-странно име, за което няма да успеете да намерите информация почти никъде. Селото съществува още от Средновековието, а самото име подсказва, че в землището му е имало метох - клон на Милевския манастир, който днес се намира в Сърбия. Според историческите извори метохът е разтурен след като калугерите опозорили невеста от съседно село. 

Пътят се вие високо в планината. Винаги съм се чудил защо пътчетата до обезлюдените села са асфалтирани, докато тези до големите градове и села са в окаяно състояние. Изминали сме около 11 километра от Трекляно, когато спираме в "центъра" на Метохия. Странно е чувството да се намираш в село-призрак или иначе казано - мъртво село. Природата в района е приказна, но хората просто ги няма. Тръгнали са си. Понесли са със себе си бремето на живота, заключили са домовете си, които пустеят и се рушат под влиянието на времето, а растителността обхваща всичко наоколо. Бавно, но сигурно. Превзема улици и площади с безпощадното си постоянство.

Половин дузина лястовички са свили гнездата си в полуразбитата сграда на кметството. Спираме именно край нея. Единодушно решаваме да опънем палатките си тук, защото има и чешма - паметник на загиналите във войните за национално обединение. А течащата вода в Краището е кът.

След като разпъваме бивака си и си почиваме подобаващо сред божествената тишина на Метохия, решавам, че е време за едно последно пътешествие за днешния ден. Целта ми е село Побиен камик. Всъщност селото се е казвало така до 1966 г. Днес е просто Побит камък. И няма постоянни жители. Странно е разположението му в непосредствена близост до границата. Историческите сведения сочат, че Побит камък в възникнало като рударско селище. Да се чуди и мае човек къде в този район е имало руда.

Поемам по тесния горски път, движейки се в тунел под старите букови дървета. Красотата е несравнима. Мястото изглежда така, както е изглеждало и преди сто години. С малката разлика, че на граничното било днес има вишки, чиито полуизгнили скелети все още стърчат грозно над околния пейзаж.

Разстоянието между Метохия и Побит камък вземам с бързо темпо за час. Достигайки в селото, първото нещо, което забелязвам, е табела, приветстваща посетителите с добре дошли. Виждам и покривите на няколко къщи. Преценям обаче, че е по-добре да се връщам, защото нямам челник, а вече започва да се смрачава. Гората е дива, тук съм за пръв път и не зная какви изненади ми е приготвила.

Спокойствието в Метохия си е все същото. Вечеряме. Наслаждаваме се на звездното небе. Изведнъж от юг започват да проблясват светкавици. Приближават. Зачестяват. Успокоявам се, че бурите и дъждът рядко идват от юг. Надеждата ни е, че лошото време ще ни отмине. Заспиваме под старата круша в центъра на селото.

ДЕН 3: КЪШЛЕ - ПРИКАЗКА С ПРОДЪЛЖЕНИЕ

В 1.40 ч. сутринта се излива истински потоп. Не просто вали, а тече. Тече до 4 часа сутринта. Надеждата ми, че бурята ще се размине, умира. Палатките удържат. Крушата и стрехата на стария хоремаг ни спасяват. Утрото в Метохия е облачно и прохладно. Но приятно. Закусваме и се сбогуваме със селото. Кой знае кога ли пак ще дойдем тук, на края на света.

Потегляме на север. През пролетта посетих за кратко едно изумително селце - Къшле, обезлюдено преди повече от 10 години. Дошло е време да се завърна там отново, като този път имам и друга цел - връх Било в планината Кървав камък. Тръгвам с бързо темпо към граничната бразда, която се намира на не повече от километър от селото. Преминавам през Тричкова махала и Лазаровци и след броени минути тесният, но добре различим горски път, по който вероятно често преминават джиповете на Гранична полиция, ме извежда на самата гранична бразда. Днес границата между България и Сърбия не се поддържа и е съвсем възможно човек да се заблуди и да я пресече, ако не се оглежда внимателно край себе си.

