ПЛАНИНАТА НА СТРЪВНИЦИТЕ

Огромната й глава се подаде от бърлогата. Големите й кръгли очи се втренчиха в мен. Бях я открил. Или тя - мен. Нададе яростен рев и с няколко бързи скока скъси разстоянието помежду ни наполовина...

Всичко започна единадесет дни по - рано, когато Христо ми се обади и ми каза, че случайно открил дупка в скалите. Дупка, която очевидно бе подготвяна за зимна бърлога на средноголяма мечка. Искаше да я разгледаме по-подробно.

Речено - сторено. Взехме раниците и потеглихме към мястото, чиито координати той бе запаметил в GPS - а си. Умишлено няма да споменавам къде точно се намира то, тъй като любопитни хора има много на този свят, а не всеки е добросъвестен. Първоначално потеглихме по маркирана пътека, но след около 15 минути се отклонихме от нея. Теренът бе изключително тежък за придвижване. Наклонът от над 55 градуса се допълваше от падналите дървета по целия склон, вероятно поради старост и изгниване или поради смерч, вилнял тук преди година - две. Личеше си, че нормални хора не минават оттук. Може би горски минава един път на две години с цел маркиране на дървета за сеч. И толкоз.

Странна находка ни стресна малко преди самата бърлога. Попаднахме на стара, изгоряла от слънцето, туба от масло за резачки. При обстойно вглеждане обаче ясно личаха следи от голяма и силна челюст, която бе полюбопитствала да види какво има в тубата. Определено не бяха зъби на куче. На това място дори кучетата нямаха работа.

Достигнахме до дупката, като внимателно и без много шум огледахме терена наоколо. Тя бе разположена на идеално за обитаване място - югозападно изложение, което би осигурило достатъчно топлина през зимата, непосредствено преди залез. Тишината и липсата на любопитни дразнители от вида Хомо Сапиенс бяха подтикнали мечката да започне да подготвя за зимния си сън именно тази бърлога.

След като се уверихме, че все още входът и е прекалено тесен вътре да се е настанила мечка, решихме да се огледаме във вътрешността й. Проникването бе трудно. Личеше си, че звярът бе работил усърдно и бе изместил доста скален материал и пръст. Очевидно се бе отказал за момента...но вероятно щеше да продължи!

А вътрешността й предлагаше истински уют. Дълбочината й бе около 3 метра, а височината - малко над метър. Идеално за зимуване и отглеждане на малки мечета място. Тесният й вход гарантираше топлина. Вероятно след влизането си, мечката щеше да затрупа входа за допълнителна изолация.

След продължилото около час суетене около новия дом на мечката, решихме да слизаме към изходната си точка, но по друг път. Отново излезнахме на пътеката, която се спускаше плавно и ни водеше уверено към асфалтовия път.

В един момент останахме изумени от странни следи по едно дърво. Бяха от мечка. 100 процента. Останахме още по-изумени, когато се огледахме около себе си. Не беше едно, не бяха 2, 3 или 5 маркирани дървета. Цялата гора около нас, около един квадратен километър, бе осеяна със следи от мечи лапи и зъби. Различни по големина и форма резки ни подсказаха, че мечката живее тук. Постоянно. Три пъти по-изумени останахме от факта, че на не повече от 150 метра от нас имаше асфалтов път, а непосредствено под нас бе започнала сеч. Но вероятно тъкмо тази сеч бе подтикнала мечката към маркиране на дърветата. Тя бе прекарала живота си в тази гора. Чувстваше я като свое царство. Неприкосновено. Само нейно. Но сега резачките я плашеха, а тя използваше нощта за да маркира територията си. Може би тайно се надяваше, че това ще бъде видяно от дървосекачите и най-накрая те ще се оттеглят и ще я оставят намира.

Целият път до дома премина в бурни коментари "как, защо, колко, къде". Прибрахме се с нагласата отново да посетим тази гора, за да разберем къде живее мечката в момента.

.............

