ЕДНА СЕДМИЦА В СТРАНДЖА ПЛАНИНА 02.09 - 10.09.2010

"Когато Бог решил да сътвори Странджа, се усмихнал. И от тази божествена усмивка тя се родила." Това гласи една от легендите, които също с усмивка може да ти разкаже всеки един от няколкото хиляди жители в тази част на България. Тиха. Красива. Непозната.

Дълго време е необходимо на човек да обходи тази обширна планина. Тя няма величието на Рила и Пирин. Не може да се сравни и със Стара планина. Но меките и плавни форми, спокойствието, зеленината и безвремието пленяват сърцето на всеки дошъл, за да я посети. И го карат да се връща тук отново и отново.

Отколешната ми мечта бе да прекося цялата планина на път към южното Черноморие. Но никога досега не я бях осъществил. Или не бе оставало време, или липсваше желание за такава авантюра у спътниците ми. Нормалните хора предпочитат главния път към морето. Явно не се вписвам в тази графа....И затова пътувах през Сакар, на път към Мечтата си! :)

Дългоочакваната почивка бе дошла и докато шофирах с удоволствие към очакващото ме приключение, в главата си прехвърлях мислено местата, които на всяка цена трябва да посетя.

Маршрутът ми започна от Смолян, като премина през Кърджали, Хасково, Харманли, Тополовград, Елхово и Болярово и на 17 километра преди Средец се отклоних вдясно, където пътят навлиза в същинската част на планината и преминава покрай село Варовник. След това излиза на главния път за Малко Търново, като по него се кара около 2 км. и на разклона за село Визица се поема вляво. Оттам следва каране до град Царево, който ви се струва като оазис след жестокото пътуване насред пустоща в продължение на над 75 километра.

От град Смолян до въпросното отклонение преди Средец, пътят е в много добро състояние, като още по-ценен го прави липсата на трафик и изключително спокойното пътуване.

Бяхме в Хасково на зазоряване и оттам пред нас се откриваха приказни панорами.

Пътьом хвърлихме един поглед на Тополовград. Стори ни се доста симпатично малко градче.

За разлкика от Болярово, което ни разочарова с безнадеждността си. Жив човек не се мяркаше из градчето. А ние дори бяхме настроени, че може да има инересни места, които да видим. Уви, нямаше и продължихме по пътя си. След град Болярово се движихме точно 22 километра в посока Средец, преди да дойде време да се отклоним вдясно. Разклонът е на видно място, въпреки малката, ръждясала табелка "Г.Буково". Вдясно има контролен пункт на горското, а вляво - някакво ханче.

Спрях и попитах горския, който се оказа не много дружелюбен. Това бе верният път, но все пак нямах право на грешки и бе по-добре да се застраховам. Попитах го за състоянието на пътя, а той ми отговори, че минавали много камиони и явно бил добър...но явно човекът никога не бе ходил в тази посока за да ми даде вярната информация.

Поехме уверено с десен мигач и навлезнахме в "приказката". Пътят се стесни и над него буковите и церови дървета бяха направили истински тунел, под който не усещахме никаква горещина. Така премихаме покрай село Варовник, като горите се редуваха с приказни гледки към околностите. Изминахме 41 километра до излизането на главния път за Малко Търново, като последните двайсетина бяха меко казано зле - асфалтът на места бе почти изровен от дъждовете. Но преживяването си струваше.

Излизайки на главния път, имах около 2 километра да реша дали да не продължим към Малко Търново и оттам към Царево, но реших да рискуваме и да преминем през другия екстремен участък през село Визица. Продължихме по пътя си и не съжалихме. Тази отсечка се оказа доста по-добра, а и по път имаше какво да видим.

Спяхме за малко в село Кондолово. То е едно от почти обезлюдените странджански села, което няма да ви предложи комфорта на съвремието ни, но ще остави ярък спомен в душата ви ако все пак рискувате да го посетите. Тук няма места за нощувки, няма интернет и нормална телефонна връзка, но ако искате да усетите духа на непознатата България, Кондолово има какво да ви покаже.

Според турските регистри на кааза Анхиало, селото възниква през XVII век под името Мързова. Най- вероятно е основано от бягащите от казказките пирати жители на Урдовиза (днешен Китен ). През XVIII век селото е покосено от чума, а през 1821 г. много от жителите му са осъдени на смърт заради участие в Хетерията. Тежки времена преживяват жителите на странджанското село и по време на Илинденско-Преображенското въстание, когато Мързова е изгорено. През 1950 г. селото получава името на войводата Георги Кондолов.

Една от най- големите забележителности на Кондолово е най-големият параклис в Странджа – Света Петка. Построен е върху основите на древноримска църква и три пъти е опожаряван и съграждан отново.

След Кондолово се отбихме и до село Българи. Бях свикнал да го виждам пълно с туристи и да чувам тъпана, съпровождащ нестинарите към танца им в жаравата. Сега бе по-друго. Селото бе спокойно и някак тъжно.

За първи път е споменато в документ от 1454 година, което доказва, че е едно от най-старите странджански села, вероятно основано още по времето на Първото българско царство. Според проф. Божидар Димитров, жителите му са преки наследници на прабългарски войници, заселени от първите ханове за охрана на южната ни граница. Към края на ХІХ век остава последната крепост на българщината в крайморска Странджа. Традиционният консерватизъм на населението способства за съхранение на българския му характер в една враждебна гръкоезична среда.

Днес Българи е единственото нестинарско селище в България. В него се спазва стародавната дата на изпълнение на целия обряд и танцът в жарава – 3 срещу 4 юни, денят на Св. Св. Константин и Елена по стар стил. Езическият ритуал, предаван от дълбока древност, е преплетен с християнството чрез легендата за двамата светци.

