2.09.2011 г.

СТРАЖИТЕ НА РЕКА АРТ (Източнородопските крепости, Част I)




































Река Арт е древното наименование на река Арда. В долината и се намират останките на много тракийски и византийски крепости, отбранявали важната пътна артерия, свързваща Родопите с Константинопол.

След 24-часово стомашно разстройство всеки нормален човек би взел мерки за възстановяването си, оставайки си вкъщи! И аз бих направил така, но някой друг път! Сега пътувах към любимите ми Източни Родопи! А идеята на това ми пътуване бе най-после да започна поредицата си "Източнородопски и Сакарски крепости" - тема, която ме заинтригува все повече и повече напоследък.

В не толкова ранното утро на втория септемврийски ден колата се носеше по пътя към Кърджали. Гумите свиреха на завоите, а денят предвещаваше да един от много горещите. Прозорците, широко отворени, не помагаха кой знае колко за нашето охлаждане. Няма значение. Място за отказване нямаше, въпреки че знаехме, че в най-горещата част от деня ще се катерим по склоновете на една от най-значимите крепости в Източните Родопи. А там горещината е безмилостна.

Град Кърджали ни посрещна приветлив, както винаги и след кратката ни почивка се отправихме право на изток, в посока село Широко поле. Пътуването ни мина неусетно. Движихме се около 15 минути по пътя, в посока Перперикон, когато кафява табела отклони вниманието ни и спряхме на нещо като паркинг - уширение вдясно от пътя, от което се отклонява тесният асфалтов път към крепостта. Повярвайте ми, много мръсно място. Явно всеки спрял да се облекчи, не пропуска да изхвърли и боклука от кочината си, наречена кола. Не искам да си спомням за всевъзможните отпадъци там. Табелката, описваща величието на крепостта бе едва забележима сред тях.

След около 2 км. тесният асфалтов път, изкачващ се стръмно нагоре, ни доведе до нещо като подстъп към върха. Тук имаше паркинг и няколко химически тоалетни. Похвално. Не бяха заключени. Имаше и посетителски център...но не работеше. Явно е от светлото минало на крепостта, когато е имало още пари за усвояване. Не бяха пропуснали да споменат, че реставрацията е извършена със средства на ЕС. Но явно някой е прибрал "рестото" и няма пари за "излишни харчове" като поддръжка на информационен център.

Оттук малка табела сочеше, че до върха има 4 км. Взехме фотоапарати и малко вода за изпът и поехме нагоре през приятна елова горичка. Километрите бяха по-малко от 4. Категорично. С бодра крачка и едноминутни почивки за регулиране на дишането се изкачихме до входа на крепостта за около 25 минути. А наклона наистина си го биваше.

"Влезнахме" през западните порти. До тях е запазена част от наблюдателна кула. Крепостта Мнеахос (Мнеакос) е датирана от XII - XIII век и е една от най-големите и най-високите крепости в Родопите. Разположена е на 586 м. н. в., като мястото, на което е построена, се нарича Шеста крепост. Разпростира се на повече от 50 дка. върху вулканичните скали на рида Асара. Пазела е безмилостно долината на река Арт (Арда) и древния път към Константинопол, който премивал през каньона Железни врата. Имало е наблюдателници и отбранителни кули, a от изток достъпът е бил практически невъзможен поради естесвения отвес. Крепостта е била византийска, в последствие превзета от рицари по време на Кръстоносните походи. След Четвъртия кръстоносен поход рицарите се завръщат и превземат крепостта за пореден път.В подножието на Моняк рицарите разбират за гибелта на своя император Бодуен Фландърски. Тук се провежда Баронския съвет, който избира Хенрих за император на Латинската империя.В по - късните периоди местното население от долината е ползвало крепостта като укритие при военни действия и конфликти. Обитаването им е подпомогнато от огромните складове за храна и наземните резервоари за вода, чието съществуване е доказано след археологически разкопки.

Крепостта е реставрирана по проект на община Kърджали от 2007 г. – “Планината и морето – съвместни усилия за консервирането и насърчаването на културното наследство на регионите Кърджали, Самотраки – Родопи Еврос”. Стойността му е близо 263 000 евро, като едва ли някой може да каже къде са отишли тези пари. Личи си, че нещо е направено, но едва ли на тази стойност. Днес всичко е много занемарено, в границите на обекта се разхождат крави и други домашни животни, което е непростимо. Останалите тук - таме ръждясали табели по - скоро биха объркали, отколкото упътили човек. Но за жалост това е действителността!

Всички тези негативи се компенсираха от зашеметяващата гледка под нас. Като на длан се виждаха язовир Студен кладенец, устието на река Върбица, село Островица, село Лисиците с крепостта над него, село Широко поле и части от живописната железопътна линия Русе - Подкова, която в този участък преминава на метри от водите на язовира. Удоволствието бе несравнимо и единият час, прекаран горе, се изниза неусетно. Бяхме забравили за жегата и жаждата.

Обратният път до колата ни се стори по-дълъг от самото изкачване. Поехме към Широко поле.

Бе дошло време за по бира. Това бе най - сладката бира за цялото лято. Явно се бяхме обезводнили доста. Разочарованието ни от местните дойде след като помолихме жената в магазинчето да ползваме тоалетна. Отговорът и бе бърз и категоричен: Питайте жената в съседния магазин. Вие си купихте бирата от там! Оказа се, че магазинчетата били две, едно до друго. Онемяхме. Що за отношение? Май по книгите и справочниците пишеше, че хората там били изключително гостоприемни. Объркали са се!