Оттук поемам на юг по изключително приятен път, който преминава последователно през букови и брезови горички, пълни с малини, диви ягоди и гъби. Изкачването е сериозно, но някак си сред тази красота почти не се усеща. Целта ми се намира на около 2 часа път от Къшле. Вървял съм точно един час, когато достигам до връх Свредловица /1 469 м./ - изключително симпатично връхче, на което освен гранична пирамида No 171, се намира и стар, каменен наблюдателен пост.

Пътят след върха продължава с леко спускане. Достигам до голяма поляна с паметна плоча и гроб на граничар, загинал на самата гранична бразда по време на наряд, внезапно ударен от мълния. Годината е 1987.

В този миг случайно поглеждам на запад и виждам, че от Сърбия се приближава  буря. Не искам още една паметна плоча да бъде издигната в близост и поемам обратно към Къшле. А това означава само едно - съвсем скоро трябва отново да дойда тук и да се изкача до върха. Слизането ми отнема около 40 минути. В Къшле цари "Мълчанката" - така нарича тишината последният жител на селото - кметът Крум Станчев, който си отива от този свят преди почти 15 години.

Сгушено сред приказната лятна зеленина, Краището ме прегръща с меките си гънки и ме изпраща към "света на цивилизацията", в който, искам-не искам, трябва да прекарам определен период от време преди отново да се впусна в диви приключения. Пътувам, размишлявам, тъгувам, радвам се. Настроенията в мен се сменят, както се сменят и пейзажите край пътя. Всичко е прекрасно, просто защото е прекрасно. Живеем в чудна страна, която макар и малко позабравена, си е нашата страна. И трябва да я обичаме...

МЕДЕНИ ПОЛЯНИ, ДОСПАТ, КАРАДЖА ДЕРЕ

В късния петъчен следобед поемам на път. Без план. Без карта. Без очаквания. Но с отлично настроение. Ръцете ме сърбят. В последните два месеца почти не съм излизал сред нашата прекрасна природа. Попътувах из Европа, но България си е България. Липсваше ми изключително. Дори в горещите юлски вечери на брега на езерото Балатон ми се искаше да бъда сред дивите родопски гори. Дори на брега на Коста Тропикал, току в подножието на Сиера Невада, отново си мечтаех за някое мое си местенце. Любимо. Родопско. Зареждащо.

Едва дочакал края на работния ден, карам в посока Доспат. Натоварил съм всичко необходимо - палатка, спален чувал и шалте. Имам си и прекрасна компания - кучето Люк, което си кротува на задната седалка и с удоволствие вдишва свежия боров въздух, предвещаващ няколко дни свобода. Каякът също е с мен.

Блаженство.

Карам бързо. Пристигам на брега на язовир Доспат по мръкване. Харесвам си място. За жалост дървата са кът. Налага се да върна няколко километра, където предвидливо съм набелязал горичка с доста дърва. Някои от тях нацепени и нарязани при това. Грях - не грях, натоварвам няколко пънчета. Все пак нощта ще е дълга. Само след няколко часа ще настъпи сериозен студ, с който ще трябва да се боря.

Изтървавам магическия залез в подготовка на палатката, но за сметка на това след половин час съм се излегнал удобно край огъня. С бира в ръка. Наденичките цвърчат в жарта и ме карат да огладнявам зверски. Нощта е приказна. Бях забравил какво е да дишаш въздух, наситен със смола и ухание на борове и билки.  И този път влагата не ми изневерява, и към полунощ всичко е потънало в роса. Това не помрачава настроението ми ни най-малко. Заспивам, като през нощта се будя от студ няколко пъти. 

Наспал съм се добре. Събуждам се в 9.30 часа. Спокойствието е неземно. Само няколко рибарски лодки порят водата. Почти нямам време за закуска. Хапвам набързо остатъците от снощи. Събирам лагера и поемам на път. Преди две години достигнах до село Побит камък, където открих странното светилище без аналог в България. Сега бях решен да посетя едно още по-отдалечено селце с чудното име Медени поляни.

