СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ, 21 – 26.07.2012

ДЕН I – Да живее БДЖ!

Бе 22.40 часа, събота. Влакът от Пловдив за Русе спря с гръм и трясък на гара Иваново. Със сетни сили извлякохме огромните раници на перона и поседнахме за кратка почивка на една от гаровите пейки. Наистина имахме нужда от няколко минутки за да се осъзнаем. Десетчасовото приключение, наречено БДЖ, ни бе изцедило до краен предел. Бяхме пропътували над 400 километра в жегата, надминаваща 37 градуса. Влакът беше „бърз”, но това нямаше никакво значение. Не пропусна да спре и на най-малката гара. Бяхме в първа класа, но смрадта, която витаеше във въздуха, бе идентична с тази от втора. Някой би казал, че това са незначителни неща, но всъщност са от огромно значение за дълго пътуване като това.

Отгоре на всичко, закъснението от 55 минути ни вбеси до краен предел. Напуснахме гара Иваново с възгласи: „Да живее БДЖ!”.

Насреща ни се изправи сградата на общината. Огледахме се за удобно място за къмпингуване около нея, защото в подобни селца единственото място с течаща вода се намира в центъра им. Изпитвахме отчаяна нужда да “вземем” по един студен душ. Телата ни лепнеха от потта, която бяхме проливали цял ден. Уви, чешмичка имаше, но възможност за нощуване – не.

Посъветвахме се с местните. Опътиха ни към реката, която бе на 3 км. от селото. Поехме по непознатите улици с надеждата за прохлада в горещата нощ.

Криво – ляво се справихме на светлината на челниците и след около 45 минути достигнахме реката. Имаше и други къмпингуващи. Водата обаче се оказа не толкова чиста, колкото предполагахме. Опънахме палатките, поизмихме се, хапнахме и потънахме в дълбок сън, често пъти прекъсван от досадното жужене на комарите.

ДЕН II – Скалните манастири в Поломието

Събудихме се в 9.00 часа. Едва тогава осъзнахме на какво приказно място бяхме прекарали нощта – в подножието на огромен скален венец, на левия бряг на Русенски Лом.

Около нас кипеше живот – таралежи, костенурки, птици, дребни хищници и влечуги. Особеностите на релефа и климата в Природен парк Русенски Лом предопределят богатото видово разнообразие тук. Въпреки че се намира на север, зимните температури в каньона са по-високи от тези в други части на Дунавската равнина. Пролетта настъпва късно, а есента е по-топла от пролетта. Река Русенски Лом е последният десен приток на Дунав, което също оказва влияние за струпването на специфична флора и фауна тук.

След закуска се отправихме към Ивановските скални църкви, които бяха на около 2 км. от лагера ни. 

Каква радост се появи в нас, когато край пътя попаднахме на помпа, вадеща вода от дълбините на земята. И каква вода само – леденостудена, типична за планинските райони. И у трима ни се прокрадна една и съща мисъл – къпане!

Въобще не се притеснихме, че до нас минават коли и хора. Бяхме зажадняли за баня. Първи, втори, трети – изредихме се през помпата. Един се къпеше, друг – помпеше. Весела гледка. По пътя премина джип с немска регистрация, в който се возеше семейство на средна възраст. Явно дамата на възраст над 55 виждаше подобно нещо за пръв път през живота си. Успяхме да прочетем по устните и въпроса към не по-малко изумения и съпруг: „Was machen diese Menschen hier?!?”, криещ както учудване, така и доза възмущение от нетипичната гледка.

Почти приключвахме с банята, когато до помпата дойде възрастен овчар. Каза ни да внимаваме, защото миналата година някакъв дядо пил от водата и починал. Толкова била студена.

Поосвежени се запътихме към църквата, която бе съвсем близо.

Ивановските скални манастири се отличават с отлично запазените си стенописи. Включени са в Списъка на световно културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Поради това стенописите, които може да се видят са в абсолютно автентичен вид. Не са реставрирани, а само консервирани.

Ивановският скален комплекс представлява сложна мрежа от църкви, параклиси, килии и ниши, изградени на различна височина. Наречен е „Свети Архангел Михаил”.През времето на обитаването му отделните части са били свързани с каменни и дървени пътеки и стъпала, извисяващи се на стотици метри над земята.

Първите отшелници са издълбали килиите си още през XII век. През времето на Второто Българско царство манастирът поддържа трайни връзки с Царския двор в Търново, като негови ктитори са Иван Асен II и Иван Александър.

