СТРАНДЖА ПЛАНИНА. СЪРВАЙВЪР 2014

Амбициите ни да опознаваме Странджа планина във все по-дивите й части не спряха и през тази година. И понеже дойде септември и имахме нужда от "презареждане на батериите", поехме на път. Този път, за да разнообразя и обогатя престоя си в тази магическа планина, бях планирал посещение и на Йълдъз (така наричат турската част на планината), което обаче се оказа не толкова успешно. Стотиците кубични метри дъжд, които се изляха над мен само за едно денонощие, и непредвидените срещи със сирийски и алжирски бежанци ме накараха да съкратя престоя си в Турция. И все пак, преживяванията, които имахме, дори само в българска Странджа, оставиха трайни следи в сърцата и съзнанието ни. Готови ли сте да станете съпричастни към нашата странджанска експедиция? 

ДЕН 1. Индипасха. Сливарово

Свежата сутрин нямаше нищо общо с водния ад, на който станах свидетел през отминалата нощ. Влизайки в Малко Търново от Турция малко преди полунощ, премръзнал и мокър до кости, бях решил, че е по-добре да потърся подслон в някой хотел. И добре, че постъпих по този начин, защото в противен случай настинката не ми мърдаше.

Бях се наспал, но най-важното, горещият душ ме бе затоплил изключително добре. Сега ми оставаше да събера багажа си и да изчакам спътника си, който всеки момент щеше да пристигне в града. Предстоеше ни цяла странджанска седмица - седем дълги, безметежни и меланхолични летни дни, изпълнени с приключения и открития.

Вилиан бе на линия, а ние, без да губим нито миг, се отправихме към Индипасха. Казват, че това е едно от най-мистичните места в планината. От незапомнени времена се е ползвало като място за жертвоприношения и гадаене на бъдещето. Векове по-късно светилището било забравено и никой не можел да го открие. Легендата разказва, че местен човек имал бивол, който ослепял. Било му жал на човека да го убие, затова го пуснал на свобода. След няколко дни животното се върнало, но вече прогледнало.

Стопанинът му забелязал, че понякога биволът изчезва и го проследил. Така открили отново мястото на Индипасха. Днес там има странен извор, който блика директно изпод огромна скала. Казват, че водата наистина е лековита. А покрай светилището са напластени и преплетени толкова много вярвания и религии.

Всичко бе потънало в зеленина, сякаш се намирахме в сърцето на джунглата. Именно това е една от характерните черти на Странджа, които толкова много харесвам. Интересното, за разлика от предните ми посещения тук, бе, че малката рекичка Язменски дол сега бе доста пълноводна. Виждайки гледките и тайнствените места по течението на реката, които се разкриха пред очите ни, преценихме, че ще трябва да отделим един ден само на Язменския каньон.

Продължихме към най-малкото и най-дивото странджанско село Сливарово, където щяхме да нощуваме. Непосредствено преди селото ни спряха гранични полицаи за проверка на документите. Както се убедихме в следващите дни, тази година цялата планина бе пълна с полицаи, които "водеха битка" със сирийските бежанци. Оказа се, че граничните полицаи са от Смолян. Радостта ни да видим съграждани на другия край на страната бе взаимна. Разменихме някоя приказка и се спуснахме към селцето, защото часът удари 18.

Не ни се искаше денят да свършва. Бяхме жадни за още приключения. Източно от селото се намира старата, изоставена застава с висока наблюдателна вишка край нея. А нормалната ни реакция, видим ли подобни съоръжения, е да ги разгледаме и проучим. Близо до сградата срещнахме местен овчар - един от десетте жители на Сливарово, който ни изгледа доста мнително. В заставата попаднахме на интересни записки, които са останали ненужни никому след разпадането на стройната система, охранявала границите на България до 1996 г. От документите, които открихме, разбрахме, че заставата е с номер 11 и е носела кодовото име "Панама". Изкачихме се и на върха на вишката, като за миг ни мина през ум, че  в нея може да се спи. Дъските на пода й обаче се оказаха доста изгнили, а не ни се искаше някой от двама ни да се строполи посред нощ от 30 метра височина.

Решихме да се настаним край сливаровската църква. Петте стари дъбака щяха да ни закрилят от евентуални дъждове, а самата атмосфера край храма вдъхваше в нас някакво спокойствие.

