ДОКОСВАНЕ ДО ПУСТОШТА...ИЛИ ДВА НЕУСПЕШНИ ОПИТА ЗА ИЗКАЧВАНЕТО НА БАТАШКИ СНЕЖНИК
Незабравими са залезите на брега на язовир Доспат. Слънцето, планината и водата се сливат в едно. Човек остава на брега, вперил взор на запад, желаещ този залез да продължи вечно...Но след няколко плясъка на риби и пърхания на криле на птици, докосващи водата, всичко затихва и настъпва нощта...Не по-малко завладяваща и опияняваща.
Нощувката край язовир Доспат мина под напевите на хиляди щурци около нас, а на следващият ден всичко бе потънало в роса. Сякаш бе валял проливен дъжд.
Подсилихме се с топла супа и започнахме да се подготвяме за път. Чакаше ни тежък и дълъг ден.
Маршрутът ни бе плануван да премине през Широка поляна, Голям и Малък Беглик и да достигнем до град Батак.
Непосредствено след Доспат навлезнахме в кралството на иглолистните гори. Там, където зеленината идва в повече на непривикналите към нея. И добре, че бяха красивите гледки, които компенсираха отвратителния асфалтов път от Доспат до Батак. Разстоянието между двата града е 52 км., но се изминава за около 2 часа. На места кратерите по пътя достигат дълбочина над 20 см., като каране със скорост по-висока от 20 км./час крие сериозен риск за живота и здравето на пътниците и превозните средства.
Преминахме покрай язовир Широка поляна и Голям Беглик, които са част от Баташкия водносилов път. Това мега - съоръжение за времето си е истниско постижение на инженерната мисъл и днес си е достойно за гордост. Оползотворяването на водите наистина е максимално, и най-важното, не е строено едно към гьоторе, както сме свикнали да виждаме днес. Средногодишно този комплекс осигурява на България 800 млн. квтч. електроенергия.
Баташкият водносилов път се простира върху 3 600 кв. км. площ , а тунелите , които свързват отделните язовири са с дължина 78 км. За обслужването на този гигантски хидроенергиен обект са прокарани 90 км. служебни пътища , 170 км. далекопроводи и 115 км. телефонни линии. Около водните басейни възникват високопланински курортни комплекси.
"Неусетно" достигнахме град Батак. Бях ходил там доста отдавна и наистина не си спомнях нищо. Градчето ни изненада приятно с подредената си централна част и оживлението по улиците, може би защото бе събота.
Интересен факт е, че оттук е произлязла уникалната брадва — балтак (баташки топор) - произвеждан и до днес от самобитни майстори в региона. С балтака се извършват 95% от горските дейности вкл. и измерване (разстоянието от върха на острието до края на "държалото" е точно 1 метър).
Веднага след това обаче дойде второто ни впечатление - силно неприятно. Огледахме се за туристически информационен център (ТИЦ), който се оказа на 30 метра от нас. Уви, не работеше. Хората си почивали в събота и неделя. После претендират, че развиват туризъм. Недопустимо е това да се случи където и да било в чужбина. Все пак масовите посещения са през почивните дни и празниците.
Е, явно хората от ТИЦ-а са си надскочили масрафа и са го ударили на почивка. Напук на туристите, дошли за пръв път там и нуждаещи се от ценна информация. Както бе в нашия случай. Пристигнали по обяд, имахме за цел да изкачим връх Баташки снежник по маршрут, който би ни отнел най-малко време.
Попитахме човек на портала на общината, който не бе особено разговорлив и услужлив. Веднага ни отправи предложение да наемем водач, който по мое мнение бе приятелят му, стоящ до него. След като му отказахме тактично, двамата започнаха да ни дават напътствия накъде да сс движим, като откровено си противоречаха. В крайна сметка ни казаха, че най-бързо ще се качим, като минем покрай ВЕЦ "Батак", хижа Техеран и Ровното. Речено - сторено.
Потеглихме по маршрута. След повече от четири часа всички пътеки свършиха, маркировка изцяло липсваше, а пред нас нямаше и признак да сме близо до върха. Единодушно решихме да се върнем до града и да потърсим място за бивак, а на следващия ден да направвим втори опит за изкачване на Снежника.
Добрахме се със сетни сили до изходната ни точка и седнахме за кратка почивка, както и да обмислим следващия си ход. Решихме да потеглим към Нова Махала и Фотиново, където да нощуваме и на следващия ден рано сутринта - атака на върха.
Дали от жегата, или от непримиримостта ми обаче, по средата на пътуването отправих към другите предложение да направим втори опит откъм Нова Махала преди мръкване, като се предполагаше, че слизането ни обратно ще е по тъмно и ще си направим криво - ляво лагера за нощуване на светлината на челниците.
Учудващо, бях подкрепен с пълно мнозинство. Вече карахме по прашен път до село Нова махала в търсене на маскимална близост под върха.