През XIV век манастирът е известен като център на Исихазма и монасите – исихасти. Те давали обет за мълчание и не обелвали и дума през живота си, който прекарвали като отшелници в скалните ниши. Единственото им занимание била постоянната молитва.

С течение на времето много от нишите и скалните църкви се разрушили под влияние на земетресения, наводнения и атмосферните условия.

След като разгледахме този шедьовър, искахме да поемем срещу течението на реката към село Кошов. Консултирахме се с местен човек, продавач на сувенири до манастира:

- Може ли да достигнем село Кошов по реката?, попитах аз.

- Ако слушате мен, въобще не си правете труда да опитвате. Преди малко група колоездачи не ме послушаха и се върнаха обратно след половин час. – Отвърна с нескрито задоволство човекът. – „Като в джунгла е. Пълно е със змии и обрасли, непроходими площи”, продължи да нарежда той.

Решихме да го послушаме и поехме по обратния път. Достигнахме Иваново, като за да спестим известно разстояние, решихме да преминем през полето. Попаднахме обаче на огромна площ, която бе горяла преди дни. Земята бе все още топла. А стърчащите, изсъхнали треви и клони ни „боядисаха”. Лицата, ръцете и краката ни почерняха от сажди. Да не говорим за дрехите и раниците.

Със сетни сили достигнахме и Кошов в късния следобед. Оказа се обаче, че Грамовският скален манастир, който искахме да посетим, бе затворен. Разочаровахме се, защото придвижването ни в жегата ни костваше много, а се оказа напразно. Отново поехме обратно, в посока Басарбово. Денят ни бе тематичен, целта ни отново бе скален манастир – Басарбовският.

Той води началото си от Второто Българско царство. Най-известен негов обитател е Св. Димитър Бесарбовски, роден през 1685 година. Неговите мощи се намират в Букурещ, в църквата „Св. Св. Константин и Елена”.

Днес Басарбовският манастир е единственият действащ скален манастир в България.

Свечеряваше се. Трябваше да търсим място за бивак с вода наблизо. Трудна работа. Помолихме да опънем палатките си в двора на манастира. Получихме отказ обаче. Явно монасите бяха забравили, че манастирите трябва да служат в полза на хората.

Поехме към Русе, където пренощувахме в скромен хотел.

ДЕН III – Тутракан и езерото Сребърна

Беше 9.00 часа. Бяхме спали като пребити. Учудването ни бе голямо, когато разбрахме, че в хотелската стая не влиза светлина. А имаше тераса. Дори си спомних, че в просъница в мен се бяха породили известни притеснения дали не се е случил някакъв катаклизъм, довел до ядрена зима.

Напуснахме хотела. Навън се оказа поредният горещ ден. Автогарата бе наблизо. Хванахме автобус за Тутракан. Отдавна исках да разгледам този град. Опитът, който направихме през януари, се оказа неуспешен поради виелицата и затворените шосета. Сега късметът бе на наша страна.

Поради живописното си местоположение наричат Тутракан „Дунавското Търново”. Градът е с прастара история. Създаден е като крепост през римско време. Тогава е носел името Трансмариска, което означавало „Селище зад блатата”.

По времето на Първото Българско царство градът е бил с важно значение. Името му било Тмутаракан, означаващо военоначалник на гранично поделение. Вероятно оттам произлиза и днешното му име.

От началото на XX век Тутракан е най-големият дунавски риболовен център в България. И до днес е запазена красивата Рибарска махала.

В съвремието градът наброява по-малко от 10 000 жители, но е запазил спокойствието и очарованието си на малко гранично селище. Все още функционира заводът за производство на лодки – тутраканки.

Останахме разочаровани, когато разбрахме, че Музеят на дунавския риболов е затворен за ремонт през летния сезон. Разгледахме историческия музей, който се оказа не по-малко интересен.

Попитахме екскурзоводката относно традиционни ястия за града. Тя недвусмислено ни отговори:

- Рибената чорба! Няма как да не я опитате! 

Вкусната чорба, която хапнахме, до някъде компенсира затворения музей. Струва си човек да отиде до този отдалечен град само заради нея. Не издадоха рецептата. Само казаха, че я приготвят от три вида риба – сом, шаран и толстолоб. Нямаше как да не се повторя с още една порция.

В ранния следобед вече бяхме на главния път за Силистра, целта ни бе езерото Сребърна. Къде пеша, къде на стоп, къде с автобус, достигнахме до разклона за село Сребърна и резервата. Заредихме се с провизии за вечеря и поехме към езерото. То се оказа недалеч – на около 2 км от селото.

