ИСТОРИЯ ЗА СВЕТИ ЙОАН ЛЕТНИ, ДЯДО БОЖИК И ДОБРОТАТА...

В бистрите очи на дядо Божик от махала Джагалци е събрана цялата доброта на света. Той е на 87 години. Навършил ги е преди четири дни, но ми споделя леко шеговито, навеждайки се към мен с усмивка, че всъщност може да е на осемдесет и пет, но може да е и на почти деветдесет години. Дори майка му, която си отишла от този свят преди повече от половин век, така и не успяла да си спомни точния ден на раждането му приживе.

Единственото, което му разказвала край огнището, докато малкият Божик растял пред очите й, бил споменът за тежката зима в годината на раждането му. Севернякът не спирал да навява страховити преспи и засипвал прага на изтерзаната семейна къщурка вече почти месец. Вълците били единствените живи същества, които имали смелостта да бродят из тези негостоприемни земи. Бедност била налегнала семейството с четири деца, а за зла участ неволята изпратила главата на семейството на фронта. Дните минавали, а родителката не успяла да стигне до окръжния център, за да запише рождената му дата в регистъра.

Тежка болест обездвижила майка му, леля Друма, и Божик останал незаписан дълго време. Почти никой не знаел, че някъде по тази бедна земя живее един юноша с наивна усмивка и бистри очи. По-голямата му сестра,  Найдена, спасена като бебе от родителите му, преди баща му да замине на фронта, се заела с отговорната задача да запише Божик в окръжния регистър. А Найдена намерили в началото на селото. Някой я бил увил в пелени, за да не измръзне в суровата зима, а отгоре й бил наметнал парцаливо одеяло, надявайки се тайно някой друг да я открие и да я отгледа. Баба Друма и дядо Станке се смилили, прибрали я въпреки немотията, в която живеели, и я отгледали заедно с цялата челяд.

Дядо Божик бил записан, но паметта човешка винаги лъже. Особено, когато мине повече време. Същото се случило и сега, та Найдена с вълнение продиктувала на писаря датата на раждането му, опитвайки се да си спомни с максимална точност кога на бял свят се е появил. И така, от този ден насетне, регистърът гласял, че Божик Станкев Станкев е роден на 30 януари 1928 г. А дали това било така, вече нямало особено значение...

Дядо Божик заживял със съдбата си. Нелек бил животът му. Когато навършил двадесет и две години, отдавна останал без майка и баща, започнал работа като овчар. Всяка сутрин събирал овцете от всички махали на село Егълница - Кючуковци, Милошевци, Джигалето, Карпузето и Джелевци, след което бавно поемал със стадото, наброяващо 270 глави добитък, към долината на река Струма. Познавал всяка пътечка, която очите на другоземците нямало как да различат измежду рехавите дъбчета. Знаел всяка поляна, всеки дълбок дол и всяка стара гора, под чиято плътна сянка пладнувал заедно с животните. Присядайки под някой дъбак с масивна корона, дядо Божик опирал гърба си на стъблото му, обядвал и се унасял в сладка дрямка. В късния следобед, с радостни викове и подсвирквания подир стадото, младият овчар го довеждал до реката на водопой. Там прекарвали няколко часа, защото и тревата край реката била сочна. Но имало едно място, така свято за Божик, че докато овцете пасяли кротко в ниското, младият мъж се изкачвал високо над долината, присядал на скалите и отварял библията си...

В малката платнена торбичка с тъмно червен цвят и с дълга брезентова дръжка, която премятал през лявото си рамо, освен скромния обяд, който се състоял от парче хляб, няколко резенчета сланина и един домат, неизменно Божик носел ценната книга. Черната й корица отдавна била поизбеляла, а крайчетата на страничките й - пожълтели с течение на времето и доста оръфани.

Били смутни времена. Отнемали на хората боговете. Божик - този божи човек с божие име, обаче съумял да запази вярата в себе си. Бил готов да изгори за нея...

Тук, в долината на река Струма, някога се намирало село Кощилявци. А на скалите, където обичал да присяда Божик, бил изграден прастарият параклис "Св. Йоан Летни", построен от нечия трудолюбива ръка в далечната 1350-та година. Минали години, започнали да строят язовир Пчелина, та се наложило да изселят хората, които живеели тук. Разпръснали се семействата из околните населени места, а къщите им завинаги останали под водата. Единствено високата скала Пчелин камък, с белия каменен храм на върха й, изпъквала все така могъщо над водите на язовира, бдейки над околността като някой ням страж.

Минали още много години. Изредили се времена на неверници. Изредили се времена, в които варварите опустошавали всяка светиня по пътя си. Изболи очите на иконите в храма. Записали имената си по стените, та да помнят хората за "святото" им дело. Дядо Божик вече не пасял животните. Годините му натежали. Идвал често до църквата, да я нагледа, да си поплаче за нерадостната й съдба. Присядал пак там, на скалите, където някога четял библията си, докато овчиците кротко пасяли в ниското.

Днес дядо Божик е на 87 години. Навършил ги е преди четири дни, но ми споделя леко шеговито, навеждайки се към мен с усмивка, че всъщност може да е на осемдесет и пет, но може да е и на почти деветдесет години. Дошъл е, за да нагледа мястото, което е пазило вярата му през целия му земен път. Присядам до него на малката бяла пейка пред храма. Очите му отразяват езерото на цялата човешка доброта. Той гледа някак си замечтано. Усмихва се, а при всяка усмивка, сресаната му бяла брада се повдига закачливо. Запалвам свещ, помолвам се и отново присядам на пейката до дядо Божик. Само доброта струи от него. И мъдрост. Изведнъж се пренасяш мислено в неговия свят и осъзнаваш толкова много истини. Дори не е нужно да си говориш с него, може просто да поседите на пейката пред храма и да си помълчите, вперили замечтан поглед във вечната водна шир. Там, където един ден ще се рее и добрата душа на дядо Божик...