ПО СЛЕДИТЕ НА САБАЗИЙ. ЧАСТ 2: СВЕТИЛИЩАТА ОТ ЛУННАТА ДОЛИНА

Последните няколко месеца прекарвам в тягостен престой на едно място. По една или друга причина не съм пътувал. Времето ми е минало в четене на книги, и то не какви да е, а такива, разпалващи въображението ми и подтикващи ме все повече и повече към предизвикателството да поема към някоя дива дестинация. Може би единственото нещо, даващо ми утеха през отминалите дни, е строителството на малък параклис, което успява да ме разсее и не ми позволява да мисля за това нетипично за мен застояване. 

Настроението ми определено се помрачаваше. С всеки изминал час потъвах все по-дълбоко в мислите си. Вълнуваха ме пътешествията на хора, обикалящи Азия с колело, на приключенци, следващи линията на Екватора и всякакви подобни велики вдъхновители. Все още не бях готов за нещо подобно, но както се казва в една мисъл: "Бурите карат дъба да пуска по-дълбоки корени", ясно осъзнавах, че една екстремна експедиция в някоя дива местност би била още една стъпка към "голямото начинание", към което се приближавах все повече. 

За да се случат нещата по възможно най-дивия начин, започнах сериозна подготовка около месец по-рано. Проучвания, изчисления, чертаене на маршрути, пречертаване, разговори с хора. В този дух преминаха доста дни... Когато прецених, че вече имам готовност за пътешествието, споделих идеята си с двама съмишленици и тримата заедно начертахме финално жадуваната експедиция. "Начертахме" е силно казано, защото дългото време, в което не бяхме пътешествали, си бе казало думата и в главите и на трима ни се въртеше една и съща идея - най-дивото ходене, което някога сме правили - тотална импровизация, багаж - ограничен до най-необходимото, спане - само в спални чували, маршрут - начертан съвсем грубо, без предварително определени места за нощувка. Единственото нещо, което бяхме направили, бе да маркираме обектите, които искахме да посетим. А в този район те са изключително много.

Малко неочаквано за нас, но дни преди началото на експедицията времето се влоши драстично. Температурите паднаха. Заваля дъжд, който постепенно започна да преминава в сняг. Прогнозите бяха лоши, но това не ни уплаши, напротив - дори ни мотивира. Нямахме търпение пътуването ни да започне.

ДЕН ПЪРВИ. Не сме господари дори на утрешния ден.

05.00 ч. Нетипично ранно за този сезон тръгване. Пътят обаче се очертаваше да бъде дълъг, а денят - къс. Като че ли малката продължителност на светлата част от денонощието през декември бе другият фактор, който заедно с лошото време, ни караше да чувстваме едно приятно притеснение в стомасите си дали ще успеем да пристигнем до крайната си цел успешно. И най-вече, дали ще успеем да завършим експедицията си живи и здрави. Или поне живи...

Раниците на задната седалка поскърцваха от време на време, подсещайки ни, че само след няколко часа вече ще са на гърбовете ни и ще бъдат част от едно изключително диво родопско ходене. Дъждът и снегът ще ги мокрят, а коварните драки ще се закачат по тях в опит да ги скъсат и да ни оставят без най-важната за нас екипировка.

08.00 ч. В Кърджали ставаме трима. Пътят ни е само напред. Без да губим време, навлизаме в Лунната долина - тази на река Боровица. Това е едно от местата в България, където законите не важат. Или по-скоро важат, но са различни от тези на цивилизования свят. Тук борбата между хората и природата е ежедневна. Обикновено побеждава по-силният. А в много случаи губещ в неравната битка е човекът...

Суровият живот е оставил тежкия си отпечатък върху лицата на хората, върху къщите им, върху покъщнината им. От раждането до смъртта човеците в Лунната долина са обречени на къртовски труд, от който зависи съществуването им. Почвата тук е крайно неплодородна, природните бедствия са ежедневие, а дивите зверове постепенно превземат селцата и махалите, голяма част от които са обезлюдени преди повече от 40-50 години.

Каквото и да се каже за Лунната долина, ще бъде недостатъчно. Толкова самотно и тъжно място, което обаче привлича с неповторимите си пейзажи дотолкова, че понякога те побиват тръпки при мисълта какво би било ако именно ти, чужденецът, другоземецът, неспособният да се опълчи срещу догмата, заживееш тук. Може би краят ти ще бъде предрешен.