ДЕН 2. Църквата без олтар. Резвая. Света Марина

Това странджанско лято определено не бе като отминалите. Студът през нощта ни бе дошъл в повече. Събудихме се и почти веднага край нас "дотича" местен дядо, някак си неспокоен и имащ желание да разбере кои сме всъщност. Същият този дядо се бе обадил на граничните полицаи, които дойдоха при нас час по-късно, за да ни проверят. Самите те ни обясниха, че дядото "бдял зорко" за реда в селото и района. Засмяха се, обяснявайки ни, че ни е задал въпрос просто за да чуе дали говорим български език.

След закуска се спуснахме до долината на река Резовска, или Резвая както я наричат местните. Името й идвало от гръцката дума "резос", което в превод на български означавало "див", "буен". Реката се оказа съвсем близо, но денивелацията бе около 200 метра. По пътя си минахме през гробищата на Сливарово. Повечето от гробовете бяха изключително стари, някои от хората бяха погребани тук през 1912 г.

Резвая бе изключително буйна и мътна, но както разбрахме в последствие от кметската наместничка на селото, в последните години турците отбивали голяма част от водите на реката за промишлени нужди и вече не била същата.

След завръщането ни от резовската долина се отправихме в търсене на още едно диво място в Странджа - пещерата-светилище "Света Марина". Отне ни доста време и пролята пот докато я открием. С помощта на поредния патрул на гранична полиция, разбира се, които ни дадоха точни насоки как да стигнем до нея. Маркировка липсва, защото пещерата попада зад телените заграждения на кльона и достъпът до нея е ограничен.

Света Марина се тачи изключително много в района. Вярва се, че е повелителка на змиите и се почита като лечителка на бездетни жени. Пещерата се намира в дълбок и усоен дол, обрасъл с бръшлян. Светилището е било най-големият култов център на светицата в Югоизточна Тракия, привличал в миналото поклонници чак от Цариград. Хора от близки и далечни села идвали тук на поклонение и „смиване” с лечебна цел. От тавана на пещерата капе вода, която се събира в поставени на пода съдове и се счита за лековита.

И именно тук, край входа на пещерата, се случи нещо изключително странно, което не успях да си обясня. В момента, в който се бях навел към статива и фотоапарата си, до мен се чу странен шум, наподобяващ бучене и фотоапаратът ми се изключи от самосебе си. Дали светицата не ми бе ядосана за нещо?!

Връщането ни обратно до Сливарово ни изтощи до краен предел. Бяхме изминали 24 км по доста неравен и тежък терен, пресичайки местностите Върли дол, Зипка, Ликуди и Портес, което в горещи дни като днешния си бе изпитание. В селото поседнахме под старата круша, където бе насядала половината от скромното местно население, начело с кметицата.

С жив интерес жената ни разказа за житейските неволи в Сливарово, но накрая гордо заяви, че не заменя живота в селото с този в Бургас. Тук й било най-хубаво и спокойно. Може би ни почувства близки, защото ни сподели доста интересни неща от историята на района. Навремето Сливарово било огромно село. Имало много дюкяни и кафенета с най-ароматното кафе. До 1913 г. да пият кафе тук идвали от всички съседни населени места, включително от днешните турски села Караджадаа (в превод сърна) и Камила, които тогава били български. Караджадаа тогава се казвало Цикнихор.

Дошло време името на днешното Сливарово да се промени и за целта довели учен човек, професор, който трябвало да даде новото название и да "постави новото начало". И понеже хората от Цикнихор и Камила идвали тук по дебело дърво над река Резвая, служещо за мост, което на местен диалект наричали "клада", професорът решил името да бъде свързано с него. Но "клада" не било много звучно, затова човекът решил да прибави "ра" и така станало Кладара.

След това бързо връщане в историята слязохме при църквата, където щяхме да пренощуваме и днес. Нямаше време, а и бяхме достатъчно изтощени, за да търсим ново място за бивак с вода в близост.

Църквата на селото е изключителна. И много стара. Както ни разказа местен човек, навремето, преди 250 години я построили без олтар. Олтарче достроили преди 100 години, когато селото било в разцвета си, а свещеникът служел много по-често. Много, много странен храм, пропит от история и мистерии. За съжаление в последните няколко години се руши мълчаливо под ударите на времето и стихиите. Интересни случки край храма предстояха и през идната нощ.

