ГОЛЯМОТО ИЗТОЧНОРОДОПСКО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

Източните Родопи са едно от най-истинските, смислени и хубави неща, които ние, хората, можем да преживеем в безкрайно краткия си земен път. Казвал съм го и преди, няма друга толкова уникална планина. Или поне аз не се чувствам така уютно в нито едно друго кътче от прекрасната ни Родина. И понеже сме програмирани да търсим и да се стремим към позитивни мисли и преживявания и дълбоко в себе си се надяваме и молим те да продължават колкото се може по-дълго в живота ни и да заемат по-голяма част от съзнанието ни, мислено си правех сметка, че предстоят няколко почивни дни. Онези, майските, които толкова много обичам. Светло зелените, свежите, сочните, влажните и буреносните...Дните на стихиите и хрупащата трева...Дните на доброто настроение и пробуждащата се жажда за приключения...Няколко подобни дни, прекарани сред първичната природа на Родопа, биха били едно изключително позитивно преживяване. А споменът за тях би тлял така дълго...

СЕЛО СТАРЕЙШИНО И ПОДКОВА

Постоянната надпревара с дъждовните облаци и поройните дъждове бе в разгара си. Всеки наш ход бе съобразен с това дали ще вали и гърми или пък ще се радваме на кратки мигове безоблачно време. Издирвахме село Старейшино. Поредното селце с чудновато име, скромно сгушено край живописната река Върбица. 

В търсене на две забележителности закрачихме източно от селото, а оловносивото небе щеше да се разцепи съвсем скоро. Поемайки по живописно дере, достигнахме до Дамла кая, което в превод от турски език означава Капещият камък. Мястото е изключително популярно сред силно вярващите местни хора, като за разлика от други, те не желаят популяризирането и пропагандирането му, а сякаш го пазят ревниво само за себе си. Намира се на левия бряг на Каракая дере, като представлява цял култов комплекс от каменно провирало, водопад и капеща от скалите вода. Местните хора вярват в целебните свойства на водата, които са особено силни около Гергьовден.

Интересно е, че в близост до Дамла кая наскоро е открита и куполна гробница. Хората нарекли мястото Пунар кая, което буквално означава Скален кладенец. Тук също извира вода, за която се вярва, че притежава лековити свойства. Неслучайно дърветата около Дамла кая и Пунар кая са окичени с малки парцалчета - обикновено части от дреха на болен човек, като вярването е, че оставяйки парчето плат край извора, с него ще остане и болестта.

За съжаление, по пътя между двете забележителности от небето се чу грозен рев, а от юг приближаваше стена от дъжд, с която предпочетохме да се разминем. Не успяхме да стигнем до Пунар кая и се върнахме при колата в Старейшино. Тревогата обаче се оказа фалшива и бурята се размина. Решихме, че преди да продължим по пътя си, е добре да разгледаме село Подкова.

Тук определено няма какво да види човек. Може би единствената "забележителност" е гара "Подкова" - южният край на една от най-живописните и дълги железопътни линии в България - Русе - Подкова. В последните си километри релсовият път се движи непосредствено край брега на язовир Студен кладенец и река Върбица, преминава през няколко тунела и дава възможност за едно изключително живописно и приключенско пътешествие по релси в тази част на планината. Спряхме се на гаровия перон, а от билетното гише подаде глава единственият служител на гарата - човекът, който прави всичко тук - регулира влакове, продава билети, дава информация. Заговорихме се, а в думите му определено имаше носталгия по миналото. Днес гара "Подкова" замира. Обслужват я едва половин дузина влакове, а пътниците в тях намаляват с всяка изминала година. До средата на деветдесетте години оттук са тръгвали стотици композиции, натоварени с дървен материал, строителни и инертни материали и други суровини от Родопите.

След вдъхновението ни от Дамла кая и носталгията по отминалите времена на гарата в Подкова поехме на път. Времето бе все така динамично, ту валеше, ту печеше. Весела история. Отклонихме се по билен път, вероятно един от най-приказните в Източните Родопи, който свързва селцата Чавка, Гривяк и Гривка с по-голямото Токачка, а оттам - и с Крумовград. Очите и душите ни не можеха да се наситят на зеленината и пъстротата на пейзажа. Дъждовните капки къпеха зеленината и я правеха да изглежда от зелена по-зелена. В един момент достигнахме до малко езерце, а тесният и добре поддържан до този момент асфалтов път се разклони на два черни, кални и предизвикателни горски пътя. 

"Риск печели, риск губи!", казах аз, а спътникът ми веднага ми опонира с думите: "Риск печели, риск печели! По който и от двата пътя да поемем, със сигурност няма да съжаляваме!" Избрахме десния, който се изкачи стръмно нагоре, след това започна дълго спускане измежду поляните и градинките на работливите родопчани, които вече се трудеха усърдно на открито и нито дъжда, нито гръмотевиците можеха да ги уплашат. Само след няколко километра отново бяхме на асфалт и продължавахме да се наслаждаваме на заобикалящия ни пейзаж. Единственото, което започваше да ни безпокои, бе нестабилното време и липсата на подходящо място за бивак. Попътувахме доста докато открием "нашето" място. Подминахме Крумовград и първата интересно изглеждаща отбивка вдясно привлече вниманието ни. Пътят водеше към село Багрилци, а ние спряхме на няколко километра преди селото, край извор, наречен Акпънар (Белият кладенец). 

Влагата бе изумителна, но още по-изумително бе как минавахме между капките. Времето бе нестабилно, но дъждът или се разминаваше, или ни сварваше на места, където бяхме неприкосновени. Палатката бе разпъната край борова горичка, в която имаше изобилие от дърва, макар и доста мокри. Стъкмихме огъня криво - ляво, посгряхме се и се отдадохме на почивка. Бе дълъг и изморителен ден, изпълнен с много емоции и надпревара с бурите и времето.