Горещината в палатката бе започнала да измества среднощния хлад. Бе 8 часа и трябваше да ставам. Когато спътникът ми се събуди и подаде рошавата си глава от "резиденцията" чаят бе готов и ухаеше ароматно в чайника на газовия котлон.
След закуска събрахме лагера си и се отправихме към Меден бук и Меандрите на Бяла река. Още по пътя към селото останахме неприятно изненадани, защото само за нощ река Бяла бе променила цвета си и в момента спокойно можеше да я прекръстят на Бозаджидере, поради силно кафявата вода, която течеше в коритото. Вярно, от двайсетина дни и тук не бе спирало да вали. Но при вчерашното ни пристигане реките бяха бистри, въпреки че водата беше много.
Сега за няколко часа се бе случила "случка". Пристигнахме в Меден бук и веднага се запътихме към брода над селото. До последно вярвах, че ще можем да го пресечем. Ударихме греда. Нямаше начин. Въпреки широкият около 30 метра брод, водата сега бе с дълбочина над метър и половина, а скоростта и спокойно можеше да повлече човек. Може би най - страшното от всичко бе, че на отсрещния бряг снощи се бе настанила група къмпингуващи, опънали палатките си под черниците. Само за няколко часа водата бе придошла, вероятно докато са спали, и сега пътят им обратно бе блокиран. Не бяха притеснени.
След първия неуспешен опит поехме нагоре срещу течението, по десния бряг на реката, в отчаяно търсене на удобно за пресичане място. Знаех, че няма такова, защото течението се засилваше, а речното легло се стесняваше, оформяйки на места вирове с дълбочина до 5-6 метра. Подминахме местността "Сините камъни" и набрахме височина. Огледахме се отвисоко и решихме да се връщаме.
Спуснахме се ниско на юг, в каньона на Казълчалдере, един от по-сериозните притоци на Бяла река. Почти пресъхваща през лятото, сега бе пълна до неузнаваемост река с огромни вирове и трудни за пресичане бродове. Водата бе ледена. А преди няколко дни правех планове за къпане в реките. Абсурд. Трудно се издържаше дори минута.
За сметка на това се върнах до колата и взех мухарката. Използвах случая да хвана няколко зашеметени от студа кефали, които спокойно можеха да бъдат и обядът ни. Решихме да ги пуснем все пак. Радвах се, че поради придошлата Бяла имахме щастието да разгледаме по-подробно Казълчалдере.
След около час паркирах колата на "входа" на Защитена местност "Ликана" - една от гордостите на община Ивайловград. Табелата бе счупена от вандали.
"Ликана" е най-малката по площ защитена територия - едва 3 ха. За сметка на това приютява завиден брой ценни представители на флората. Тук се намира единственото открито находище на диворастяща орхидея в България. Освен нея под закрила са още 14 вида орхидеи. Разходката из местността продължи дълго, тъй като природата тук е изключително запазена и на човек не му се тръгва. Дивата гора е в непосредствена близост с границата с Гърция и най-вероятно това е една от причините за запазването и.
Неприятна гледка ни сепна на няколкостотин метра след като навлезнахме в защитената местност. Вляво от нас попаднахме на изкоп, с размери 4 на 2 метра, който очевидно бе изкопан от иманяри. Стотици парчета керамика и кости /вероятно човешки/ стърчаха от стените на изкопа. Явно този, който е копал, е намерил каквото му е трябвало и е оставил керамиката. А може и нещо да го е уплашило и да си е тръгнал.
Имахме щастието да снимаме няколко вида орхидеи, които цъфтят точно сега. Исках да видя и Белополянската пещера, но решихме да я оставим за следващия път. Върнахме се обратно и поехме към Свирачи. Чакаше ни още "работа"!
Влезнахме в Свирачи и се спуснахме в ниската част на селото, като минахме покрай гробищата. Интересно бе, че има нови, но и много стари гробове. Свирачи е едно от големите села в общината. И от старите, също така. Не се знае кога е създадено. Казват, че едно от старите му имена е Зорназан или Зорлузан. Според едни това идва от трудното обработване на земята /зор/, а според други - в селото имало много свирачи на зурли. Днешните жители са преки потомци на българите, живели в Мала Азия до Балканските войни.
Открихме сравнително бързо това, което търсехме, а именно Скалните коридори край селото. Не присъстват като забележителност в нито един пътеводител, но си струва да се видят. Голяма скала с платовидна форма, чиято основа от изток е надупчена от множество коридори с различна дълбочина. Преброих над 15 дупки, като най-плитките са до половин метър, а най дълбоките две са с дълбочина по над десет метра. Единият "услужливо" е превърнат в бункер от "Гения" на Българска Народна Армия. Входът му е зазидан с камъни, като е оставено място за поставяне на картечница. Промитите мозъци от годините преди демокрацията са унищожили куп забележителности с бункерите, които са поставяли на удобни за тях места. Най-фрапиращият случай, на който станах свидетел, бе през септември 2011, както вече съм ви казвал. Една от отбранителните кули на крепостта Неутзикон край село Мезек бе "закичена" от идиотите с бункер на върха си.
Както и да е. Въпросната скала е надупчена от отвори, а в основата си е заобиколена от крепостна стена, от която днес виждаме само останките. Ясно личи обаче съвършената зидария, опасвала светилището. Явно мястото е било цял култово - религиозен комплекс, от който жреците са отправяли своите молитви и заклинания. Имаше особена енергия. А земята и тук бе осеяна с останки от керамика. Явно иманярите не бяха пожалили и това място.
Времето захладня. Задуха силен вятър. Притъмня. Идваше поредната буря. Поехме към Лютица. Искахме да направим опит за изкачването и.
Отново неуспешен. Първоначално смятах, че вятърът ще издуха облаците. Уви, над нас се настани тихо време. Заваля есенен дъжд, подобен на този от разказа за Белчо и Сивушка. Силен, студен и без изгледи за спиране.
Обядът ни премина под големия чинар до манастира "Св. Св. Константин и Елена". Почакахме около час, но изгледи за спиране нямаше. Решихме да не губим повече време и поехме към Ивайловград за дозареждане с провизии.
Междувременно кърлежите се активизираха. Не знам защо, може би от влагата, но хванах два на яката си, които се готвеха съвсем скоро да се впият в мен.
........
Поехме към Маджарово.
Няма коментари:
Публикуване на коментар