10.30 ч. След като сме прекосили долината на реката, достигаме до мястото, от където трябва да тръгнем пеша - село Безводно. Правим последна ревизия на раниците и поемаме на път. Знаем, че ако имаме късмет, ще се върнем в Безводно след три дни. Изпитанията, на които ще бъдем подложени, ще бъдат нечовешки. А усилията, които ще положим, за да се справим с тях, ще достигнат до ръба на възможностите ни.

Уверено набираме височина и топим денивелацията над село Безводно, когато едри капки дъжд започват да барабанят по раниците и якетата ни. Не ни става особено приятно от този факт, но продължаваме нагоре. Съвсем скоро обаче достигаме до границата, където дъждът преминава в ситен сняг. С него падат и температурите на въздуха - рязко, с няколко градуса. В последните няколко месеца гората под връх Чиляка е заприличала на същинско бойно поле. Вероятно тежкият, мокър сняг, паднал през октомври, е изпотрошил дърветата като солети. Пощадил е само най-старите и най-дебелите от тях. Въпреки че все още вървим по пътека, движенията ни са силно затруднени и забавени от непрестанното провиране и прескачане на паднала дървесна маса.

Във височина пада и гъста мъгла. Става ясно, че няма да успеем да се насладим на гледката от върха. Последните метри изкачваме задъхани по суровия сипей с полузамръзнали риолитни плочи. Чиляка, със своите 1459 м., е един от внушителните върхове на границата между Източни и Западни Родопи, с изумителна 360-градусова панорама към Родопите и всички околни планини.

13.30 ч. Стъпили на върха, правим кратка почивка, но съчетанието от непрогледна мъгла и режещ вятър ни прогонва много бързо в ниското, по северозападния склон към Жълтата скала. Вече се движим по зверски тежък терен, без пътека, с нападали дървета и няколко сантиметра сняг, които допълнително усложняват придвижването ни надолу. В тази част на планината ориентацията е трудна. Множеството ребра и гънки създават измамно усещане, че човек и вървял много, а всъщност разстоянието, което е изминал, често може да се окаже нищожно. Именно тук, под Чиляка, се загубихме преди 4 години, подведени от лъжовните форми на релефа.

За час и половина топим 500 метра денивелация, която ни "удря" в коленете сериозно. Преди много години районът е бил населен. Доказателство за това са старите пътеки, които в голямата си част са обрасли и са се загубили. В някои участъци, благодарение на горските зверове, ползващи ги за придвижване и преследване на плячка, те все още са проходими, но преминаването по тях крие друг риск, а именно да се натъкне човек на меча бърлога или лежанка.

Изтощени и премръзнали, решаваме да минем по много стара, но учудващо добре запазена пътека, преминаваща по самото било към светилището Саръкая. Оказваме се късметлии, защото просеката ни извежда в обезлюдената махала Саръкая, чиито последни обитатели са си тръгнали от тук през 50-те години.

16.30 ч. Краят на деня приближава уверено, а с него идват и притесненията, които започват да бушуват в нас. Температурата пада с 2 градуса и малкият термометър от комплекта за оцеляване вече показва -1. Не вали, но от долината на река Речковица започва да се вдига мъгла. Още по-коварна от тази на Чиляка. Използваме последните минути преди задушаващата пелена да ни погълне за преценка на ситуацията. В основата на скалата-светилище има пещера, която бихме могли да ползваме като място за подслон и нощувка в краен случай. Скалата обаче се оказва твърде далеч пред нас и за времето, което остава до падането на пълен мрак, няма да успеем да я достигнем. Решаваме да се подслоним в единствената що-годе здрава къща на Саръкая. Покривът й се е запазил, което в този момент за нас е предостатъчно.  Дори  е лукс. Отдавна изгнилите врати и прозорци са гаранция, че течението, което вятърът създава във вътрешността, е убийствено, но  по-добра алтернатива просто нямаме.

Събираме гредите от падналите покриви на съседните къщи, за да подсигурим огъня за нощта. Разполагаме огнището в десния край на къщата, като "затваряме" едната врата с шалте и камъни, за да ограничим поне малко течението вътре.

Първото нещо, с което се залавяме след разпалването на огъня, е да започнем с изсушаването на обувките и дрехите си. Всичко по нас е подгизнало. Вечеряме. Нареждаме шалтетата и спалните си чували край импровизираното огнище и се мушкаме в тях. По това време на годината няма кой знае какви "атракции" тук.