За нестинарството много може да се говори. Доста неща са ми разказвали и доста съм чел, но не му е тук мястото. Посетихме частната етнографска сбирка на баба Мара Шонкова, която представя начина на живот на хората, обичаите, облеклата и много автентични ръчно изработени тъкани. Това бе последната ни спирка засега. Пристигнахме в Царево след известно клатушкане по неподдържаните странджански пътища и оттам се настанихме в Ахтопол, който бе крайната ни точка и мястото ни за престой в следващите дни. Оказа се, че километрите от Смолян до Ахтопол по този път са малко над 400, а времето за което ги изминахме - 10 часа. Но всичко това си струваше на 100 %.

Есента тежеше във въздуха. Небето бе странно синьо - типично есенният тъмносин цвят, който може да избоде очите ти. И падналите листа от тополите напомняха, че лятото си отива. Но това е любимото ми време за почивка. Хората са малко, много от капанчетата вече затварят врати. Меланхолично е.

Някак си не ме свърташе на едно място и веднага започнах да правя планове за почивката ни.

03.09.2010

Утрото бе от онези, приятно прохладните, с аромат на море и водорасли и крясъци на чайки в небето. Бяхме готови за пътешествия.

Решихме да се разходим до устието на рела Велека и да съчатаем плаж, риболов и пикник. С кола се стига до Синеморец. Северно от него започва пясъчната коса, която разделя морето от река Велека и е с дължина около 700 метра. Морето е кристално чисто. Виждат се пасажи с риби. В края на пясъчната коса е устието на реката, което е различно всеки ден. При бурно море и вълни то се затлачва с пясък и количеството вода се повишава, докато не го пробие и отново си проправи път към майката-море. При спокойно море пък реката се влива безшумно в безкрайната водна шир. Мястото край устието е изключително живописно. Има море, река, планина, скали, малко хора и изобщо всичко необходимо за добра почивка. Докато другите се наслаждаваха на морето, слънцето и пясъка, аз се отдадох на любимото хоби-риболов на клен с изкуствена муха и шнур в реката. Изживяването бе неописуемо. Стрелкащите се от дълбокото кефали захапваха лакомо мухата за секунда. След десетина добри риби "начесах крастата", както се казва на рибарски жаргон и се отдадох на морето и плажа.

Характерно за този плаж е, че е доста дълбоко. Направих експеримент и при първата крачка водата достигна малко над коленете ми, при втората вече бе почти до кръста и при третата достигаше гърдите ми. Не бях виждал толкова стръмен бряг досега, но той имаше своя чар. Не ни се тръгваше. Чак когато се скри слънцето, хладът ни напомни, че е Септември и е време за прибиране.

04.09.2010

Винаги търся разнообразие. Еднообразието не ми се отразява добре. Днес решихме да попътуваме още малко по на юг. А целта ни бе именно Силистар. Това вълшебно място, за което се носят много легенди. Силистар е последния плаж преди границата с Турция. По около 1 км разбит път, лъкатушещ през гора, се достига до обширен паркинг. След няколко метра се открива невероятна гледка. Силистар е може би най- красивият залив по нашето Черноморие. Морето тук е тихо и спокойно, а морската вода е кристално чиста. Плажът е с дължина около 1 км и ширина около 50 м. Покрит е със златист пясък, а морето става постепенно дълбоко. В единия му край има заведение, където можете да се разхладите. По дюните и скалите около Силистар гнездят редки и защитени птици, като: скален орел, черен щъркел, гълъб хралупар и други. На плажа расте пясъчна лилия. От 1992 г. паркът Силистар е обявен за защитена местност.

И този ден прекарването ни бе незабравимо. А и няма как да е друго при положение, че откриваме нови, прекрасни места. Отново съчетахме къпането в морето с риболовът. Именно практикуването на всички любими занимания, а не ограничаването само до едно, е ключът към пълноценния отдих.

05.09.2010

В мен кипеше откривателски дух. Събудих се от силното желание за авантюри. Времето днес бе точно това, което обичам - облачно и дъждовно. Все пак през септември не е така устойчиво като през юни и юли. Но за мен това е добре дошло. Идеалният момент за откъсване от крайбрежието и нахлуване в лоното на планината.

Пътувахме към Малко Търново.

Легенди, при това три, има около възникването на най-големия град в най-голямата българска защитена територия - Странджа. Според първата от тях той е създаден от преселници от Велико Търново, след падането на града под турско робство. По аналогия на имената се е родило и името Малко Търново. Втората легенда се основава на присъствието на т. нар. Голям вриз - центъра на града. В превод - Голям извор. Около него някога имало много тръни и от тази фонетична близост се родило днешното име. Третата легенда съдържа според местните хора тракийски елемент в названието и е свързана с понятието "земя при водата"... И трите легенди си съществуват паралелно и нито една не е добила по-голяма гражданственост от другите...

Лично на мен градчето направи силно приятно впечатление. Не очаквах, че в толкова отдалечено населено място може да има такава духовност и уют. Сякаш съм бил тук и преди.

Може би пък близостта му до Турция го прави така оживен. Дано.

Бях чел за музея в града, но не очаквах така приятна изненада.Природният музей в Малко Търново си заслужава да бъде видян. Помещава се в три реставрирани, типини странджански къщи. И без да си дете, ще се насладиш на богатството от събрани птичи песнопения. Достатъчно е да влезеш в т. нар. телефонна кабина, в която има указател за разговор с птиците на Странджа. Набираш съответния номер и тутакси ти се обажда чуруликащо горско обитателче. Можеш да влезеш, ако се престрашиш, разбира се, и в тъмна стаичка, в която звучат всички нощни обитатели на този кът на България. Музейната експозиция е създадена по "Проект "Странджа" към Българо-швейцарската програма за опазване на биоразнообразието.