Единадесет дни по-късно. Телефонът ми иззвъня. Беше Ицо. Беше 10.15 сутринта. Събуди ме с настоятелно звънене. Каза ми: "Хайде". Разбрахме се почти без думи. Два часа по-късно потеглихме към "маркираната" гора. Този път отдолу нагоре с идеята да обиколим района, да огледаме скалите и евентуално да открием леговището на мечката. И дума не ставаше за риск. Просто знаехме, че дори да е в района, ще ни чуе навреме, ще се отдалечи и ще ни наблюдава отдалече, но няма да имаме пряк контакт с нея в никакъв случай.

Започнахме здраво катерене по склона. Определено имаше нови, пресни следи по дърветата, а на места - обърнати камъни, ясно показващи, че скоро оттук е преминал гладник. Около два часа ходихме почти безрезултатно. Обходихме голяма площ, огледахме много скали и отделни камъни, създаващи предпоставка за наличие на меча бърлога. Единственото обещаващо място, което открихме, бе скален свод, под който вероятно пладнуваше нашата мечка.

Достигнахме и до най-високата точка в района - малко, скалисто връхче, изключително диво и трудно достъпно място. Изненада ни лека вдлъбнатина на върха, застлана с листа и мъх. Тук бе лежал голям звяр. Наскоро. За това свидетелствуваха два огромни купа с мечешки изпражнения, един до друг, в които ясно личаха костилки от плодове. На 20 метра под връхчето имаше открита площ сред гората, обрасла с малини. Веднага разбрахме защо е устроила леговище тук - за да е близо до малините, когато узреят. Вероятно тук на хлад, в горещите летни следобеди, тя бе дрямала сладко - сладко, унасяна от аромата на диворастящи плодове. Тук тя бе истински щастлива. Хора не идваха. Едва ли някой би се осмелил. Бе господар на тази дива гора.

Направихме опит да преминем вляво от малинака, но опитът ни завърши с неуспех. Дълбоката над 100 метра пропаст спираше пътя ни напред. Тук не бе добро място за среща с мечка. Нямаше място за бягство.

Прекосихме малинака и решихме да се спуснем право надолу, на югозапад. Спря ни остър шум. Оказа се кълвач. Гората бе наистина стара и имаше нужда от подобни санитари. Пейзажът бе неописуемо див. Подминахме още няколко скали по пътя си навръщане и вече почти се примирявахме и утешавахме, че сме открили поне изпражненията й.

Пред нас изникна голяма скала, може би последната, след което започваше стръмното спускане към шосето. Решихме да я огледаме. Двамата с Ицо бяхме на около 20 метра един от друг.

Приближавахме се постепенно, като Ицо бе вляво от мен и вървяхме успоредно към скалата. Бях на около 15 метра от нея, когато забелязах отново нещо подобно на скален свод. "Ице, ела насам", бяха думите ми. Половин секунда по-късно... огромната й глава се подаде от бърлогата. Големите й кръгли очи се втренчиха в мен. Бях я открил. Или тя - мен. Нададе яростен рев и с няколко бързи скока скъси разстоянието помежду ни наполовина...

Не мислех, не чувствах, не осъзнавах...Знаех, че трябва да бягам. Веднага!

Стегнах тялото си. Обърнах се и хукнах напред. Извиках с всичка сила: "Ице, бягай, тук е!!!" Усещах, че гласът ми ме предава. Звучеше странно.

Направих около 10 крачки. Усещах звяра зад гърба си. Чувах рева му. Имах чувство, че лигите му капеха от ярост. Спънах се в нещо. Полетях от около 3 метра височина. Паднах на главата си, претърколих се, ударих се лошо в корема и левия крак. Нямах време да чувствам болка. Сякаш нищо не ме болеше. Изправих се и продължих да тичам. След още десетина крачки Ицо ме сграбчи за рамото с думите: "Спри! Мечката си отиде!" Обърнах се. Видях огромното и туловище да се отдалечава с бърз ход. Бе светлокафява мечка, вероятно мъжкар, огромен, над 150 кг. Ицо я бе напръскал със спрей против мечки, който се оказа ефективен.