ДЕН 3. Тайнствените водопади на Язменски дол

Студът през тази нощ бе още по-лют. 8 градуса в 4 часа сутринта. Нещо наистина нетипично. Май бяхме избрали най-ветровитото място в околностите на Сливарово. Още лежейки си в палатките, Вилиан ми разказа в детайли съня, който сънувал. Гонела го турска потеря, а той бягал. Бягал, бягал, бягал и стигнал до вход на непозната пещера. Влезнал без колебание в нея, опитвайки се да се изплъзне на врага. В един момент обаче пещерата се стеснила и нямало възможност за изход и спасение.

В този миг изскочих живо от палатката, дори без да съм излязъл от спалния си чувал. Краката ми се подкосиха, погледнах го, а вцепененото ми изражение го накара да ме попита: "Защо подскачаш така? Да не би ти да си бил част от потерята?!" Да, наистина бяхме сънували един и същ кошмар през изминалата нощ. Какво ли го бе предизвикало? Дали това не бе повикът на Света Марина? Можеше само да гадаем...

Докато събирахме багажа си и закусвахме едновременно, подскачайки на по един крак от студ и поради все още странното опиянение от отминалия вече знаменателен сън, край нас се появи друг местен човечец, който живо започна да ни разказва истории от времената, когато бил млад. Вметна, ей тъй, между другото, че през 1953 г. заставата, която бяхме посетили преди два дни, се намирала на един километър южно от сегашното си местоположение, по-близо до границата с Турция. Една нощ обаче турският наряд заредил картечницата и започнал люта стрелба по постройката. Така и не разбрали какво е подтикнало това тяхно действие. Жертви нямало, но след този инцидент изместили мястото на сградата извън обсега на турските оръдия.

Разказа ни и за иманярите, които дошли преди известно време и открили 4 кг злато под крепостните стени на старо кале, разположено близо до границата. Благодарение на местните обаче полицията ги заловила.

Напуснахме селото и поехме към Язменски дол, заредени с цял "такелаж". Въжета, карабинери, примки и самохвати висяха от раниците ни докато се спускахме по стръмния път към реката. Сякаш през отминалите няколко дни бяхме претръпнали към несгодите на "странджанския" живот, комарите, драките, недоспиването, обезводняването, среднощния студ и дневната горещина, потта и солта по телата ни, змиите, насекомите и всички неприсъщи на цивилизования живот "екстри", които не само че не улесняват живота в пустошта, а даже напротив - правят го доста по-тежък, по-лепкав и по-миризлив. Но въпреки това прекрасен и изпълнен с очарование.

Вървяхме бързо и не си говорехме. Явно всеки бе потънал в мислите си. След час достигнахме до тайнствените водопади на Язменски дол. Наистина бяхме късметлии, защото за последните пет години това лято ги виждах така пълноводни за пръв път. Под тях се бяха образували дълбоки вирове, които се оказаха идеална "площадка за приземяване" след бърз рапел.

Тук прекарахме целия следобед. Времето наистина мина неусетно. Изкачването обратно до билото не бе лесна задача. Мокрите въжета бяха удвоили теглото си, а ние съответно удвоихме времето си за изкачване по стръмната пътека.

Поехме към местността Качул, като по пътя посетихме тракийско светилище "Камъка". На информационната табела в началото на маршрута бе описано като нещо уникално, нечувано и невиждано досега, но изкачвайки си във височина, не останахме особено впечатлени. Имаше няколко издълбани соларни кръга, които обаче по нищо не можеха да се сравняват с тези на Палеокастро например.

В доста късен час пристигнахме в село Заберново, като по асфалта до тук видяхме едва ли не "цялата странджанска фауна". То не бяха змии, кукумявки, сърни, зайци, чакали, богомолки и какво ли още не. За капак, в момент на интересна среща с най-голямата жаба, която и двамата бяхме виждали досега, край нас спря микробус, пълен с гранични полицаи. Очудени, хората ни гледаха няколко секунди, и след като усетиха, че сме безобидни, продължиха по пътя си.

Заберново бе потънало в мрак, а часът бе едва 22. Оказа се, че нямало ток. Нямахме възможност за търсене на място за спане, затова се настанихме на малката полянка пред селската църквичка. Вилиан заспа веднага, а аз будувах доста дълго, стреснат от странните стъпки и сенки, витаещи край палатката ми. Понякога е хубаво човек да може да заспи веднага, след като легне. Спахме сравнително добре, но студът и влагата бяха наши неизменни спътници и през тази нощ.