Според представителите на програмата, ако не бъде посетено с. Бръшлян, може и да не разбереш какво означава селски туризъм. Ние не го посетихме, защото туристическият център не работеше и нямаше от къде да получим нужната ни информация за това.

След тези положителни емоции, много снимки и обяд в местна механичка, потеглихме по обратния път. Спряхме се в местността Качул, където пътят към Малко Търново пресича река Велека. Отново изпитах уменията и търпението си при риболова на кефал с муха. Нямах късмет. Под мен бляскаха огромни кефали, но явно времето не бе подходящо за надхитряне на тази умна риба.

В района има дивечовъдна станция и дендрариум. Пътеката тръгва от асфалтовия път, като в началото хората са направили приятна дървена стълбичка, която отвежда във вътрешността на гората. Там любителите могат да наблюдават типичната за планината растителност, която притежава уникална специфика и дори за неспециалист физиономически ясно се отличава от широколистните гори в Европа. Типично за горите от бук и горун е наличието на реликтния вечнозелен подлес от лавровидни храсти.

По обратния път минахме и през село Граматиково. Според легендата селото е основано през 16 век от заточени монаси-граматици, учени хора, откъдето идва и името му. За първи път се споменава в османски данъчен регистър от 17 век. В началото на 19 век е засегнато от нападения накърджалии, като много хора се изселват в днешна Южна Украйна.

На отиване към Малко Търново още в началото на пътя, близо до Царево, вляво ми направи впечатление табела за някаква екопътека. Сега навръщане спряхме там за да я видим.

Оказа се приказно място. Входната табела гласеше: "Марина река - Живият музей на терциерна Европа". Заинтригувахме се силно от това име. Тръгнахме с бодра стъпка по пътеката, която се спускаше леко надолу явно към въпросната рекичка. Пътеката бе изключително добре маркирана и обозначена, имаше обособени места за сядане. Дължината и е около 3 километра. Както по-късно разбрахме, това е едно от най-посещаваните места ащото само на площ 47 хектара могат да се видят всички най- характерни представители на флората за този регион. В защитената местност се срещат над 15 дървесни и над 15 вида вечнозелени храсти, повечето от които са от застрашени видове. Тук расте единственото тисово дърво.

Наистина мястото бе уникално. След около 20 минути достигнахме до Марина река, която се оказа малко поточе. Може би през други сезони е по-пълноводна. Времето бе идеално за снимки. Беше 18 часа и последните лъчи от залязващото слънце пробиваха дебелата дървесна растителност. Вече се бяхме поуморили от преживяванията си този ден. Прибрахме се в Ахтопол. Беше време за почивка.

08.09.2010

Ухаеше ми на риболов на кефал. Времето се бе оправило. Слънцето грееше от тъмносиньото небе и веднага решихме днес да повторим разходката до устието на река Велека. Отдадох се на фотография и риболов. След серия от добри кефали реших да поснимам, защото започнах да чувам гневни възклицания от околните рибари, че съм щял да им изловя рибата и от сорта, но така е - това е спортна завист на нехващащите риба колеги.

Тръгнахме си по-рано от плажа, защото имах една малка изненада - разходка с лодка по река Велека. Това бе другата ми отдавнашна мечта, която осъществих. От моста, който свързва Ахтопол и Синеморец, тръгват лодки за разходка. Първоначалната ми идея бе да наема каяк и да се разходим срещу течението, но като съпоставих цените с тези на лодката с водач, се оказа, че е по-разумно да се поразходим с моторната лодка с водач. Щяхме да стигнем по-далеч, а и предполагах, че ще видим и повече неща. И наистина, потеглихме от импровизирания кей. Водачът бе словоохотлив и ни разказа доста неща, въпреки че повечето от тях вече ги бях чел и ги знаех. Изминахме 6 км нагоре срещу течението на реката, като малко по малко тя се стесняваше и ставаше по-плитка. А аз винаги съм си мислел, че такива дълги реки като Велека са проходими с лодки и каяци много нагоре по теченията си. Оказа се, че съм грешал. Най-много до десетина километра може да стигне човек и то с малък каяк. Нагоре реките са типични планински с бързеи и паднали дървета.

Имахме щастието да се насладим на костенурките, понеже времето бе топло и те се припичаха по камъните и по клоните. Оказа се, че имат сериозна популация. Интерес предизвикаха и водните лилии, красиво цъфтящи и контрастиращи с околността. Оказа се, че сме късметлии и ги виждаме в последния период на цъфтене за тази година. Пак напролет.

Велека е една от най-красивите реки. Във водите и плуват над 30 вида риби. Покрай бреговете и никога не е имало промишлено производство и може би водите и са едни от най-чистите в страната. Тя извира в Турция, но само 23 км от нейното течение принадлежи на южната ни съседка. През пътя си към Черно море тя многократно променя вида и характера си, за да се влее в морето чрез красив лиман и спокойни бавни води.

Разходката ни нагоре по течението приключи. Паднало дърво препречваше коритото и лодкарят обърна лодката. Черешката на тортата бе достигането с лодката до самото устие - този път имахме късмета да го погледнем от друг ъгъл. Отново на импровизиран кей лодката спря и слезнахме на брега. Имахме време да снимаме залеза и да съберем мидички. Не се възползвахме от тази "екстра" , тъй като преди два часа си бяхме тръгнали оттам.

Беше неописуем ден.

