ПЛАНИНАТА НА ДЖАНАВАР

На турски език "джанавар" означава звяр, чудовище. Малкото останали хора в тази част на Родопите обаче наричат така вълците. А вълците тук са наистина много. Два дни преди да дойдем в село Дойранци, единственият обитател - бай Ахмед Сали, видял глутница от 12 вълка. Дебнещи плячка, необезпокоявани от никого.

Тръгваме към Дойранци по пладне. Времето - студено и мъгливо, а на моменти придружено с неприятен дъжд. Ситен, есенен, мокрещ. Първоначално объркваме пътя и пресичаме сравнително малката през този сезон река Боровица на неправилно място. При опит за скок над тесен бързей не преценям добре крачките си и се озовавам във водата. А тя - ледено студена, планинска вода, караща тялото ти да изтръпне за миг. Нищо, гледам на нещата оптимистично. Поне няма да се притеснявам от дъжда сега. Нека си вали.

Десет минути по-късно намираме правилния брод и тясната пътечка, виеща се нагоре по билото. Всъщност не виждаме колко надалеч се вие, тъй като мъглата става убийствено гъста. Имаме карта, движим се напред. По предварителна информация до селото се достига след диво двучасово изкачване по ръба на билото. Времето става все по-отвратително. Противно на законите, вместо да остава в ниското, мъглата сякаш пълзи с нас нагоре по склона, стягайки в здравата си хватка гърлата ни.

Идеята ни да достигнем до Дойранци, а оттам - до изоставената махала Хайранлар, все повече изглежда, че няма да може да се осъществи. Не и този път. Не поради друго, а просто поради причината, че ще се залутаме и ще се изгубим със сигурност. Както ни казва малко по-късно бай Ахмед, преди няколко години, в мъгла като днешната, тук се загубил местен човек, който познавал района отлично. Открили го след като минала зимата. Всъщност открили само манерката му и единия му галош. Вълците го били изяли. В Планината на джанавар вълците не прощават на никого.

След едночасово изкачване излизаме на малко по-огледно място. Вдясно от нас едва забелязваме съседното било, където се намира скалата Калпаккая. Точно тогава измежду храстите се чува шумолене и на пътеката излиза млад мъж, водещ кончето си. Не го язди. Много хлъзгаво е и животното залита често. А едно залитане тук може да е фатално. Бездната е безпощадна. Младежът се оказва Айдън от съседната махала. Както повечето хора, останали по тези земи, живее сам. Гледа стотина овце. Синеок, корав планинец. Слиза до долината на реката, защото майка му и татко му дошли на гости за няколко дни. Ще ги натовари на кончето, тъй като пътят до къщата му е дълъг, а той ще се прибере обратно пеша.

Айдън ни предупреждава да сме внимателни в това време. Услужливо ни предлага гостоприемството си, в случай, че замръкнем в района. Тук човек винаги може да разчита на подслон и храна от местните. Макар и малко останали, хората тук са с големи сърца.

Айдън ни показва от къде да минем за да достигнем най-бързо до Дойранци. По думите му ни остават около двадесет минути. Набрали значителна височина над долината на река Боровица, започваме да се движим по изключително хлъзгава скала. Почти всяка крачка е съпътствана от подхлъзване. Пътечката се вие пред нас, а това, което забелязваме, е просто изумително. Личи си, че хора и животни са преминавали оттук векове наред. По нея има издялани стъпалца, а самата тя е вдлъбната спрямо околната скала. Сигурно е поне на хиляда години.

Непосредствено преди селото, вдясно от себе си забелязваме изумителния скален феномен "Лицето". Всъщност аз го наричам така, защото прилича удивително много на човешко изражение. Очевидно мястото не е случайно и не е останало незабелязано от древните обитатели по тези земи - траките. Ясно личат няколко скални гробници по отвесната твърдина. Правим опит да проникнем в една от тях, но хлъзгавата скала ни спира.

Сякаш за секунди мъглата се разрежда, за да забележим призрачните силуети на няколкото останали къщи в селото, след което става по-гъста от преди. Въздухът е толкова влажен, че дори дишането ни е затруднено. Пейзажът е призрачен. Вървим сред останките от някогашни домове, а около нас стърчат само черните клони на дърветата. Кучетата на бай Ахмед ни надушват отдалеч и започват да вият. Пейзажът става още по-тягостен. На десетина метра над себе си забелязвам движение. Абла Шукрие, жената на бай Ахмед, ме наблюдава с интерес, дори леко подозрително. Облечена с шарени шалвари и синьо, плетено елече. Поздравявам я, а тя ме заговаря на турски.

- Не разбирам!, казвам. Говориш ли български?

Бабата се усмихва, измърморва нещо и продължава да ми задава въпроси на турски език. След минута излиза и бай Ахмед, наметнал изтъняла куртка със скъсани на лактите ръкави.

Гледат ни с интерес и учудване. Тук рядко идват хора, камо ли във време като днешното. Поразговаряме се. Първоначално свит и резервиран, бай Ахмед се отпуска и ни разказва интересни неща за района. 

-По-добре се връщайте. Времето не е за ходене в планината. Ще се загубите. Елате пак, ама през пролетта. Ще ви разходя из района с удоволствие!, завършва старецът.

Посочва ни обратния път. Спускаме се бързо. Вече сме мокри. Обувките ни джвакат, а неприятната студенина от водата, пропила се под якетата ни и достигнала до тениските, става все по-осезаема. Дъждът се засилва и става почти пороен. Взимаме разстоянието до долината за един час. А долу ни чака друга изненада. Само за няколко часа реката е придошла и пейзажът е коренно различен. Мътните, диви води на Боровица реват яростно под нас, повличайки всичко по пътя си. За щастие намираме стар бент, по чиято каменна стена успяваме да преминем. Преди и той да бъде залят.

Такава е планината. Опасно непредвидима. Но в нея има нещо, което докосва сърцето, и това са хората. Живеещи на ръба на оцеляването,  но живеещи с вярата. Хората със сърца като юмруци. Гордите планинци от Планината на джанавар.