Стана време да продължим с изпълнението на плана си за деня. Целта ни бе село Лисиците. Оставихме колата на края на Широко поле и поехме пеша...по железопътната линия. Беше забавно, екстремно ...и много горещо.На моменти се чувствахме като в доменна пещ. Ходихме около половин час. Достигнахме до спирка "Лисиците". Следваше приятна борова горичка, която ни изведе до...българският "Голдън гейт"! Така наричам този мост.

Първата ми среща със село Лисиците бе преди три години. Там направихме бивак при едно от странстванията ни из Източните Родопи. След това доста често говоря за него. Впечатли ме много. Разположено на десния бряг на язовир Студен кладенец, до селото няма път. А и самото му име - Лисиците...Някак си романтично. Хем странно, хем хубаво е, че все още има места, които не знаят какво е това глобализация. Да се зачуди човек как са го построили хората.

Стояхме в началото на Голдън гейт...или по-скоро Wooden Gate (Дървената врата)...

Пред нас имаше 250 метра полуизгнили дъски, а под нас - студените води на язовир Студен кладенец, дълбоки в тази част повече от 10 метра. Духаше вятър. Но това бе нашият единствен път към селото и крепостта. Това е и единственият път за жителите там, които днес не са много - около 20.

Няколко минути адаптация и тръгнахме бавно по моста. Внимавах да не уцеля някоя от изгнилите дъски. Шестте минути, за които стъпих отново на твърда земя, ми се сториха безкрайни. На другия бряг ни посрещна дружелюбен 55 - годишен местен, който се представи като Мехмед. Поразговорихме се. На въпроса ни колко старо е селото той отговори, че хората не помнят от кога съществува. Гробищата били много - много стари. Върна се назад във времето до живота на дядо му и прадядо му. Не можа да си спомни повече. Поговорихме си и за Мнеахос. Каза, че иманярите го съсипали, много неща открили - монети, печати, стрели...През 90 - те дори гърмели бомби през нощта! Ех, тази страст за бързо забогатяване! Отново ще попитате къде е държавата! Ами тя винаги се намесва постфактум, когато вече няма нищо останало за консервация.

Помолихме го да ни упъти към другия страж на река Арт - калето Читкая... Посочи ни с пръст посоката. Не е далече, каза, има много стари дупки там, никой не знае траките ли са ги копали или някой друг! Това бе обяснението му за нещата. Предположих, че говори за тракийските скални ниши на върха.

Имах спомен за хубава чешма в "центъра" на селцето. Искахме да се заредим с вода. Уви, и тя бе пресъхнала. Наложи се да точим живителна течност с кофа от дълбок кладенец. Поутолихме жаждата си и поехме стръмно нагоре към билото. Пътека нямаше. Вероятно се движехме по следите на малкото останали кози и овце. Билото изглеждаше близо, но ни отне почти половин час, докато се изкачим на върха.

Цялото било бе осеяно с камъни, странни по структура и по форма. Коренно се отличаваха от скалите отсреща - Мнеахос. Скални гъби, глави на птици, и какви ли не причудливи форми бе изваяла природата тук. Нарича се Читкая (чит на турски означава стена, зид, а кая е камък). Вероятно има и други наименования, които са забравени с времето. Останало е само турското. Площта на Читкая е около 1200 кв. м. Любопитен факт е, че там не са правени археологически разкопки. Явно археолозите си знаят, че вече са изпреварени отдавна. Читкая не фигурира официално и като туристически обект.

Билото е разположено на изключително стратегическо място - вливането на река Върбица в река Арда. Със сигурност е изпълнявало целите си - да наблюдава и брани долините на реките. Най - западният скален откос е осеян с тракийски скални ниши, щерни и погребални съоръжения. Странното тук е, че се наблюдават скални ниши от север - нещо, което не се случва често, защото знаем за почитането на Слънцето и култа към него, издигнат от траките. Повечето култови съоръжения като скални ниши и пещери - утроби са с ориентация на юг.

Един час не ни стигна да се налюбуваме на това свещено за траките място. Панорамата към околностите беше зашеметяваща. Като надморска височина Читкая е доста по-ниско разположено от Мнеахос, но чувството, че човек лети, е също толкова силно като на отсрещното било.

Спуснахме се до селото много бързо. А и времето се готвеше да се разваля. От запад небето потъмня, а силният вятър ми напомни, че 250 метра от пътя ни е над вода. Взехме разтоянието почти тичешком.

На жп спирка "Лисиците" бе дошло малко самоделно тракторче, от което стовариха провизии, вероятно за местните - чували с брашно и стекове с ориз и захар. Беше странно човек да види подобна гледка. Пътят ни навръщане по релсите бе по-приятен от одеве - сега бе значително по - прохладно. Започнахме "безсмислен" според мен спор дали бихме чули евентуално идващ зад нас влак. Аз бях категоричен, че влаковете на БДЖ се чуват поне от половин километър. Но явно за да разбера, че не съм прав, в този момент като на кино чухме зад гърба си острата свирка на приближаващ влак. Отскочихме моментално встрани, а влакът бе на не повече от 30 метра от нас. Добре, че машинистите гледаха релсовия път пред себе си. Явно силният вятър имаше заслугата да не чуем приближаващата мотриса. Поредната доза адреналин за деня!

Беше достатъчно за днес! Събрахме много емоции, много впечатления! Напълнихме въображението си с цветни картини! Заредихме се с енергия! Може би получихме и доза от мъдростта и смелостта на древните обитатели - господарите на тези земи! Гордите пазители на река Арт!

Няма коментари:

Публикуване на коментар