10.09.2010

Някак си неусетно минаваха дните ни, обгърнати от мистерията на Странджа планина.

Явно времето, прекарано около великата Велека ме бе накарало да се замисля. Искаше ми се една последна среща с нея. Този път по брега. Нямаше да ползваме лодки, каяци или други подобни. Щяхме да се движим само и единствено пеша, по десния бряг на реката. Щяхме да се потопим в онова безвремие, което е непроменено от 100 години. Щяхме да преминем през места, рядко виждащи хора.

Изходната ни точка бе онова импровизирано кейче, от което тръгнахме с лодката. Пейзажите се сменяха често. Ту се движехме до реката и растителността бе високостеблена, редуваща се на места с непроходим лонгоз, ту се отдалечавахме от речните меандри и пред нас изникваха нискостеблени храсти - шипки, драки, малини, къпини и куп други непознати растения, а при навлизанто ни в дъбовата гора, пред нас се разкриваха масиви от странджанска зеленика и лавровишня.

Крайната ни цел бе село Бродилово - типично странджанско село. То отстоеше на 15 километра по маршрута ни, нагоре по реката. По пътя си срещахме змии, от храстите изскачаха сърни и сръндаци, а комарите и мухите бяха като от филм на Дискавъри. Оцеляването бе изпитание. Бяхме омотали главите си като с фереджета, за да се борим малко от малко с насекомите, които хапеха безмилостно и до кръв. По всичко си личеше, че хора минават оттук изключително рядко. Преминахме през местността "Царско кладенче" с навес и огнище. Противно на очакванията, никъде не видяхме кладенче, та камо ли царско. Очаквахме да има поне малко питейна вода, тъй като нашата бе на изчерпване, а бяхме на половината път. Хубавото бе, че почти целият маршрут е равен. Ако има някакъв наклон, той ще е най-много 3-4 градуса и усилията, които човек полага за движение не могат да се сравнят с тези в Родопите например. И следователно и изпотяването е по-малко.

Ходенето ни отне точно 3 часа в едната посока и в 14 часа бяхме в Бродилово.

До 12 юли 1914 селото е населявано от гърци-нестинари. То е сгушено в югоизточното подножие на най-високия крайморски масив на Странджа - вр. Голяма Папия (502 м.н.в.) - древен вулкан. Близостта му край брод до р.Велека дава и самото му име. В околностите на Бродилово има останки от три крепости – в местностите Певтич, Калето и Плаката, три могилни некропола и следи от металургична дейност.

Кратката почивка, снимките и подсилването с малко храна бяха неизбежни. Връщането ни по обратния път бе съпроводено с опити да ловя риба с мухарката на няколко места, но нямаше резултат. Явно тукашните риби си имаха своите предпочитания и изисквания към вида храна. На няколко места видях пасажи от огромни кефали, навярно морски, които си плуваха на повърхността на водата и не обръщаха никакво внимание на мухата ми.

Обратният ни път бе съпроводен и от още по-ожесточена битка с комарите и мухите. Докато стигнем до изходната си точка, ръцете ми бяха изцапани с кръв от убитите комари.

Почивката ни бе към края си.

В последния ден времето отново бе облачно и дъждовно. Извънредно реших да направя една последна разходка до устието на Велека. Плажът бе по-пуст от всякога. Вълнението на морето бе голямо, а вълните...отдавна не бях виждал такива вълни. Уж дълбоко, а на 100 метра навътре започваха навдигането им. По моя преценка бяха над един метър. Не бях виждал такова чудо от доста време. Някои от тях бяха толкова силни, че прехвърляха пясъчната коса и се оттичаха в реката. Устието бе коренно различно от предишните дни. Беше запушено с пясък и нивото на водата бе високо. Вятърът беше като обезумял. Рибата също. Цели пасажи стресирани рибки подксачаха над водата и търсеха пътя си навярно към морето. Направих едночасов опит за риболов, който бе труден заради вятъра. Записах няколко рибки, колкото да не съм валат и се отдадох на фотографията. Времето бе идеално за тази цел. Мрачното небе и тъмните води придаваха призрачност на снимките. Това всъщност търсех. Сякаш довчерашният уют на това място се бе изпарил. Нямаше слънце, нямаше топлина. Във въздуха витаеше мистика, която се допълваше от тоталната липса на хора. Обратният ми път по пясъчната коса включи "спасяването" на няколко рапана, безмилостно изхвърлени на брега от вълните. Намерих две огромни миди, черни, каквито никога досега не бях виждал. Явно морето бе гневно някому. Побързах. Едри капки дъжд ми припомниха, че е време да тръгвам. Сякаш не бях желан на това място сега.

Мислено, по пътя към колата, си правех някаква равносметка. Размишлявах за различните лица на Странджа. В един момент гостоприемна, а в следващия- студена и неприветлива... Планина.

Мислех си и за времето, с което разполагаме на земята. Би ли било възможно да ни стигне? Може би не....

А нашето безсилие? Само се залъгваме, че сме силни и влиятелни, че можем да манипулираме природата.

Мислех си за това, докато поредната мощна вълна подкопа пясъка под краката ми. Останах като вцепенен. В далечината ято птици се бореха с вятъра по пътя си на юг...

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЛЯТОТО 29.08 - 30.08.2010

Лятото бе към края си. От метеорологичната служба обявиха 29 август за последен истински летен ден.

Решихме да се възползваме, тъй като и без друго бе неделя и не бяхме кой знае колко ангажирани. Щяхме да имровизираме в маршрута. Бяхме се запътили към "Гарга дере" между селата Кошница и Могилица, но аз реших да изненадам другите с едно интересно място, което със сигурност не бяха посещавали - Киселчовският водопад.