ДЕН 4. Заберново. Калово. Вековните дървета. Самотните храмове

Събуждането ни бе предшествано от половин дузина гласове, които произнасяха ключовите думи "палатки" и "туристи". Или поне това чувахме в просъница. Може би за хората в Заберново ситуации като днешната, в която се събуждат и тръгват да изпълняват човешките си задължения, но срещат по пътя си туристи с палатки, настанили се "най-нахално" край селския храм, не бяха сред най-обичайните.

Излизайки от "къщите" си, обстановката се успокои. Местните хора видяха, че не сме нито страшни, нито опасни. Единствен кметът на селото спря край нас и ни попита защо не сме се настанили в градинката край кметството. Там било много по-спокойно и безопасно.

Църквата "Св. Лука" в Заберново е една от най-старите в цялата планина. Построена е през 1705 г., макар че местен човек-историк ни увери, че това няма как да бъде вярно. Според него храмът бил съграден около 1830 година. В началото нямал олтар, но в последствие такъв бил изграден. Край църквата има и възстановено килийно училище, което днес служи като музей.

Подсилихме се с чаени бисквити и поехме към село Калово. Старият коларски път между двете села ни преведе през изключителни места. Затруднихме се в началото, защото теренът бе обрасъл и пътечката бе трудно откриваема. На помощ обаче ни се притича бай Сталю Горския - добър местен човек, който наскоро е навършил...90 години. Той е най-старият човек в Заберново. Изключително добър, отзивчив и мъдър човек. Изведе ни извън селото, където следите на стария път станаха ясно различими. По пътя ни разказа куп интересни истории от живота си, но завърши разказа си с тъга в гласа: "Жена ми почина, двете ми деца отлетяха на небето, остана ми един син, който живее в Бургас. Той ме моли да отида да живея в града, но аз му отказвам. Отида ли там, на различно място от това, на което съм живял цял живот, ще умра за има-няма два месеца. Тук може да съм самотен, но се чувствам по-добре!" Дядо Сталю ни пожела "на добър път" и ние се изгубихме под сенките на дъбаците.

Разстоянието до Калово е около десет километра, като по пътя си преминахме покрай половин дузина вековни дървета. Най-старото сред тях е 1600-годишният дъб благун - най-внушителното дърво в Странджа. В близост до пътя ни има и долмени, които обаче не направавихме опит да открием. Знаехме, че в тези треви каузата е загубена. Нямаше смисъл да губим ценно време.

След повече от два часа достигнахме до село Калово. То е едно от най-красивите странджански селца, които обезлюдяването не е пощадило. Двадесетината му жители споделят как от известно време в полунощ се чували странни писъци на младо момиче и освирепял мъж. В селото имало легенда, че долу, край реката самодиви извивали голо самодивско хоро. На сутринта тревата много често била отъпкана и пожълтяла. Преди четвърт век между Калово и Заберново открили мъртъв 36-годишен мъж, чието тяло било осмукано. Аутопсията показала, че преди смъртта си човекът имал полов контакт. Полицията не открива извършители и улики, а сред каловци тръгва мълвата, че убийството е дело на сладострастните самодиви.

Кратката почивка и раздумка край камбанарията на селската църквичка свършиха и дойде време да потегляме обратно към Заберново, колкото и уморени да бяхме. Този път избрахме друг маршрут за връщането си - през защитена местност "Парория" и параклиса "Света Петка". Вековната гора на Парория, руините от средновековни манастири и пръснатите в околностите десетки параклиси, я правят една от най-ценните територии в природен парк „Странджа”. Особен интерес предизвиква легендата за средновековния парорийски манастир на Григорий Синаит, откъдето идва и названието на местността. Главна заслуга за обявяването й има един от най-видните етнографи, фолклористи и изследователи на Странджа – Горо Горов.

Преминаваме покрай сгушеното параклисче, или манастирче, както го наричат в Странджа, "Света Петка". Празникът му се отбелязва в първия петък след Великден. В арката над вратата му личи годината на построяването му - 1869. В околностите на параклиса са съвсем ясно различими следите от старо селище и манастирските сгради.

Някак си по-неусетно изминахме разстоянието обратно до Заберново, като не пропуснахме да се разхладим във вирчетата на прохладната Заберска река. Това бе наградата ни за днешния ден.