Бях в шок. Скъсани дрехи, кръв, драскотини. Вървях с бързо темпо надолу по склона. Все още не вярвах, че си е отишла. Допусках, че ще се върне. Бе като озверяла. Дадох си сметка, че ако бях останал на място, без да тичам, както пише в дебелите книги, сигурно щеше да ме е сразила с няколко удара.

С Ицо почти не говорехме. Спускахме се бързо. Толкова бързо, че се задъхвахме. Погледнах го. Бе бял като платно. Оказа се, че след падането ми, именно той е останал по-близо до мечката. Изправили са се лице в лице, при което той я е напръскал със спрей.

Отнякъде се появи и кучето Люк. Не знаех къде беше в последните няколко минути. Може би се бе скрил някъде при срещата с косматия звяр. Появата му ме зарадва.

Всичко бе приключило. Благополучно. Този път. Може би бе знак да внимаваме. Защото бяхме навлезнали в царството на мечката, а там важат други закони. В царството на мечката няма милост. Там оцелява по-силния. А ние нямаше как да се мерим с нея!...

Излезнахме на асфалтовия път. Едва сега всичко започна да ме боли, но вече се чувствахме по-спокойни...

ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН И МАСТЕЙРА

(Източни Родопи - Сакар, Септември 2011)

Колко хубаво е да пътуваш сам през Родопите...Това си мислех в ранното съботно утро, напускайки Маджарово. Преживелиците ми през изминалите два дни бяха незабравими. Почувствах природата по-близо от всякога. Престоят ми бе наситен с много стойностни мигове.

Сега бе време да напусна Мастейра, което на древен език означава Свещена Планина...

07.33 часа. Събота.

Поех надясно в посока Бориславци. Слънцето бе изгряло скоро и яростно ме заслепяваше. Движех се на изток. Зад мен останаха Кованкая и Патронкая заедно с легендите, носени от полъха на западняка, а под мен - меандрите на Арда, пазещи хилядолетните тайни на реката.

За разлика от последния път, в който минах по този път, сега бе в доста по-добро състояние. Дупките бяха закърпени и скоростта, с която може да се движи човек, бе значително по-висока. Очакваше ме тежък ден, наситен с много емоции, доста километри и посещение на изключителни места.

Подминах Бориславци и Малки Воден. Нивото на язовир Ивайловград бе значително по-ниско и покрай пътя се бяха открили доста грозни гледки - големи кални пространства, в които щъркели и чапли чоплеха в търсене на храна.

08.05 часа.

Излезнах на главния път Ивайловград - Свиленград. Влечеше ме към Ивайловград. Но не бе разумно сега. Щях да загубя поне 4 часа, ако се отклоня до там.

Завих наляво и почти неусетно слезнах в равнината, като преди това преминах покрай огромния тракийски култов комплекс "Глухите камъни". Не спрях, въпреки че бях слушал интересни истории за него от приятел археолог, който от няколко години работи по разкопки в Източните Родопи. Достигнах до село Сива река, откъдето прецених, че ще е по-разумно да се отклоня за село Мезек.

Пътищата в тази част на страната са изключително прави. От Сива река до Мезек нямаше почти нито един завой, а карането бе приятно под сенките на орехи и тополи, правещи нещо като тунел над шосето.

8.52 часа.

Пристигнах в село Мезек. Намира се на 11 км. югозападно от Свиленград, в последните гънки на Източните Родопи, непосредствено до долината на Марица. Близостта му до използвания от векове път от Европа към Мала Азия го прави притегателно за заселване място още от дълбока древност. И името му не е избрано случайно. Мезек винаги е бил средище, среда, кръстопът /meze - межда, среда/.В него са били съсредоточени важни административни, обществено-икономически и военно-политически функции.

Една от легендите разказва, че обилен извор бликал от подножието на последните склонове на Родопите. Именно той бил една от предпоставките за формирането на селището. Всяка година напролет водата му придобивала червен цвят за няколко дни. Хората вярвали, че изворът имал свой "стопанин", който живеел на връх Дервишка могила в Сакар. Причината била, че принасял жертва, кръвта на която оцветявала водата.