Ходих там преди 2 години, след като съвсем случайно попаднах на маршрута в една брошурка, издавана от някое си НПО. И останах малко разочарован от екопътеката, тъй като достъпът бе силно затруднен. Оказа се, че наскоро имало наводнение и реката отнесла мостовете. Нямало пари за нови.

Пътувахме по тесния асфалтов път, който се отклонява вдясно малко преди село Могилица и води до Кремене, Надарци и Киселчово. Криволичейки край малката рекичка, пътя бе в завидно добро състояние, имайки предвид повечето пътища в страната. Явно се оказва някаква практика главните пътища да остават неподдържани за сметка на малките, селски пътчета.

За да достигне човек до Киселчово, преминава последователно през Чокманово, Смилян и Кошница - селца в близост или на самото корито на река Арда. Все уютни и приветливи места, от които няма как да останете разочаровани. Ще ви посрещнат, ще ви нагостят, няма да ви оставят да скучаете. Погрижили са се хората да разнообразят престоя ви, за да поискате да се завърнете отново там.

Достигнахме края на асфалтовия път и бе време да походим пеша. Тръгнахме по черен, горски път, който вие из гората, прехвърля от другата страна на билото и достига в местността Герзовица. Именно по него се заблудих първия път и не открих водопадите. Този път не се объркахме, а след 100 метра по черния път свихме вляво и пресякохме малката Киселчовска рекичка. Оттук излезнахме на широка поляна със стари псотройки. В района до преди десетина години се е добивал уран, има няколко галерии, останали все още незапечатани. Именно покрай такава галерия се преминава в началото. От дълбините и блика голямо количество вода, която знае ли Бог, може и радиоактивна да е.

Някак си този пейзаж навява асоциации със Златната треска в Аляска. Точно до входа пък минава умишлено оставената мрежа от бившия кльон, с цел атракция за туристите. Пътеката навлиза в смесена гора и започва леко изкачване. Едва тогава се появява и маркировката. Най-вероятно умишлено, поради близостта на границата или с цел да се потърсят услугите на професионален планински водач, по рано по пътя няма никаква маркировка, а единствено указателни табели с надпис "Водопада". Пътечката лъкатуши сред чудна борова гора, до скоро недокосвана от човека, поради разположението си зад кльона. Местните казват, че имало доста пъстърва в рекичката преди години, защото никой не ходел, а войниците допускали зад телените ограждения само хора от селото. Днес е по-различно. Повече хора ходят там, но като цяло районът е девствен и запазен.

Силно впечатление ми направи мостче, което минаваше над реката. Явно нещата се бяха променили от последното ми идване тук. Помислих, че само то е оправено, но изненадата ми бе пълна като видях и второ, и трето, съвсем нови мостчета. Този път бяха направени малко по-високо от старитем явно с цел да не бъдат отнесени отново. Движихме се около 30 минути до достигането на водопада, като в последните метри имахме чувството, че се движим в истински каньон. Двата бряга бяха абсолютно отвесни и разстоянието между тях бе не повече от 6-7 метра. Височината им на места надхвърляш 15 метра.

Достигнахме до водопада, който за неекипирани с алпийско оборудване е крайната точка от екопътеката. Въпреки ча разполагахме с такова, не беше достатъчно за да се изкачим по хлъзгавата скала до водопада, висока около 12 метра. Иначе маршрута продължава и след това, като има още два водопада и красиви вирове. Но местните казаха, че имало и мечки. Въпреки трудността се опитахме да се изкачим по левия бряг, като заходихме трийсетина метра под водопада, надолу по течението, но не успяхме да наберем нужната височина.

Този бърз щурм обаче ни разгорещи и решихме да се потопим в ледените води във вира под водопада. Предпазливо го измерихме и се оказа, че е над два метра. Предпочетохме да стоим в по-плиткия му край. Но се оказа доста приятно начинание. Постепенно се свиква със студената вода и успяхме да издържим около 5 минути вътре. Последва моментално излизане на слънце. Отново обаче ни се прииска да влезнем. Искахме да използваме максимално пълноценно последния топъл ден за тази година. Предвещаваха рязко падане на температурите, а в планината веднъж паднат ли, няма качване. Колкото и топло да е отсега, шанс за къпане в студените планински реки няма да има. Потопихме се още веднъж и тръгнахме обратно по маршрута, защото имахме още какво да правим.

При връщзнето ни надолу една усойница силно изплаши Вилиан, който почти я настъпи. Бързата му реакция го спаси от ухапване. Отскочи назад и двамата продължиха, всеки по своя път.

След около половин часово шофиране в посока Смилян, достигнахме следващата точка от маршрута си - уникалното Гарга дере. От главния път, вляво, тръгва приятна пътека, която върви по десния бряг а река Есенска. На самия път има беседка и указателни табели. На реката, досами пътя навремето е изграден бент, който прегражда реката. Там е имало и рибарник. Днес целият район е вододайна зона. Водата зад стената на бента е със смарагдов цвят - уникален синьозелен нюанс, който не сте виждали никъде другаде със сигурност.

Водата зад бента е с доста голяма дълбочина, въпреки че в горната си част има доста наноси. Дължината на това изкуствено езерце е над 250 метра по моя преценка. През цялото време пътеката върви по брега му, следва уникален мост в стил Тарзан :) и се преминава от левия бряг на реката. Изобщо момчетата от спелеоклуб Мурсалица са се постарали и са направили нещо истинско и уникално. Атракциите, които предлагат са посещение в необлагородените пещери Голубовица 1 и Голубовица 2, спускане по алпийски тролей и така популярната напоследък виа ферата. Тролеят представлява въжена алпийска линия с дължина 140 метра, свързваща двата ската на Гарга дере. Той ви връща в близост до изходния пункт на маршрута.