Настроението ми е медено. Дори не съм си и представял, че в средата на нищото ще открия толкова голямо село. Винаги съм си представял, че тук живеят не повече от 50 човека. Оказва се обаче, че са цели 720. Разбирам, че селото е интересно с традиционната си носия, която е останала непроменена стотици години и се носи само и единствено в Медени поляни. Природата край селото е удивителна. Наистина медени поляни, прясно окосени, кристално чиста рекичка, образувала чудни меандри сред моравата. Селцето - разположено на малък хълм, с уютни къщички. Доста от комините димят. Може би не престават през цялата година, мисля си аз. Все пак тук е високо - почти 1450 м. над морското равнище. Разглеждам селцето. Иска ми се да продължа да се движа сред тези райски пейзажи, но всички пътища свършват тук. Или може би поне тези за нормални автомобили.

Поемам обратно към Сърница, където планирам да карам каяк цял следобяд. Преди това обаче спирам на крайпътна чешмичка. Къпя се, след което обядвам. Домат и хляб, но няма нищо по-вкусно от това. Прекарвам няколко часа и в гората между Сърница и Побит камък в търсене на диворастящи гъби. Нямам късмет, но за сметка на това нащракам страхотни кадри. Край реката попадам на огромно торфено блато. Няма как да пропусна малко приключения там. Навивам крачоли и влизам бос насред зеленината. Потъвам до над коленете. Но удоволствието от прохладата ме кара да продължа. За 20 минути изминавам не повече от 100 метра. На места сред мъховете водата е издълбала дълбоки двуметрови вирчета с кристална вода. Кучето ми попада в един от тях, но вместо да се стресне, пощурява от удоволствие. Тича из мъховете с бързина, непозволяваща му да потъне. Явно и то се наслаждава на свежестта и зеленината.

След час съм на брега на язовира. Пускам каяка на вода и започвам гребане. Тричасовата приятна разходка от село Крушата до Сърница и обратно ме изморява и решавам да поспра с приключенията за днес. Предпочитам да подготвя лагера си по-рано, за да имам повече време за бира и излежаване.

Блаженство.

Вечерта пада. Отново в приятната компания на бира, наденичка и куче. И много влага, разбира се. Но тази нощ предвещава да е по-топла. Няма вятър. Наслаждавам се на огъня до късно. Не ми се прибира в палатката. Оставам сам с мислите си.

Сутринта е по-страхотна от вчерашната, а водната повърхност - още по-гладка. Двоумя се какво да правя - гребане или разходка. Спирам се на второто. Паля колата и потеглям към Широка поляна и Караджа дере. Ще се поразходя и в този район, след което ще се прибирам. Неделя е.

Спирам малко преди Караджа дере. Решавам да се поразходя в долината на Сърнена река. Приятен черен път под старите смърчове ме води в неподозирано красиви светове, изпълнени със свежест, диви плодове и аромат на живот. Разбирам, че пътят достига почти до Змеица и през цялото време следва реката. Нямам време за целия маршрут, тъй като дължината му е 12 километра. Преценям, че ще го пробвам с колелото при първа възможност. Изведнъж пейзажът става прекалено див, а и кучето започва да се ослушва особено обезпокоително, което е сигурен знак, че е добре да се връщам.

Отскачам и до Широка поляна. Тълпите от хора там обаче ме карат да не се застоя много. Обръщам колата и потеглям към Смолян. Завършвам с вкусен обяд - кус - кус с много сирене и една бира, услужливо забравена на дъното на раницата ми при предишното скитане из света на приказките.

Блаженство...

ПЪТУВАНЕ В ЛУНАТА НА ГОЛЕМИТЕ ДЪЖДОВЕ

5 - 6.08.2011

Беше луната на големите дъждове. Над цялата страна се бе настанил трайно валежен фронт. Валя през цялата седмица.

