СЕВЕРНОТО ПОДНОЖИЕ НА ЧЕПЪН ПЛАНИНА. ПЕТ МАНАСТИРА ЗА ЕДИН ДЕН. ЧАСТ II

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ. ЗАБРАВЕНИТЕ РЕЛСОВИ ПЪТИЩА ВОДЯТ ДО ЗАБРАВЕНИ МАНАСТИРИ

Спал едва 4 часа, ставам и подавам глава от палатката. Луната се готви да потъне зад Големи рид – пак там, където вчера потъна и слънцето. Събирам лагера си и потеглям. Тоалета ще го правя край някой манастир, защото в Беренде така или иначе няма селска чешма.

Утрото е свежо, небето – ясно. Прогнозата за днес е, че има вероятност да превали, но това не ме плаши. Дълго време се бях подготвял за това пътуване към себе си. Многократно начертавах и преначертавах маршрута си. Четох книги и статии, разгадавах старите карти. Именно гъстотата на манастирите в този край на България бе основната причина, която ме бе довела тук. Особено сега, дни преди Великден, имах нужда от подобна пречистваща разходка.

Спускам се по забравен горски път, водещ до съседното село Беренде извор и жп линията Калотина – Станянци. Вече повече от 15 години пътнически превози по нея не се извършват. Обслужва единствено открития рудник за лигнитни въглища край село Станянци, при което по нея преминава влак не повече от 2 пъти дневно.

Достигам до релсовия път, който следва голяма част от меандрите на река Нишава. Красотата, която ме обгръща от всички страни, е убийствена. Скалните форми са умопомрачителни. Движа се с добро темпо, а цялото ми същество е завладяно от мисълта за манастирите, които ми предстои да посетя. Не след дълго вляво от себе си дочувам кучешки лай. Успявам да различа повече от две кучета, което ме навежда на мисълта, че идват от Чепърлянската света обител. След още няколко метра, които изминавам, стряскам сърна и сръндак, легнали съвсем близо до релсите. Още едно доказателство, че мястото е изключително спокойно. 

Напускам жп линията и обрасъл път ме отвежда до манастирската порта на манастир „Света Параскева“. Той е възстановен през 1920 г., след като в съня на местен човек от близкото село Липинци се явява Света Петка и му посочва мястото, където да започнат градежа. Там, в местността Църквището, от незапомнени времена е съществувало ранно християнско оброчище, в чиито основи са открити византийски надгробни камъни, датирани от VI в.

Влизам и сякаш попадам в Рая. Чувствам се така, като че ли съм направил първата плаха стъпка към пречистването на душата си. Преминавам покрай стопанските постройки – неизменна част от всеки манастир, вляво от мен остават манастирската черквица, кладенецът, няколко оброчни кръста и камбанарията и се изправям пред дома на свещеника. Не го виждам, но дочувам стъпки недалеч. Вероятно неговите.

Посядам на камък под старата камбана и се отпускам, гален от топлината на слънчевите лъчи. Все пак съм събирал студ цяла нощ, а допреди по-малко от половин час носех и зимна шапка. Сега съм огрян божествено. След минути чувам глас зад гърба си. Стопанинът на манастира се приближава, загърнат с хавлия. Вероятно е правил сутрешния си тоалет, а ранната ми поява сякаш го е подразнила. Оказва се много набожен човек. Укорява ме многократно за нещата, за които го питам. Не се задържам много. Обстановката е повече от приятна, но леко нападателният му тон по отношение на моето невежество в сферата на религията взема превес и ме кара да продължа по пътя си. 

Времето се затопля осезателно. Сутрешният повей в каньона на река Нишава вече е утихнал. Слънцето се издига високо и ръси щедро от благодатната си топлина навред. Достигам до Разбоишкия манастир „Въведение Богородично“. Портичката му е затворена. Тихо е. И тъжно. Оглеждам околността. Подвиквам с надежда, че все пак тук има стопанин, който се е улисал в ежедневната си работа. Грешал съм. Няма никого. 

Отключено е. Самотата е пропълзяла навсякъде, а атмосферата ме връща в първата половина на XX век. Кирпичените постройки тънат в разруха. Вече я няма белотата на прясно варосаните стени. На един от чардаците виждам портрет на Васил Левски. Той и съратникът му Матей Преображенски отсядали тук неведнъж в миналото. Точният период на съграждане на манастира не е ясен, но скалните пещери в района били обитавани от монаси-отшелници още през XII - XVI век. Още тогава църквата остава извън пределите на обителта, съградена в скална ниша на отсрещния бряг на река Нишава. На една от фасадите й има добре запазени стенописи от XVI в., изобразяващи сцени от Страшния съд.

Три пъти манастирът е бил разрушаван, а всички монаси били изклани при последното нападение. От 1902 до 1947 г. обителта е необитаема и пуста. Тогава се заселват три монахини, които, заедно с помощта на местните хора възстановяват голяма част от стопанските и жилищни постройки. През 2007 г. умира последната монахиня, полагала грижи за обителта до последния си дъх.