Via Ferrata е метален път в скалата, изграден от железни стъпала, осигурително и парапетно въже. Екстремният вертикален преход е с дължина 140 метра и е възможен единствено със специалното оборудване, предоставено от клуба. В пещерите не влизахме, но с нетърпение се закачихме за осигурителното въже и поехме по отвесната скала. Изживяванете бе несравнимо. Мисълта, че си на 40 метра над земята е много силна. Вкопчваш се с все сили в скалите и въпреки че си с осигуровка, не смееш да отхлабиш хватката и да си починеш нито за миг.

Държах се с все сили. Накрая чувствах ръцете си болезнено схванати. Не съм бил на много такива съоръжения, но тази виа ферата се оказа наистина жестока. Ще помня дълго емоцията, която преживяхме. Благодарихме на момчетата, които се погрижиха за доброто ни прекарване и слезнахме обратно по пътеката до колата.

Бе дошло време за най-сладката част - печените на жар наденички и чушки. Намерихме си симпатична беседка с чешмичка близо до пътя. Няма нищо по хубаво от огъня на открито. Колко сладко хапва човек сред природата.

Умората си бе казала думата и определено след хапване силите ни се поизчерпиха.

Общото мнение на всички бе, че сме изпратили подобаващо последния истински летен ден. Нашите преходи и експедиции няма да спрат до тук. Напротив - тепърва започват! Но на несравнимото къпане в студените планински вирове ще можем да се наладим чак догодина! Дотогава ще гледаме снимките от лятото и ще въздишаме!

Момчил юнак - Хайдушки поляни - Манастир - Лъки - Брайковица - Пашалиийца - Павелско - Смолян

Пролетта на 2009 година не бе от най-топлите. Не бе особено разумно, както сме правили предишни години, да открием сезонът на палатките през Април.

Отложихме го за месец Май. Денят бе 8 Май. Пътувахме на стоп в товарното отделение на един джип - пикап към Момчиловци, от където смятахме да потеглим по маршрута. В пикапа беше забавно. Вятърът бе доста силен при скорост на колата от около 50 км/час. Но предпочетохме да се придвижим по светло до мястото, което щеше да е изходният ни пункт към Манастир в събота. Начинът на придвижване не бе от значение сега.

Оказа се обаче, че човекът който ни вози, всъщност е за Момчил юнак, което ни зарадва. Спестявахме около 12 километра ходене, което би ни отнело 3 часа. Тръгнахме по прашния, черен път, който се отклонява от асфалтираното шосе към Лъки. Движението по тези 3 километра бе достатъчно за да се понатъртим и напълним устите си с прах.

От Момчил юнак се спуснахме, вече по-спокойни че имаме достатъчно време за подготовка на лагера, до Хайдушки поляни за около 35 минути спокойно ходене. Още от далече си набелязахме приятно местенце на брега на красивото езеро, което е символ на местността и създава асоциации у хората, когато чуят "Хайдушки поляни".

„Хайдушки поляни” е едно от средищата на боевете за освобождението на България. Неслучайно е изграден паметник на преображенци-илинденци, в чест на участниците в Илинденско-преображенското въстание през 1903 год. Тук се намира и музея на П. Шишманов – знаменосец на четата на К.Шишманов – Ахачелебийски окръг. Има красив параклис „Света Богородица” построен от даренията на жителите в околността.

Мястото, което си избрахме, бе на брега на самото езеро, с чешмичка наблизо, зад нас бе гъстата смърчова гора. Идилия. Там опънахме палатките, събрахме дърва от близката гора. За разлика от други планини, в Родопите винаги може да се разчита на дърва. Наскоро проведохме един преход до Осогово, където за зла беда ни заваля и се наложи да палим огън за да съхнем. Но на височина над 1750 метра е абсурдно да откриеш хвойна или клек, та камо ли дърво. Видяхме доста зор, но все пак се правихме. Това е тема на друг пост.

Лагерът бе готов, огънят се разгоря. Започна да се смрачава, настанихме се на шалтетата и полегнахме приятно на една страна да поизпънем телесата.

Поразприказвахме се и решихме в 22 часа да си лягаме, за да сме със свежи сили на следващият ден. Изведнъж застудя драстично. Наистина настъпи зверски студ. Все пак надморската височина там е над 1500 метра и времето не е стабилно, особено в началото на пролетта. Решихме да не гасим огъня, а да се редуваме през 2 часа да го поддържаме, защото студът си бе сериозен, а без огън в това време не е работа. По моя преценка температурата бе не повече от 6 градуса в 23 часа.

И така аз останах пръв до огъня. В студеното време и поддръжката му бе трудна. дървата, които бяхме събрали, се овлажниха и се налагаше да се сушат дълго преди да влезнат в огъня. В противен случай се вдига такава пушилка, че свят да ти се завие. :)

Двата часа минаха много бавно. До огъня бе топло, но на 2 метра от него вече ставаше студ. Дойде моят ред да подремна. За спане не можеше да се говори в това време, щеше да бъде просто дрямка. Опитах се да се отпусна. Беше адски студено. Дори в спалния чувал, сякаш всичко бе влажно.

Задрямал съм. Събуди ме силен рев. В просъница се стреснах и не знаех какво става. Изскочих от палатката. Ревът идваше от отсрещния бряг на езерото. Поуспокоих се. Предположих, че е сръндак. Но ако го чуе човек, който не обикаля често из горите, би се уплашил много.