Не ме сдържаше. Ходеше ми се на някъде. Съвсем наскоро бях чул, че имало тракийско светилище край село Побит Камък. Зъбчатите колела в главата ми затракаха и веднага започнах да мисля план - какво ще посетя, къде ще спя и т. нт. До края на деня вече имах работен вариант на маршрута си.

Не ме притесняваше нито дъждът, нито станалите модерни напоследък кодове за опасности от вятър, валежи и гръмотевични бури. Багажът бе събран, като не пропуснах да взема почти нищо. Този път бях с кола и нямаше да ми се налага да влача всичко това на гърба си или да чакам на стоп.

ДЕН ПЪРВИ

В ранното утро потеглих в посока Ковачевица. Селото е разположено в поречието на река Канина(Кървавата река). От запад, север и изток е оградено с високи ридове, част от рида Дъбраш.

Възникването на село Ковачевица е свързано с насилието, на което е подложено българското население от околността при помохамеданчванията, извършвани през 1623-1625 г. и по-късно през 1656 г., когато българите нежелаещи да приемат исляма, напускат домовете, изоставят имотите си и близките си и намират спасение и приют в по-високите и непристъпни части на планините.

Изобилието на питейна вода в землището на село Ковачевица, обширните пасища, мекия климат и откъснатостта от набезите на турците, благоприятстват заселването на бежанците.

Първоначално възникват отделни махали, образувани на родова основа. Махалите в землището се групират в близост до извора (сега наричан “Циганчица”), където живеел ковача Марко - преселник от близкото село Рибново.

За името на с.Ковачевица съществува следното предание: След смъртта на изкусния ковач и дюлгерин Марко, жена му Гина поема съдбините на осиротялото семейство. Когато близки и познати от околните селища отивали при нея казвали: “Отиваме до Ковачевица”, т.е. до жената на ковача. Така в течение на времето се утвърдило името на махалата, около която по-късно се групирали всички околни махали.

През петдесетте години на ХХ век Ковачевица е засегната от силни миграционни процеси. Масовото изселване главно към Велинград, Батак, Пазарджик и други краища на страната, довежда до изоставяне на много от прекрасните ковачевски къщи, които бавно започват да се рушат.

През 1977 г. Ковачевица е обявена за исторически и архитектурен резерват. Това, както и популярността на селото, идваща от заснетите в него филми, довежда в селото хора, които закупуват и възстановяват изоставени къщи и така селото е спасено от разруха.

Никой не би отрекъл, че днес в селото показността, снобията и комерсиалността преобладават, но ако човек успее да се абстрахира от това, определено има какво да види и може да си почине добре сред природата.

Пътуването до Ковачевица мина почти неусетно. Пътят минава през селата Дебрен и Гърмен, а веднага след тях следва една доста голяма махала с етническо ромско население, която не присъства на нито една карта на България. А в самата махала по моя преценка има над 100 къщи от двете страни на шосето. През деня гледката е доста интересна. Малките циганчета се бият, катерят се по дърветата, целят колите със сливи, а бездомните кучета лежат лениво по асфалта без да се притесняват, че колите може да ги блъснат.

Село Лещен много прилича на Ковачевица. Намира се преди Горно Дряново, но не смятам да му отделя внимание, тъй като там панелните туристи, джиповете и показността идват в повече за тази малка територия, на която е разположено селцето.

Следващото интересно село по тесния, изкачващ се към Ковачевица път, е Горно Дряново. Странно е, че между Долно и Горно Дряново има над 26 км. разстояние по пътя, но хората са ги нарекли така, сякаш са две съседни села.
Та, интересно е да се отиде в Горно Дряново, когато е пазарен ден. Поради стръмния терен, на който е построено селото, има само една улица, която играе ролята на главна, но не е по-широка от 5 метра. Две коли се разминават трудно, да не говорим, ако трябва да мине автобус.

