Родопа е море от малки планини.
Докъдето ти стига погледът - все гънки, гънки, гънки…Изумрудени реки текат и се
вият като змии между тези гигантски била, разцепвайки вековната скална твърд на
Планината-Майка. Всички нюанси на синьото и зеленото си дават среща в нея.
Тук-там, като безлюдни острови,
стърчат скали-титани и нарушават хармонията на мекия планински воал, който се е
разстлал над тази благословена земя. Окото на простосмъртния не може да се
нарадва на тази феерия от краски и форми. Достолепните гори крият под корените
си божествени извори с вкусна вода, която утолява напуканите устни на пътника.
През зимата картината е още
по-впечатляваща – мощните гърбици на планината белеят от десетки километри и ти
припомнят колко малък всъщност си ти. По високите снежни била човекът-прашинка
може да се ориентира за местоположението си в късия зимен ден и, ако Планината
се смили - да съумее да намери подслон в мразовитата нощ.
Незаслужено, Жълти дял, е един от
сравнително непознатите и слабо посещавани планински ридове в планината.
Въпреки централното му местоположение и красивите потайности, скътани в гънките
му. Бях му хвърлил мерника от дълго време, но факторите, които ме възпрепятстваха,
бяха от най-различно естество и се проявяваха непрекъснато.
До началото на 40-те години на XX-ти
век Жълти дял е носел името Саръяйла. Определят го като най-големия и най-западен
рид на Източните Родопи. С височината си от 1241 м. н. в. връх Алада е
първенецът на рида. Името му идва от турски език (Aladağ) и означава Пъстра
планина.
В ранното утро, след поредица от
мразовити дни с температура на въздуха -12 - -18 градуса, поех по старите,
изоставени пътеки, водещи към подножието на Ала даа. Тук, както на повечето
места в Родопа, в миналото е кипял живот. Селата са били живи и пълни с хора,
които, въпреки тежкия селски бит, са предпочитали живота тук пред
алтернативата, която е предлагал градът.
Снежната покривка увеличаваше
дебелината си постепенно, но не създаваше особена трудност за придвижването ми.
Студът през отминалите дни бе запазил снега във вид на пудра и ходенето бе
лесно. Не се бях движил активно известно време, но дробовете ми привикнаха
бързо към темпото и студа.
Село Бурево е най-удобната и близка изходна точка за
изкачването до Пъстрата планина. Избрах го и поради още една причина. В
дълбокия дол на река Тикленска под него се намира вирът Бездънник. За него –
след малко.
След час се озовах на билото,
където ме посрещнаха няколко спокойни сърни. В дълбоките снегове тревопасните намират
спасение в местата без или с по-оскъдна дървесна растителност и повече слънчева
светлина, която топи снега и открива площи за паша. Така бе и тук. Впуснаха се
в луд бяг секунди след като ме фиксираха. Не бяха виждали хора отдавна.
Снежната покривка се увеличи –
къде заради навявания, къде - заради снеговалеж. Вече газех в около 40-сантиметров
сняг. Започнах последното изкачване към самия връх. Гледките бяха неописуеми.
Алада заема изключително ключово местоположение в цялата планина, което, в
миналото, е било предпоставка за изграждането на стратегическа крепост за
контрол и охрана на района и търговските пътища.
На югоизток от мен се простираше мощният Гюмюрджински снежник с връх Вейката. На югозапад – скалните силуети на Съдилището, а вдясно от тях – белият купол на Циганско градище. А в средата, в посока почти идеален юг, изпъваше снага голото било на Чал (Ахладовуно), разположено северозападно от Ксанти. На запад, като броеница, се виждаха Перелик, Широколъшки снежник, Снежанка, Преспа, Свобода и Тузлата. Нещо невиждано досега от мен.
Изкачих се до самия връх. Горе –
страшен вятър прониза изпотеното ми тяло. Не се застоях много. Починах няколко
минути, пих вода и обратно надолу. В пъртината бе по-лесно. Слизането бе
скоростно. На качване засякох време 1 час и 40 минути с почивките и снимането,
а пътя надолу взех за четиридесет минути.
В Бурево прецених, че имам сили и
време и за вира Бездънник. Привличаше ме отдавна. Имах един неуспешен опит в
търсенето му преди година. Уви, вече бяха поставени указателни табели, което
частично уби желанието ми. Знаех за него от местен човек още преди да стане
популярен. И щях да изпитам по-голяма наслада ако трябваше да задействам
интуиция, нюх и придобити знания, умения и способности, но сега бе по-добре да
се примиря с настоящата ситуация.
Спуснах се в дълбокия дол на река
Тикленска. Дадох си сметка, че предишния път съм бил на разстояние по-малко от
километър от местоположението му, но при този пресечен терен, скални отвеси и
нападали дървета в дерето цял километър би означавал много повече от същото
разстояние по горска пътека.
Мястото е много красиво и с все
още запазена чиста енергия. Вероятно нещата ще се променят след засилване на
туристопотока към него.
Легендата гласи, че вирът нямал
дъно и поглъщал всичко, което попадне в него. Поговорих си с прагматичен местен
човек, който ми разказа, че е мерил дълбочината му. Била около седем метра.
Водата се завихряла със страшна сила и продължавала да дълбае твърдата скала.
Старото име, с което вирът е известен на местните, е Безалник. От много отдавна
край него минавал пряк път, свързващ селата Бурево и Гърнати и децата в
миналото ходели да се къпят там в горещите летни дни. Имало и нещастни случаи.
Течението на реката след вира
заслужава да бъде проучено в детайли, но това ще се случи в следващи скитания
из района. Прецених, че ледовете, сковали коритото, са опасни за предприемането
на каквото и да било начинание в момента. Има изгледи са за откриването на още
няколко водопада и интересни скални форми.
Неразгаданите тайни на Жълти дял са там и ме очакват…
Няма коментари:
Публикуване на коментар