Кулминацията на студа дойде в 4 часа сутринта. По принцип тогава е най-студената част от денонощието. Сигурно беше около 3 градуса.

Едва дочакахме утрото. В 7 часа наизскачахме от палатките. Отново събудени от странен рев. Този път идваше от гората зад нас. На около стотина метра. И звучеше като от малко мече. Нямаше спор. Никой не се осмели да отиде да порвери. :) Хората от хотела наблизо потвърдиха рева, като споменаха, че преди няколко дни видели майка с малкото в района. Чак след като затихна мечешкичт плач, случаен поглед към палатката насочи вниманието ни натам. Цялата палатка бе в скреж. Представете си студа, който сме брали цяла нощ. :)

Побързахме да се изнесем от мястото преди някоя по-голяма мецана да се е появила на проверка. Не дочакахме палатките да изсъхнат. Прибрахме ги влажни.

Потеглихме към село Манастир, до което имахме 7 километра. Приятен черен път, завой след завой ни откриваше тайна след тайна от тази невероятна планина. По сенчестите места все още имаше сняг - преспи с дебелина почти метър. Отвсякъде течаха малки струи вода, които прерастваха в деренца и накрая се сливаха и образуваха Манастирската река.

Поляните бяха като килими от цветя.

След поредния завой пред нас се откри голяма табела - Резерват Кормисош. Малко се постреснахме. Бяхме чували доста истини и легенди за тези места.

Резерватът Кормисош е едно от легендарните места за ловуване в цяла Европа. Намира се близо до с. Борово и заема площ от около 42 000 хектара. Обитаван е от необикновено богато разнообразие от животински видове – от мечки до муфлони, от сърни до глухари. Признат е за мястото с най-голяма популация на кафяви мечки, вълци, елени и диви кози в българските планини. Именно в този резерват е отстрелян глиганът, на чиито бивни беше отсъден световен трофеен рекорд. Освен невероятното разнообразие от представители на фауната, Кормисош се отличава и с изключително богатата си флора и предлага невероятни гледки – изоставени села, стърчащи върху скалите, много върхове с невероятни гледки. По Байтошово време хранели мечките, но в един момент парите свършили и ги пуснали на свобода. И днес ясно виждаме резултата от тази необмислена постъпка. Тази година станахме свидетели на многобройни набези на мечки. Имаше и две нападения над хора, едното от които завърши фатално. Специалистите казват, че навремето са внасяни мечки от Карпатите. Тукашната кафява мечка се е кръстосала с Карпатската и се е получила сравнително дребна, но много агресивна кръстоска мечки.

След още някоя серпентина пред нас изникна и Манастир. По някои данни то е най-високо разположеното село в България. поред преданието селото е основано върху останките на старо селище, близо до срутен манастир, оттам идва и името му. Основателите на Манастир са преселници от село Давидково, чиито домове след Освобождението са останали отново в границите на Османската империя. В желанието си да избягат от оковите на робството, те преминали билото, по което минавала границата с Турция. Така се озовали на родна земя и изградили селото.

След кратка почивка и раздумка с местните хора, сметнахме, че до Лъки има доста път - 22 километра. Преки пътеки нямаше. Големият наклон не го позволява. Започнахме спускането по асфалтовия път и след около час два часа ходене и изминати около осем километра, зад нас се чу кола. Обърнахме се да махнем. И както казват хората " Светът е малък", оказа се познат от Смолян. С радост се качихме. Колко хубаво е да видиш познат на такова място, където хората са рядкост. Пламен, с неговата служебна лада ни спести доста време, което и без това ни бе ценно. Слезнахме в Лъки. Градче, което винаги ми е било някак неприветливо и спушено, там някъде в дъното на долината, забравено от Бога, постепенно обезлюдяващо се. Днес функционират само два рудника и обогатителна фабрика, което е предпоставка за изскачането на града много напред в класацията с безработицата в страната.

Нямаше и какво да се види там, кратка почивка, зареждане с вода и газ към Пашалийца. Попитахме една баба за пътя и тя ни упъти, като идеята ни бе отново да хванем преките пътеки и да съкратим с някой и друг километър. В последствие всички, които видяхме, най-вече възрастни хора, като ни попитаха накъде сме тръгнали и чуеха Пашалийца, възкликваха: "Оооо, ама то много път до там, бе, баба!" или " Ами, днес няма да можете да стигнете до там, има мечки, внимавайте къде нощувате!" . Тези възклицания не ни уплашиха много. Не един път бяхме замръквали по средата на нищото, а и все пак познавахме силите си.

Пряката пътека, по която тръгнахме, премина в коларски път...Изкачихме няколко сериозни серпентини. Лъки остана под нас, бяхме ходили вече повече от два часа, а сякаш бяхме изминали минимално разстояние. Градът си стоеше под нас, но постепенно тежките метални звуци от замиращата му промишленост заглъхваха, което бе най-точният знак, че се отдалечаваме. Достигнахме Брайковица. Не разбрахме село ли е или махала. Имаше няколко къщи. Имаше и доста обезлюдени и заключени такива. До селската чешма мернахме жена, която плевеше някаква градинка. Не беше дружелюбно настроена и предпочетохме да продължим по пътя си. Коларският път продължи. Достигнахме до телевизионния ретранслатор на селото. Видяхме двама с преработен москвич, който можеше да се конкурира с високопроходимите джипове. Попитахме ги на прав път ли сме, те кимнаха с глави и продължиха. Продължихме и ние. След 300 метра видяхме табела, която ни насочваше към Пашалийца. Успокоихме се. Всъщност се оказа, че това е последната табела за маршрута. От Лъки до тук видяхме не повече от три табели.