01.52 ч. Спя много леко. Многократно се стряскам от поривите на вятъра, блъскащ по покрива и комина и фучащ измежду прозорците на къщата. Този път обаче ме е стреснало нещо друго. Около къщата се чува нетипичен шум. Храната ни, колкото и внимателни да сме били в опаковането й, е привлякла вълк...или два. Животните се суетят около зидовете, но камъкът, който хвърлям през единия прозорец, ги стряска и те потъват в тъмнината на гората.

Използвам случая да подклада огъня с още дърва, за да ни топли и да отблъсква зверовете. Сгушвам се отново в топлия чувал и заспивам. Вече по-дълбоко. За беда, покривът над мен  е започнал да капе върху шалтето и чувала ми. Усещам го сравнително късно, когато вече качулката на спалния чувал се е намокрила. Търся обяснението от къде се появила капката, но отговор не успявам да открия. Мозъкът ми не го свързва и с "нещото", което няколко пъти през нощта пробожда лицето ми и ме кара да изтръпна от студ.

ДЕН ВТОРИ. Не търси пътя. Отиди там, където го няма, и остави следа!

Спим до осем. Излизам пръв от къщата и...какво да видя. Изяснява ми се всичко - и появата на капката, и ледените кристали, които бият по лицето ми през нощта. Навън всичко е побеляло. Десетсантиметрова снежна покривка е обвила с бялата си пелена цялата планина. Ниско, в долината на река Боровица, се вижда ясно границата на снега. Първата мисъл, която минава през ума ми, е, че дъждът в ниското ще причини прииждането на реките, които трябва да прекосим днес. Със смесени чувства съм. Викам и другите да излязат. Красиво е, но красотата ще ни струва скъпо и прескъпо. "Придвижването в тези условия ще ни изцеди, измокри и обезкуражи. Всъщност, нека ни мокри и изцежда, но да не ни обезкуражава." - мисля си почти на глас.

08.45 ч. Почти сме събрали багажа си. Закусваме с шоколад и фурми край огъня и пием чай. Не губим време и скоро напускаме укреплението си. Чакат ни дълъг път и непредвидени обстоятелства. Дано поне препятствията по пътя ни да са преодолими. 

Връщаме се до горния край на махалата, откъдето се отклоняваме към съседното било. Там ни очаква Саръкая - едно от най-внушителните скални светилища в цялата планина. Клоните са покрити със сняг и са се привели ниско над земята. Всяка наша крачка е съпроводена с проправяне на път през бялата гора с помощта на мачете. Отнема ни повече от половин час да достигнем в подножието на скалата. Преценката ни да останем в къщата снощи е била повече от правилна. По околните склонове са разпръснати отделни къщички и цели махали, които чернеят призрачно на фона на снега. 

В основата на над 50-метровата скала изглеждаме толкова нищожни. Няма обяснение за пещерата, която е издълбана в основата й. Огромната арка с почти правилна форма подсказва, че някой се е трудил доста тук, но следи от изсичания не са открити. 

След кратка почивка идва време да продължим. Спускането към реката ни отнема около два часа. Редуваме се с мачетето, защото първият, който проправя път за другите се изморява изключително бързо, борейки се с клоните и снега. Измокрянето на обувките и панталоните е почти моментално. Преминаваме покрай останките на няколко махали, вероятно обезлюдени преди повече от 50-60 години. Под границата на снега сме, което в известна степен улеснява придвижването ни, но колкото по-ниско слизаме, шумът на реката става по-силен.

12.30 ч. Спираме за подкрепящ обяд край самотна къща над реката с много красива гледка към меандрите под нас. Докато ядем сушени кайсии, си даваме сметка в колко дива територия се намираме. На няколко места в скалите забелязваме големи отвори - вероятно рудници от тракийски времена. Оказва се, че шумът от реката е бил лъжовен - не е толкова пълноводна, колкото сме си помислили сутринта. 

Достигаме до уникален шедьовър - стар мост, вероятно римски, вкопан в скалите от двата бряга на реката. Какво ли е свързвал? За да го има тук, явно в района е преминавал главен транспортен коридор. Непосредствено преди и след моста теренът става кошмарно тежък за ходене - хлъзгави скали и сипеи, които няма как да бъдат заобиколени. Падането по подобен склон би означавало сигурна смърт. 

13.30 ч. Картата ни показва, че се намираме в началото на изключително голямата някога махала Ракадере. Днес от нея са останали само основите на къщите, обвити в бръшлян и папрати, както и старото гробище на селото. Тук е мястото, където трябва да пресечем реката и да запълзим по отсрещния склон. В далечината последните лъчи огряват осанката на следващата цел по маршрута ни - Сиврикая (Острата скала). 