Имам време да се разходя навсякъде. Единствено в църквичката не успявам да вляза, но видяното ме кара да настръхна и да направя втората крачка към себеосъзнаването и пречистването на душата си…

СЕВЕРНОТО ПОДНОЖИЕ НА ЧЕПЪН ПЛАНИНА. ПЕТ МАНАСТИРА ЗА ЕДИН ДЕН. ЧАСТ I

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ. ОПИЯНЕНИЕТО ЧЕПЪН

Когато пристигам в Беренде, слънцето е полегнало ниско, подпирайки се с длани о рошавите гънки на Големи рид – всъщност не толкова голямо възвишение, което пази селото от студените сръбски ветрове, веещи през зимата от запад. Нивите, засяти с пшеница и овес, горят в изумруден пожар, разпален от последните ласки на слънцето. Само старият орех край селцето изглежда някак си навъсен и разсърден на света, че Природата все още не го е дарила с нова зелена одежда. Всичко останало е потънало в божествена нирвана. Няколко свраки се закачат с миналогодишните, останали необрани плодове на старата шипка край мен. 

Намирам се в тази част на България за втори път през живота си, но това, което чувствам, не се различава особено от първия път, когато стъпих тук точно преди една година. Само че сега е далеч по-силно. Бих го описал като блажено опиянение на сетивата ми, породено от съвкупността от уханията на цъфналите дръвчета, гледките към старопланинските склонове – хем сурови, хем меки, песента на птиците и шумоленето на ланшната шума под нозете ми. Идва ми да се събуя и да ходя бос през полята. 

Трябва да се огледам за подходящо за бивак място, докато е все още светло. Но не мога да спра да се движа и да се любувам. Имам чувството, че белите ми дробове се разтварят за пръв път, поемайки все още прохладния пролетен въздух. Имам чувството, че се раждам. 

Имам добро периферно зрение. Вдясно от себе си забелязвам движение. Сравнително едро животно излиза от храсталаците. Спира на засятата с жито нива и замръзва. Или по-скоро погледът му замръзва в една точка. Очевидно дебне плячка. В следващия миг вече треперя от вълнение…дива котка. За почти 20-годишния ми стаж в планините това е вторият път, в който виждам подобно животно, и първият, в който успявам да го запечатам с фотоапарата си. Вълнението, което ме „тресна“ при тази неочаквана среща, вероятно е същото по сила вълнение, което завладява човешките същества, когато се изправят пред феномени като водопада Анхел или когато зърнат Северното сияние, например.

Имам идеалните условия за наблюдение на писаната повече от пет минути, в които, с плахи стъпки и ниско приклекнал, се приближавам към нея. Вятърът духа към мен. Няма признаци, че ме е усетила. Продължава да дебне, вероятно някое заблудено пролетно мишле, което съвсем скоро попада в безмилостните й лапи. Само с едно ловко движение жертвата е изядена. За това време аз съм напреднал с тридесетина метра. В миг срещаме погледите си. Моя - човешкия, изпълнен с вълнение и любопитство, с нейния – хищния, първичния, доминиращия, в който усещам едва доловим ужас от тази непредвидена среща. Потъва в гъсталака за по-малко от секунда.

Колко странно е това явление. Никога досега, в нито една друга планина, не съм виждал така спокойни животни. По време на миналогодишното търсене на изоставения Маломаловски манастир от другата страна на билото, имах щастието да наблюдавам няколко ловуващи лисици, които не ме усетиха в продължение на 15 минути. Изводът, който направих за себе си, бе, че красотата и спокойствието тук опияняват дори животните…

Пада мрак и захладнява. Разхождам се из селцето, което е така уютно, но за съжаление – обезлюдяващо с плашещи темпове. Опитвам се да завържа разговор с един от двадесетината местни жители – опърничав дядо, поливащ градината си, но не ми се получава. Или аз съм загубил способността си да общувам през дългата и продължителна зима, или просто той е прекалено мнителен.

АНТРАКТ

Нежеланието ми да си намеря място за нощувка по светло се превръща в причина да се установя почти в центъра на село Беренде. Разпъвам палатката си и се изпъвам блажено на фона на песента на щурците и птиците. Скоро след това и едните, и другите затихват. Само аз оставам буден до късно. Как да заспи човек, когато знае, че в следващите дни го очаква истинско себеосъзнаване…

СОКОЛИЦА - ПЕТТЕ ВЪРХА С ЕДНО И СЪЩО ИМЕ

В природата не се случва често пет съседни върха да имат една и съща височина. Това са те - Соколиците. Петте скали-пазителки на Смолян, които извисават риолитната си снага на височина 1700 м. над морското равнище. Преходът до тях през лятото е лесен, но сега, в сняг до кръста, изкачването до най-северната и най-достъпна Соколица е истинско изпитание. За останалите не искам и да си помислям. Ветровете, брулещи върха, са константно явление тук, а мъглите се отдръпват само за богоизбраните. Е, този път ние не бяхме сред тях...

Почти всички скали и зъбери в Родопите са обвити от мистика и легенди. Соколиците също не са подминати от тях. Преданието разказва, че по време на турското робство в подножието на скалите се приютила млада жена с пеленаче, бягаща от поробителите. Било есен, мъгли обвивали планината. Тъкмо си мислела, че се е спасила, когато започнала да чува все по-ясно конете и гласовете на приближаващата потеря. Очевидно били по следите й. Решително оставила пеленачето с надежда да бъде спасено, а самата тя се изкачила на високия връх и застанала на ръба.

Паднала, а душата й полетяла като сокол. От тогава внушителните скални исполини носят името Соколиците, а детски плач оглася околността в мъгливите есенни дни.