Поехме по пътека, която се движеше сред букова гора. Изгубихме се, пътеката се оказа без изход. Обзе ни доза паника. времето летеше, а по карта имахме над десет километра до Пашалийца, а в този пресечен терен километрите се изминават бавно. Върнахме се около километър, което ни изяде 20 минути. Направихме силово изкачване на едно билце. Искахме да наберем височина, за да се огледаме и да добием по-ясна представа къде сме и на къде да продължим. Изкачването ни взе здравето. Но имаше светлина в тунела. Започнахме движение по самото било, което след около километър премина в коларски път. Наистина се успокоихме, защото след още някой километър видяхме и маркировка. Изненадахме се, че някой от БТС или от местните дружества си е направил труда да постави една табела, която би спестила много главоболия на заблудени туристи.

Последваха приказни гледки от високо, отново към Лъки.

Започна сериозно изкачване, което спря дъха ни. Движихме се над 2 часа и половина и изминахме около 6 километра. По пътя започна да си личи, че има засилено присъствие на горски работници. Доста материал бе свален от високото. Доста камиони бяха преминали и издълбали дълбоки коловози там.

Вече бяхме в очакване да видим хижата. Часът бе около 20 и след всеки завой поглеждахме с надежда, че тя ще се появи. И това се случи. Ненапразна бе надеждата ни.

Излезнахме на голяма поляна сред борова гора. Посрещна ни куче. Като го видя, че тръгва към нас, набрало скорост, хижарят се появи от някъде, изцапан с автомобилно масло. Каза, че ремонтирал някакъв джип.

Попитахме го дали може да нощуваме на палатки в района. В началото ни изгледа малко критично и недоброжелателно, но се оказа свестен човек. Показа ни къде можем да нправим лагер. Имаше огнище и дърва в изобилие. Опънахме палатките, поизмихме се на чешмата пред хижата. Напалихме си огънче за да поопърлим някоя и друга наденичка. Като ни видя хижаря, ни каза да отидем вътре на топло да се храним, но ние предпочитахме да хапнем под звездите. Едва след като хапнахме, се присъединихме към него и жена му, които вечеряха в столовата.

Поразговорихме се, от къде идваме, кои сме, що сме...

Човекът се изненада, че сме тръгнали от Лъки. Каза, че рядко идвали хора оттам. Маршрутът бил тежък и малко били мераклиите. Повечето идвали с колите си до хижата от Хвойна и Павелско. Аман от пишмантуристи. От своя страна ние му споделихме, че маркировката е под всякаква критика. Той бил наемател на хижата отскоро. От БТС му я дали срещу "скромния" наем от 700 лева на месец. Човекът се бе хванал за главата вече. Но имаше оптимизъм в него. Обеща, че напролет ще мине от Лъки с АТВ и ще маркира целият маршрут до хижата. Изпихме по един горещ чай преди лягане и отидохме при палатките. Бяхме капнали от умора и недоспиване през предишната нощ. На излизане от столовата, хижарят ни предупреди ако имаме храна, да я закачим високо на някое дърво. Идвали диви животни. Преди дни до самата хижа дошла и мечка...Вече нито мечките, нито сръндаците ни стряскаха. Бяхме толкова уморени, че изпълнихме чинно предупреждението му, закичихме торбата с храната на високо, далече от палатката, и заспахме като къпани.

Вечерта бе или по-топла от предишната, или просто умората бе във върхови стойности, че не усещахме студ.

Нощта премина сравнително спокойно, като изключим два мощни звука, които раздепиха нощта. Първият отново бе от сръндак, но този път съвсем близо до нас. Вторият звук бе от сова. Той наистина ни накара да настръхнем. В християнството совата символизира силите на тъмнината. Крясъкът на совата е песента на смъртта. Както и да е. Не можехме да отворим клепачите си от умора и спахме до сутринта.

Събудихме се в 9 часа. Навън бе отново толкова спокойно, както го намерихме вчера. Нямаше следа нито от сови, нито от сръндаци, нито от мечки.

Хапнахме и събрахме лагера. Потеглихме към Павелско. Пътят ни дотам бе 18 километра. Но намерихме приятна горска пътека, която съкрати доста километери. На едно сенчесто, равно място поседнахме да починем, но постепенно осъзнахме, че сме полегнали. Дремнахме около час в приятната прохлада насред боровата гора. Почти през целия път ни направи неприятно впечатление как някой бракониер събира смола от дърветата. Стотици, да не кажа хиляди дървета бяха грозно нащърбени. Кората им бе издълбана по специална схема. Почти до земята бе закована ламаринена купичка, в която по всички улеи се събираше смола. Явно ставаше въпрос за нелегален бизнес, в който са заети не един и двама.

Неусетно, в късния неделен следобед пристигнахме в Павелско. Оказа се спретнато и приятно място. Досега само бях слушал за него, но вече го и видях.

Павелско е най-старото село в Рупчос, което заема една част от северните склонове на централните Родопи. Първото му поселение не е било на това място, където е сега, и е носело името на махалите, пръснати в околностите на селището. Намерените в района на селото археологически находки са доказателство, че там е имало поселища още в древността. При създаването на историческата карта на България за периода преди V в. от новата ера, от селата са отбелязани само на Павелско и Гела. Още от римско време през селото са минавали пътни артерии от Пловдив за Беломорска Тракия. Павелско е заселено на днешното си място към 1660 г. от бегълци от с. Борово. То е най-голямото рупчовско село.

Изпълнени с положителни емоции и заредени с енергия за предстоящата работна седмица, сега трябваше да се прибираме, очаквайки с нетърпение предстоящите ни приключения из необятните Родопи.