Езерото Сребърна е едно от най-важните места по миграционния път на птиците между Европа и Африка „Виа Понтика”. Обявено е за резерват от 1948 година. Това е допринесло в голяма степен за опазването на богатия животински и растителен свят.

Резерватът е важен с богатото видово разнообразие от птици, гнездящи в района – 221. Емблематични са къдроглавият пеликан, лебедът, червеногушата гъска и корморанът. От 1977 година езерото е под закрилата на ЮНЕСКО.

След разходката ни по бреговете на Сребърна, където е изградена прекрасна пътека с места за отдих и наблюдение на птици, намерихме удобно място за бивак – на възвишение, разкриващо прекрасна панорама към водната шир. В близост имаше и чешмичка – рядко наблюдавано съоръжение в тази част на България.

Духаше силен, почти бурен вятър. Но всъщност именно той ни бе спасението от комарите. Не бяхме съобразили, че ще имаме проблеми с тях.

При палатките бе добре, но в ниското, при чешмичката, бе някакъв ад. Отидох да се къпя и тялото ми почерня от комари. За пръв път виждах такава „армия”. Едновременно ме хапеха над 50 „парчета”, като най-апетитни им бяха краката, а и гърба, който бранех най – трудно. Вечерята над езерото бе запомняща се. Почти до мръкване имахме щастието да наблюдаваме пеликаните, царствено плаващи из водната шир. Може би заради вятъра обаче повечето птици се бяха притаили незнайно къде.

Нощта не бе от най – спокойните. Вятърът не спря нито за миг, а в ранните сутрешни часове бе съпроводен и от дъжд, който не ни намокри по никакъв начин, но ни събуди и направи задуха още по-голям.

Ден IV – Дългият път към Дуранкулак

Вятърът продължаваше с пълна пара. Езерото изглеждаше още по-бурно от вчера. След закуска поехме към селото и главния път. Очакваше ни тежък ден. Очакванията ми се оказаха верни.

Макар и за кратко се отбих до музея и посетителския център на Сребърна, където разгледах препаратите на животинския свят, обитаващ района. Останах впечатлен.

До Силистра стигнахме изключително лесно. Повозихме се на стоп в товарен микробус. Отдавна не бях правил това „упражнение”. Но когато няма риба, и ракът е риба. Стопът в Североизточна България не е лесно начинание. Хората се страхуват да качват непознати, поне това бе мнението на малцината престрашили се да ни возят по време на престоя ни там.

От Силистра се придвижихме отново на стоп до Кайнарджа. И оттам – като каза не, та не!

Наложи се да изчакаме автобуса за Добрич, който ни качи с доста увещания. Вече бяхме натоварили багажа си, когато шофьорът каза:

- Еми няма места, не мога да ви возя правостоящи!

След половин минута обаче се оказа, че места има, и то предостатъчно. Настанихме се и потеглихме. Времето до Добрич мина неусетно.

Имахме 2 часа до автобуса за Дуранкулак. Там не ни се искаше да рискуваме на стоп, тъй като разстоянието бе голямо, а пътищата до границата с Румъния – пусти. Не че нещо, просто щяхме да изгубим един ценен ден от малкото ни планирано време. Искахме да видим максимално много места за възможно най-кратко време. Направихме кратка разходка из Добрич, след което дойде време за Дуранкулак.

Изумихме се, когато видяхме автобуса за Дуранкулак. Малко Пежо, може би на повече от 30 години, и на цели 500 000 км. Дотук добре, но къде ще поберем багажите. Трите ни големи раници напълниха целия багажник. Чувствахме се като в консерва. Нямаше и климатик. Но пътешествието си бе екзотика.

Подминахме Генерал Тошево и Кардам и автобусът пое право на изток през обширната Дунавска равнина. За пръв път пътувах оттук и останах впечатлен. Междувременно автобусът се бе изпразнил почти напълно и шофьорът ни заразпитва откъде сме, що сме.

И последният пътник слезна в село Рогозина – малко, почти обезлюдено селце до румънската граница. Пейзажът бе удивителен – огромни ниви, разделени от гъсти дъбови гори, изобилие от цветове и един изключително прав път, водещ към морето. Само ветрогенераторите разваляха идилията. Инак човек би се замислил дали не е попаднал в някоя дупка във времето и се е върнал сто години назад.

Ето ни в Дуранкулак. След двучасова Одисея най-после слезнахме в центъра на селото. Оказа се доста приветливо. То е най-крайната североизточна точка на България, последното населено място преди границата с Румъния. До селото се намира едно от най-големите езера в страната – Дуранкулашкото блато,с площ около 4000 дка.