В пазарен ден цялото село е на тази въпросна улица. Там са кафенетата (силно казано), магазините за хранителни стоки, железарските магазини, които в селото са в изобилие, както и други дюкянчета. Отделно от това, на самия път има наредени сергии и походни легла, на които хората продават ли, продават....Първият път, когато видях това нещо, се почувствах като в Индия или Пакистан...Децата махат на минаващите коли, сякаш за пръв път виждат подобно нещо. След Горно Дряново пътят продължава още 5 км. и се достига до Ковачевица.

Селото е приятно за разходка. Хората са се погрижили да изглежда добре. Има и места за хранене и настаняване. След кратка разходка вниманието ми бе привлечено от голяма табела с карта на екопътеките в района. Повечето от тях са ми познати - има маршрути между съседните села, както и такива, водещи към връх Беслет и град Сърница на язовир Доспат. До тук добре, но единствените табели са тези в центъра на селото.

Така не се прави туризъм, хора! Не може да разчитате, че човек, дошъл за пръв път в селото, би намерил каквото и да било без туристическа маркировка. Районът е див, а теренът-силно пресечен. Ако човек няма GPS и не е свикнал с планинския релеф, изгубването му е гарантирано. А тези, които надценяват себе си, не са малко. Местните не винаги са компетентни в даването на точни указания и напътствия относно даден маршрут. В това съм се уверил не веднъж. Те просто не познават околностите, на населеното място, в което живеят.

Реших да си направя експеримент и се запътих към така популярната напоследък местност Сини вир, на река Канина, северозападно от селото. Равносметката ми бе, че за разстояние от почти 5 км. табелите са две - тази в центъра на селото, за която споменах, и още една, едва видима, поставена там, където от асфалтовия път се отклонява стръмна пътечка надолу към реката. В справочниците навсякъде пише, че разстоянието се изминава за час. Няма такова нещо. Нужно е доста повече време. Явно "писателите" на брошури по проекти бързат да усвояват пари и в бързината си преписват каквото видят.

Не слезнах до Сини вир. Ядосах се. Предпочетох да се връщам към селото.
Пътят се спускаше стръмно към долината на река Канина, когато на ляв завой забелязах малка табелка в храсталаците. Спрях и слезнах да се огледам. Оказа се, че през 2008 г. в каньона открили интересна пещера.

Не се зачудих нито за миг. Взех си каската и раницата с въжета и инвентар, и запрепусках надолу по тясната и стръмна пътека. В дъното на каньона под мен с грохот се изливаше водата на Канина. 15 минути спускане ми бяха нужни, за да се спусна до входа на пещерата. Името и е Ризова дупка, намира се в местността Еремиева скала, на левия склон над реката. Уникална е с това, че не е образувана от действието на течаща вода, а от разместване на тектонските плочи. Представлява голяма пропаст с вход и изход - цепнатина между скалите с дълбочина 15 метра, ширина 2 метра и дължина около 20 метра. Пълна е с прилепи.

През 2008, когато са я открили, са изградили дървена стълба, която към настоящия момент обаче, е изгнила. Предпочетох да не и се доверявам и с един бърз рапел се озовах на дъното и. В нея човек може да почувства колко малък е всъщност. На прилепите не им се понрави присъствието ми и започнаха да кръжат нервно около светлината на челника. Бяха над 20. Явно скоро никой не ги бе безпокоил.

От средата на тавана се бе откъртил огромен скален блок и се бе сгромолясал на пода. Може би тежеше над 2 тона.

Престоят ми вътре бе около 40 минути. Събрах инвентара и потеглих обратно по пътеката, Нагоре пролях доста пот. Направи ми впечатление, че пътечката свършва до входа на пещерата. По-надолу няма път. Скалите стават отвесни и явно тази част на каньона е наистина непроходима. До реката имаше над 40 метра.

Върнах се до колата. Посрещнаха ме едри капки дъжд. Откъм Славянка се задаваше черна стена от дъжд. Вече бе обхванала половината от долината на Места. Гоце Делчев не се виждаше. Давеше се.