Нова махала /Йенидже джумая, Ени махле/, е разположена в едно от най- красивите кътчета в северните склонове на Западните Родопи в Баташката планина на 1150м. надм. височина, източно от гр. Батак. Селище с много стара история, населено е предимно от мюсюлмани–сунити. Жителите му смятат, че са потомци на заселили се по тези земи юруци.
Накрая на селото видяхме доста любезно семейство, които се опитаха да ни упътят. Думите им ни обнадеждиха, звучаха оптимистично. Показаха ни откъде да минем, имало маркировка, за три часа сме горе. Беше 18.10 ч. Потеглихме, този път без големите раници. Бяхме бързи и наваксвахме в началото, докато се движехме по горския път. Изкачването започна, като на места пътеката се губеше и се налагаше да се катерим директно през сечището - доста екстремно придвижване падна. Сякаш виждахме върха вече.
Притесни ни факта, че нямаше маркировка. Явно хората се бяха качвали преди 20 години. Днес беше друго. Изкачихме и последното било с надеждата, че пред нас ще се разкрие уникална гледка.
Надеждата ни умря. За пореден път пътеките свършваха. Оставих другите да починат и се отдалечих да огледам терена, като взех радиостанцията със себе си. След около 200 метра излезнах на широко, открито пространство, почти непроходимо от хвойни и клекове. Ясно личаха следи от мечка, или мечки, които бяха ровили мравуняците около мен.
Определено се стрснах и се върнах при другите. Обмислихме дали да продължим, но след 5-минутна оперативка, и след като бях видял, че зад въпросното било има още едно, видимо по-високо, решихме да слизаме по най-бързия начин, за да използваме максимално остатъка от отиващия си ден. Слизането бе скоростно. Спуснахме се за час до Нова Махала, като взехме отсечката почти набегом.
Надеждата ми за изкачване на този непопулярен връх се срина. Успокоявах себе си, че явно не е трябвало да го изкачим. Ще се върнем друг път. Той ще си е там.
Бяхме при колата още по светло. Отправихме се в посока Фотиново, с идея да нощуваме на удобно място. То не закъсня. Вляво от пътя намерихме удобна беседка с барбекю и чешма, а поляната бе прекрасна за разпъване на палатки. Мястото бе на завет и за разлика от бреговете на язовир Доспат, тук нямаше никаква влага.
Сладка е вечерята след тежък преход. Още по - сладка е раздумката край галещия ни лагерен огън. Обсъдихме изминалия ден, открихме грешките си. Някои останаха неоткрити, може би за да не спираме да се усъвършенстваме и да не спираме да търсим отговори при следващите си докосвания до Майката - Природа. Сънят ни бе непробуден.
Събуди ни някакъв горски, който явно си търсеше раздумка. Похвали се, че той направил беседката и чешмата. Беше приятен човек.
За днес бяхме планирали да посетим Фотинските водопади - черешката на тортата, като имах една малка изненада за другите.
Пътят се изкачваше стремително нагоре, като по моя преценка бяхме на около 1500 метра надморска височина. Отново навлизахме в истински зелен рай. Борови гори и изумрудени поляни. Сега разбрах защо определят село Равногор като най-екологично чистото място в странта.
Именно оттук, близо до разклона за Равногор, вдясно тръгва път за Девин, който минава през Кьошка и Лесичево, но минавалите оттам го определят като изключително лош. Ще го оставим за някое от следващите си ходения, вероятно с колела.
Пътят започна да се спуска към село Фотиново, като много рязко растителността премина от иглолистна в широколистна. Явно наистина сме били нависоко.
Село Фотиново се намира източно от Баташки снежник на 1100 м надморска височина, на двата бряга на Фотинска река.
За първи път село Фотен се споменава като българско селище в писмени източници от края XVI век. В границите на селото се намират няколко средновековни моста по Фотинска река от XVIII-XIX в., стара воденица, джамия от края на XVII век и църква" Св. Успение Богородично" построена през 1914 г.
Получихме насока от местните хора, които се оказаха много приятелски настроени към нас.
Поехме към водопадите, като през цялото време се движехме по стар път край реката. Навлезнахме в Ловно стопанство "Борово". Личеше си, че е доста диво. Над нас висяха огромни скални късове, а под нас бучеше Фотинска река.
Достигнахме до първия водопад, като тук, за разлика от Батак, хората се бяха погрижили и бяха поставили прекрасна маркировка.
Самите Фотински водопади са три, като най-долните два образуват красива каскада. Най-висок е средния - около 15 метра. Под него падащата хилядолетия наред вода е изровила скалите и днес там се намира голям вир с неизвестна дълбочина. По моя преценка над 6 метра. При пълноводие гледката е уникална.
Изненадата, която бях подготвил за момчетата, бе спускане с рапел по единия от водопадите. Останаха очаровани. Има отлични условия за каньонинг по тези места. Въпреки ледената вода, някои от нас не се сдържаха и се изкъпаха във Фотинската река.
Очарованието, което преживяхме и по време на това наше пътешествие, бе несравнимо. Заредени с енергия и живот се отправихме към монотонното си ежедневие в очакване на бъдещи приключения. Вероятно отново в този прекрасен к(Р)ай на България.