Много се спори за името на селото. Казват, че произхода му е тюркски. Според някои учени Дуранкулак означава „при ухото” – може би продиктувано от формата на езерото, наподобяваща човешко ухо. Според други означава „при безотточната долина”.

Местните се оказаха доста дружелюбни хора и веднага ни упътиха за удобно място за нощувка. Спряхме се на къмпинг Космос, който отстои на 4 км. от Дуранкулак.

С последни сили вървяхме към къмпинга, когато до нас спря сив джип и шофьорът ни каза да се качваме. Само след няколко минути, когато паркира пред вратите ка Космос, разбрахме, че това е собственикът на къмпинга. „Услужливо” ни показа къде са местата за палатките, душовете и ресторанта. Но, няма лошо. Мястото се оказа добро и не съжалихме за избора си. Срещу седем лева на човек получихме удобна площ за нощуване, баня, тоалетна и охрана.

Къмпингът бе доста пълен. Интересното бе, че имаше почиващи с каравани от други европейски страни. След като понаредихме лагера си се потопихме в морето. Доста бурно, с високи вълни, но даряваше с прохлада след тежкия ден, прекаран в път.

Наши верни другари по време на вечерята бяха комарите. Дори повече от тези на Сребърна. Наложи се да се покрием здраво с всевъзможни дрехи и кърпи, което не даде особен резултат всъщност. Шалтето ми почерня от убити комари. Дадоха доста жертви.

Ден V – Шабла, Фарът, Тюленово и Българево

Събудих се отново в 9.00 часа. Другите бяха станали. Снимаха и се къпеха в бурното море. Направих закуска докато дойдат. Взехме по един душ в къмпинга и хайде на път. Посока Шабла. Отново се озорихме с придвижването. 99 % от колите бяха румънски. Не съм очаквал, че толкова много румънци идват на почивка в България. Стопът не вървеше. Поехме пеша. След известно време ни качи някой си бай Васил, който каза, че за 10 лева щял да ни откара до центъра на Шабла. Нямахме голям избор. А тоя образ се оказа, че работи като такси на черно в България и Румъния. Кара минибус фолксваген, който ми е набор и таксува според човека. Наду ни главите с неговите си мухабети, колко е велик, колко е хитър и прочие. Добре, че Шабла дойде бързо.

Оттук поехме към морския бряг – къмпинг Добруджа, след което – по плажа до нос Шабла и Фара. Морето бе не по – малко бурно от вчерашния ден. Огромният шабленски плаж се простираше на километри пред нас. Бе почти безлюден. Наистина бе добро място за почивка. Личеше си, че и водата е доста чиста. Вдясно от нас се простираше Шабленската тузла – солено езеро с лечебна кал на дъното си.

Отдалече забелязахме джипа на Гранична полиция в края на плажа. Проверката не ни се размина. Щателно прегледаха личните ни данни и направиха справка по радиостанцията относно чистотата на досиетата ни. Упътиха ни как да стигнем до Шабленския фар, като ни предупредиха да стоим на дистанция от военната им база, която се намира на самия морски бряг.

Пясъкът премина в треви и храсти, но ходенето не бе трудно. Движехме се по ясно очертан черен път, явно доста използван от военните и граничарите. Достигнахме и Шабленския фар и нос Шабла – най-източната точка на България.

Фар Шабла е най-старият фар по българското черноморско крайбрежие с най-високата кула, издигаща се на 32 м. над околния терен. От всички български фарове той е с най-интересна история и с най-оригинална архитектура, само той е боядисан в два цвята тъмночервено и бяло.

Нос Шабла открай време е бил важен навигационен ориентир. Учените предполагат, че през V век пр. Хр. тук е била поддържана “огнева стража”. Заливът на юг от фара е бил най-важното транзитно пристанище в района. В римско време вероятно е имало кула с постоянен огън. Тези догадки още не са потвърдени документално, но все пак на североизток от сегашния фар на морското дъно водолази са открили колони и стилизирана глава на кукумявка изработени от мрамор. 

Предполага се, че фаровата кула е изградена около 1780 година. Официално влиза в експлоатация през 1857 година. През 1901 г. фаровата кула е засегната от земетресението със сила 7,2 по Рихтер, разтърсило северното ни Черноморие на 31 март същата година. Налага се тя да бъде стегната със специална стоманена клетка.