В късния следобед отпътувахме към заветната цел - Синеморец, където ни очакваха нови и интересни приключения. Пристигнахме в уютното селце точно по залез, затова побързахме да построим лагера си на пясъчната коса между морето и река Велека. И тук лятото нямаше нищо общо с предишните лета в Странджа. Нощта бе бурна, влажна и студена, а за капак ветровете през годината бяха променили брега до неузнаваемост и пясъчните дюни, които ползвахме като прикритие от бръснещите морски ветрове, сега бяха заличени.

ДЕН 5. Резово. Силистар. Бутамя. Синеморец

Липсата на сън през нощта компенсирахме с излежаване в подгизналите от влага палатки до 8.30 часа. Закусихме, събрахме лагера си и се отправихме на юг. По асфалт. И на стоп. Сравнително бързо достигнахме до най-крайната точка на България - село Резово. Разходихме се срещу течението на реката, подсилихме се с по една рибена чорба и в ранния следобед поехме на север, но този път по брега. Планът ни бе да изминем разстоянието от Резово до Синеморец изцяло по скалите край морето. Малките заливчета с врязаните полуостровчета помежду им, златистите плажове и боровите гори над тях винаги досега бяха убягвали от погледите ни. Може би сега бе дошъл моментът за опознаването им.

Не се оказа лесна задача. Но пък за сметка на това бе изключително приятно, различно и зареждащо преживяване. Далеч от хорското присъствие и близо до великата водна шир. Времето, което ни бе нужно за тази чудна разходка, бе почти 5 часа. Преминахме през двата големи залива Силистар и Бутамята, както и през половин дузина по-малки заливчета и носове. Наистина си струва човек да отдели един ден за подобна панорамна разходка, която може да бъде достоен и запомнящ се завършек на всяко странджанско приключение.

ДЕН 6. Самотното дърво и крепостта над Велека. Защитена местност Пода

Умората започваше да си казва думата. А и времето определено клонеше към есен. Сутрините и вечерите ставаха все по-хладни. Будехме се по-късно, защото недоспиването през студените нощи ни се отразяваше. Тревата тази сутрин бе напоена от роса. За щастие въздухът се затопляше сравнително бързо и някак си приятната топлина през деня ни караше да забравим всички несгоди, които сме преживели през странджанските нощи. Почти веднага след посрещането на изгрева се изкачихме до Самотното дърво и крепостта, пазеща толкова много тайни - все още не добре проучени.

Мъглата над река Велека започна да се вдига и под краката ни се разкри гледката...Гледката, която винаги е спирала дъха ми. Могъщото сливане на двете води - Велека и Черно море, вечно разделяни от пясъчната коса. Сякаш морето и реката са в постоянна надпревара за надмощие. Кой ли ще победи един ден?!

След внушителния изгрев, който посрещнахме, и заредени от върховната синеморска панорама, поехме на север. Целта ни бе защитена местност Пода.

Площта на защитената територия е 1 кв. км, като тя е една от най-богатите в орнитологично отношение местности в Европа. В нея се наблюдават 265 вида птици. Името на местността произлиза от дървен сал – „под“, теглен от въже, посредством който се преминавало до началото на 20 век.

Множеството пернати обитатели на езерото създадоха истинско настроение сред нас. А фактът, че България е една от страните с изключителна важност за прелетния път Виа Понтика ни накара да се замислим, че трябва да бъдем поне мъничко по-отговорни към богатството, което имаме. 

Разбрахме, че мястото, където се намира защитената местност Пода, е било сцена и на една доста знаменателна победа. През 1304 г българският цар Тодор Светослав Тертер, със стратегически ход надвил византийската войска. Тодор Светослав избрал за сцена на сражението крепостта Потос. При преминаването на византийците по моста над река Скафида обаче, съоръжението се счупило и голяма част от войниците се издавили във водите на Мандренското езеро. Така българският владетел разширил без бой границите на българската държава чак до Ахтопол.

Странджанското ни приключение бе към края си. Преживяхме поредната запомняща се седмица в планината на мълчанието. Там, където хора почти не са останали, но духът е жив. Планината, където винаги се чувстваш уютно и сигурно. Мястото, в което можеш да намериш спасение от суетата. Мястото, където можеш да си говориш с птиците и дивите зверове. И да бъдеш щастлив.