В мен се появи идеята да отида до Огняново и да си направя минерална баня в басейнчето под сипещия се дъжд.

След има - няма 20 минути бях там. Накрая на Огняново, над всички хотели, знам тесен път, който води до две мира - басейнчета с шестоъгълна форма. Там всъщност са самите извори (извор Мирото), които захранват разположените по-долу покрай реката басейни на хотелските комплекси.

Дъждът продължаваше да си вали, но хладът му не се усещаше в горещите извори. Водата е с температура 42 градуса. 40-минутна баня ми подейства превъзходно.

Събрал сили за нови приключения, поех по обратния път, като се отбих до древния римски град Никополис ад Нестум, който се намира на самото шосе, до село Гърмен.

Градът е основан през 106 година от император Траян на мястото на тракийското селище Александрополис. В буквален превод Никополис ад Нестум означава град на победата, разположен на река Места.

Никополис ад Нестум е безценно съкровище, защото е един от малкото запазени антични градове в България и единствен на територията на Родопите от периода на римското владичество на Балканите. Днес той е обявен за археологически и архитектурен паметник от античността и средновековието. Площта, на която се е простирал, е била 14 кв. км.

Жалко, че днес не се полагат нужните грижи за опазването му. Величието му е скрито от бурени и трънаци. Метална мрежа с камери го отделя от пътя. А за да открие човек някой екскурзовод, трябва най-малкото да отиде до Гоце Делчев.

Пътят ми продължи в посока град Доспат. Колкото по на изток се движех, дъждът се усилваше. В Доспат спря за момент и се обнадеждих, че ще мога да спя на палатка някъде около язовира. Но докато бях в магазина, за да си купя някои неща, които ми бяха нужни, откъм Сърница се зададе отново онази черна стена от дъжд, която разби надеждите ми.

Беше 18 часа. Тръгнах скоростно в посока Сърница. Доколкото го позволяваше "асфалтовия" път от Доспат. Първите 6 км. бяха ад. Кара се само на 1 и в краен случай на втора скорост. Дупките са с дълбочина от 20 до 40 см. и не е сигурно ако колата ви падне в някоя от тях, дали ще може да излезне. В момента на преминаване от област Смолян към област Пазарджик обаче картинката се променя драстично. Пътят става по-широк, а дупки почти няма. До Сърница се кара нормално със скорост 60 - 70 км/час.

Сърница е получила името си около 1940 година заради десетките стада от сърни, които пасели около градчето. А селището е създадено през 1860 г. Първият заселник бил чобанинът Шабан и почти столетие селището носело неговото име - Шабанлии.

Още 16 км. на северозапад от Сърница се намираше целта ми - село Побит камък.

Дъждът вече бе доста сериозен. Реките бяха придошли и иначе спокойната река Доспат сега беше дива и кална река, повличаща каквото и се изпречи. Бе сигурно, че няма да има възможност да нощувам тук, затова ускорих ход, за да мога да видя светилището преди мръкване.

Побит камък се намира на 30 км. южно от Велинград, в приказната долина на река Доспат. Съществува от 1978 година. Носи името си от побита скала в ливадите на местността "Азмако", с височина около 4 метра. Има предположения, че скалата е менхир или езически идол на Богинята Майка, издигнат от древните траки. Археологичният термин "менхир" иде от бретонски език и означава "висок камък".

Има сведения, че около селото е имало 8 поселения на племената беси. Те издигнали най-високият менхир на Балканите и редица скални светилища в района. По късно по тези места се заселват и славяни, които оставят ярка следа в гена, обичаите и фолклора на месното население.

Самият побит камък има щастието да бъде един от двата менхира в България. Другият е при село Овчарово. Висок е 4 метра, а диаметърът му е 2,50 м. Поставен е от траките в средата на огромна поляна, може би над 15 дка., като в близост няма скали. Преместен е до мястото си и е оформен от тях. Скалата, от която е издялан, е гнайс.