На юг от Шабла брегът се променя към скалист, с добри места за катерене. Поехме по пътя към Тюленово, като ни се наложи да изминем разтоянието до селото пеша. Жегата бе убийствена, а нямаше никакво движение. Този крайбрежен път не е основен и е по - малко използван. Пейзажът тук също е много интересен и запомнящ се. Навсякъде около нас имаше сонди за нефт, както и огромни цистерни за съхранението му. На няколко места видяхме закътани сред скалите самотни плажчета.

За пореден път силите ни бяха към края си, когато ни провървя със стопа. Качи ни приятна жена, която каза че живее в Каварна, а работи в Камен бряг. Откара ни до село Българево, където мислехме да нощуваме. Селото е интересно с факта, че в него живеят гагаузи – хора, които сменили езика си, но не предали вярата си. Днес повечето говорят турски език, но са източноправославни християни.

Само на два километра от Българево, в посока нос Калиакра, разбрахме, че има удобно място за къмпинг – местността Зеленка. Имало и течаща вода. До последно не вярвах, но когато достигнахме мястото и видяхме чешмата, облекчението и на трима ни бе пълно. 

Избрахме си красиво място за бивак, до старата застава, в основата на носа. Оттук се разкриваше панорама към цялата западна стена на Калиакра. След тежкия ден, това прекрасно място бе като подарък за усилията ни.

В залива под нас имаше над 20 кораба, изчакващи реда си за пристанище Варна. Мястото предлага завет и защитава съдовете от бурните ветрове от изток. До късно гледахме светлините им в морето, а небето бе неповторимо. Досега си мислех, че подобно небе има само в планината, но явно съм грешал.

Отново само стотиците ветрогенератори нарушаваха идилията им. Бяхме в близост до група от 30 перки, които жужаха през цялата нощ.

Ден VI – Черешката на тортата: Калиакра

За пръв път от всички дни се събудихме рано – в 6.45 часа. Явно се бяхме наспали добре заради чистия въздух в района. Гледката към морето и носа бе още по-велика от вчера. В едно се сливаха изумрудената вода и огнените скални откоси, огряни от слънцето. Наистина не бях виждал вода с такъв цвят по българското черноморско крайбрежие. 

Носът е вдаден на 2 км навътре в морето и наподобява полуостров. Брегът при нос Калиакра е клифов тип, отвесните скали се спускат 70 метра надолу до морето. Скалите са богати на железни окиси, които дават характерния им червеникав оттенък. Прибойните вълни са издълбали в подножието им пещери, ниши, подмоли и арки, до които може да се стигне само откъм морето.

Най – ранните поселения на носа датират от 4 век пр.н.е., когато областта е била населявана от тракийското племе Тиризи. 

Най-голям разцвет Калиакра изживява през втората половина на 14 век, когато е столица на Карвунското деспотство на българските владетели Балик и Добротица. То обхваща североизточните български земи, откъснати от централната власт. Писмени сведения говорят за мощен средновековен град, в който владетелят сече собствени монети и превръща крепостта в църковно средище. На носа има останки от крепостните стени, съхранени са още част от водопровода, баните и резиденцията на княза.

Днес съществуват някои легенди, свързани с Калиакра. Най-известната е за 40-те български девойки, които завързват косите си една за друга и се хвърлят в морето, за да не попаднат в ръцете на османските поробители. Една от тях била Калиакра, на която е кръстен носът. Сега в началото на носа има обелиск, наречен Портата на 40-те девици в тяхна памет.

Другата легенда е за Свети Никола, покровителят на моряците. Светецът бягал от турците и Бог удължавал земната твърд под краката му, за да успее да избяга, като по този начин бил създаден и носът. В крайна сметка той бил заловен и сега там има изграден параклис, символизиращ гроба му. 

Калиакра е обявена за резерват през 1941 година, като е единствен по рода си резерват, включващ и морска територия. Дом е на уникална флора и фауна. Казват, че в пещерите под носа все още живее тюленът – монах. А по време на миграцията си, на носа спират повече от 150 вида птици за почивка и хранене.

Наистина изумително кътче от България. Любувахме му се дълго. За пореден път се замислих за „черешката на тортата”. Обичам приключенията ни да завършват с нещо наистина запомнящо се, каквото е Калиакра.

Седмицата бе изтекла като един миг. Сега се прибирахме. Всеки правеше някаква равносметка за себе си. Бяхме доволни от себе си, че успяхме да опознаем и тази отдалечена част на България, събрала в едно море, планина, равнина и незабравими гледки. Тази „друга” България, която ни дари с неповторими емоции!