Времето започва да ни притиска осезаемо. По груба преценка имаме около час и половина диво ходене докато достигнем до камъка на скалолазките. Така наричат скалата, изпъстрена с трапецовидни ниши, оставени в наследство от древните траки. Сиврикая е една от най-западно разположените скали, по които са издълбани нишите. Теренът е преобладаващо гол - труднопроходими сипеи, "украсени" тук-там с безпощадни драки. Сянката започва да изяжда слънцето, показало се в последните два часа. Гледката е епична. На около 200 метра под Сиврикая преценяме, че ако се изкачим до скалата, времето няма да ни стигне и трябва да замръкнем някъде на билото. Идеята не ни се нрави, затова подсичаме по диагонал и излизаме вдясно от Острата скала, където билният ръб е значително по-нисък. Този ход ни спестява повече от 40 минути. 

Поемаме си въздух и започваме да търсим място, достатъчно безопасно за спускане в долината на Саръяр дере. Предварителното проучване по стара топографска карта на местността ни показва, че сме близо до голям сипей, започващ от билото и достигащ до самото речно легло. На пръв поглед стряскащо, начинанието ни е увенчано с успех. Слизаме почти без падания, като се придържаме към границата между сипея и гората. И то за много кратко време.

16.50 ч. В долината на Саръярдере вече е мрак. Имаме около половин километър до водослива на реката с Карамандере. Преценяме, че ще замръкнем там. Вечерното небе се изяснява, а това е признак само на едно - заплашително застудяване. На поляната край водослива забелязваме нещо като малка ловна хижа. Подслоняваме се край нея. Бързо събираме дърва и палим голям огън. Предстоят нормални процедури като сушене на дрехи и обувки и вечеря. Вечерта е многократно по-студена от предходната, но сякаш сме се настроили за подобен студ и приемаме нещата по-леко. В 2 часа през нощта температурата пада до -7 градуса.

ДЕН ТРЕТИ. На най-важните житейски кръстопътища няма никакви пътни знаци.

Под това мото бяха изминали предходните два дни. А сега бяхме на прага на третия и последен ден от нашата експедиция. Жив човек не бяхме срещнали, пътеки не използвахме. Не защото не искахме, а просто защото тук такива нямаше. Но някак си бяхме привикнали с този свят. Това паралелно измерение, което бе разкрило пред нас толкова много за себе си.

09.00 ч. Закусваме край догарящия огън сравнително вяло. Кръвта ни е замръзнала от студа през отминалата нощ и все още тече бавно във вените ни. Слънцето се подава иззад Гемгидик и колкото и дълбока да е долината на Карамандере, благодатните лъчи постепенно започват да нахлуват в нея. Намираме се под село Мурга. Пейзажът е наистина афганистански. Само за няколко километра формите на релефа са се променили драстично. Гъстата гора под връх Чиляка тук се е трансформирала в диви, пясъчни сипеи, застлани с ниски габърови издънки и с накацали върху камънаците скали с чудновати форми. Няма такава наслада за човешкото око. Движим се на територията на резервата Казъл черпа, като пазим тишина, надявайки се да видим интересни животински видове, обитаващи района. 

Щастието ни не закъснява и на сто метра пред нас забелязваме три благородни елена, пасящи спокойно на огряния от слънцето склон. Животните, разбира се, ни усещат почти моментално и потъват в сенките на все още неогряния склон.

12.15 ч. Ахваме. Пред нас се изправя най-странната скала, която някога сме виждали - Оланкая. В превод от турски език името й означава "Раждащата се скала". Местните хора казват, че тя останала да стърчи след като стихиите отнесли околната ронлива повърхност. Според мен обаче тук има намеса някоя свръхестествена сила. Диаметърът в основата й е няколко пъти по-малък от този в горната й част, а ако я видиш отблизо, имаш чувството, че по-силен порив на вятъра би я повалил. Сигурно и това ще стане един ден.

..... 

В Лунната долина продължаваше да цари спокойствие. Каквото и да се каже за нея, ще бъде недостатъчно. Толкова самотно и тъжно място, което обаче привлича с неповторимите си пейзажи дотолкова, че понякога те побиват тръпки при мисълта какво би било ако именно ти, чужденецът, другоземецът, неспособният да се опълчи срещу догмата, заживееш тук. Може би краят ти ще бъде предрешен.....