Формата му определено наподобява фалос.

В България има открити много долмени - основно в Сакар и по-малко в Източните Родопи и Странджа. Някои от тях вече са разрушени поради добив на камъни от открити кариери.

Но с две думи - долмените са много на брой, докато менхирите са нещо наистина уникално рядко за нашите земи.

Сандалите ми джвакаха в мократа ливада. Вече бях затънал почти до глезените в желанието си да снимам този феномен преди да се стъмни. И наистина се получиха доста добри снимки. Не ми пречеше нито дъжда, нито студа. Бях във възторг, че успях да открия "побития" камък преди да си тръгна, изгонен от дъжда.

Парното в колата работеше, а аз пътувах към хижа Тешел, където бях направил резервация малко по-рано. Стори ми се разумен вариант с оглед на лошото време. Можеше да преспя на палатка, но нямаше да ми е комфортно, а и най-много да хвана настинка.

В хижата в Тешел, която се стопанисва от ТД "Родопея", с. Ягодина, ме посрещнаха наистина прекрасно. Хижата е ремонтирана наскоро, като условията в нея са направо хотелски. Нови стаи и бани с прекрасно обзавеждане.

Вечерта имах щастието да се запозная с весела група от Велико Търново. 4о човека, които бяха обикаляли около седмица из Родопите и си тръгваха на следващия ден. Поразговорихме се и обменихме идеи за бъдещи маршрути и пътувания. След което се оттеглих на заслужена почивка. Бях изпълнил плана си за изминалия ден.

ДЕН ВТОРИ

Сутрешното слънце по нищо не напомняше за валежите от изминалите дни. Изглеждаше, че денят ще е добър за разходки.

След закуската, която се състоеше от корнфлейкс и мляко, потеглих в посока село Ягодина.

На около 3 км. след ВЕЦ Тешел, в Буйновската река се влива малка рекичка - Хайдушки дол. Сега обаче не беше никак малка след продължителните валежи. А и самата Буйновска река бе доста голяма, а водата и бе ледена.

Преди няколко години тук бе прокарана Южнородопската екопътека, която започва от устието на Хайдушки дол в Буйновска река, между Ягодина, Борино и Чала. Маршрутът й обхваща долините на три реки и ридовете между тях, в район с надморска височина от 900 до 1400 м. Състои се от няколко етапа с обща дължина 18,5 км. Тук са разположени четири водопада, най-високият от които е почти 20 м.

Наложи се да се огледам доста по брега, докато намеря подходящо място за прекосяване на буйната река, защото началният мост явно бе отнесен при някое от предишните прииждания на реката. Раницата ми бе на гърба и бавно и предпазливо, опипвайки дъното, пресякох реката. Водите и наистина бяха ледени. За две - три минути краката ми се вкочаниха.

Преминах на другия бряг и се огледах. Отдавна никой не бе минавал срещу течението на Хайдушки дол и едноименното ждрело.

Хайдушки дол е сред най-непристъпните и красиви каньони в Родопите, спокойно може да се съревновава с Буйновското и Триградското ждрело. По отвесните му бели стени, извисяващи се на над 100 метра над реката, расте черен бор. Той придава особено обаяние на това страховито място. Но главната забележителност тук е скалния феномен – Дяволски мост. Той представлява скала, която свързва двата напълно отвесни склона на реката.

Поради ледената вода обаче и голямата влага, която правеше скалите много хлъзгави, в един момент реших да се откажа от навлизането в каньона. Прецених, че ще е по-разумно да дойда, когато водата е по-малко, а и е по-сухо. Върнах се в изходната си точка, където направих кратка почивка.

Явно луната на големите дъждове се оказа благосклонна към мен и пътешествието ми, защото се завърнах жив и здрав. Но това наистина не бе най-подходящото време за приключения в дивата пустош. Трябва да се научим да ценим и уважаваме законите на Майката Природа!