През 2008 Мезек е обявено за екоселище, като близо 350-те му жители отказват да ползват полиетиленови торбички, а само такива от плат.

През 2009 селището получава златен печат за уникално европейско селище, присъден му от "Официалното представителство на уникалните селища в Европа".

Ориентирах се лесно. Нямаше никакви табели към това, което търсех, но интуицията ми каза да завия надясно. Поех по стръмен път като след около 1 км. излезнах на широк паркинг с Туристически информационен център и указателна табела, че след още 300 метра следва крепостта Мезек.

Това е най-запазеното отбранително съоръжение в Родопите, Последният Мохикан, наречен от мен така поради факта, че тук Родопите свършват в долината на река Марица и това е най-източната планинска крепост по древния път.

Крепостта огражда площ от 7 дка., като отбраната и е подсилена от девет кули със заоблена фомра и височина над 10 метра. Интересно е, че част от кулите са имали кръгов обстрел и са могли да бъдат защитавани, дори когато противникът проникне в укреплението. Дебелината на стените е над 2 метра.

Интересен е и входът на крепостта. Построен е така, че нападателите да попаднат в клопка на площадка, която може да бъде обстрелвана от две страни.

Археологическите разкопки показват, че крепостта е от времето на Император Алексий I Комнин (1081-1117 г.). В нея е кипял активен живот. Разрушена е значително около 1900 година, когато от нея са взимани камъни за строителството на турски казарми.

През 1968 г. крепостта е обявена за архологически паметник с национално значение. По неизвестно чия приумица обаче, в североизточния и край на мястото на разрушената отбранителна кула, нечий болен мозък е дал нареждане там да се изгради бетонен бункер за картечари....Без коментар! Иначе гледката от върха е приказна. Местните казват, че при ясно време се вижда и Бяло море.

Времето, предвидено за разглеждането на крепостта изтичаше, а и слънцето започваше да показва мощта си...Трябваше да тръгвам.

9.40 часа.

Озовах се пред Тракийската куполна гробница на село Мезек - най-голямата и една от най-интересните и внушителни куполни гробници от микенски тип в Тракия.

През 1908 г. местен човек, орящ нивата си, открива огромен бронзов глиган с тегло 177 кг. Духовете сред местните жители са разбунени. Човекът отчупва крака му с надеждата, че е пълен със злато. Оказва се кух.

По това време територията е била под юрисдикцията на Турция. Присъединена е към България чак през 1912, след Балканската война. Турската полиция конфискува глигана и оригиналът днес се намира в Истанбул, а на табелка под него пише: "Намерено край Едирне". Ирония на съдбата!

Самата гробница е открита през 1931 година. Местен овчар, пасящ добитъка си в района, се облегнал на тояжката си, когато почвата под краката му започва да пропада. Така с помощта на местни жители се разкрива входът на могилата. Когато я отварят, целият под бил покрит с една педя златен прах. Откритите в нея множество златни и сребърни находки днес са изложени в музеите в София и Хасково.

Датировката на гробницата е от IV век пр. Хр. Дължината и е 32 метра, което я прави най-голямата открита досега в България и на Балканския полуостров.

Днес тя е запазена в автентичния си вид. Учените смятат, че се е ползвала като фамилна гробница и в нея са извършени най-малко 6 погребения.

Наистина запазеният и вид, такъв, какъвто е бил преди хиляди години, кара човек да се замисли и да си даде сметка, че цивилизацията на траките, нашите предци, е била стократно по-развита и съвършена от нашата.

Времето не ми стигаше...Не знаех какво по-напред да правя - да снимам ли, да се възхищавам ли...Беше нещо невиждано. Една от малкото неосквернени от иманяри могили. Добре, че са я открили навреме, преди да попадне в неправилни ръце.

10.30 часа.

Пристигнах в Свиленград. Отне ми малко време докато се ориентирам в града. Преминах по стария Свиленградски каменен мост, построен през 1529 година, по времето на Сюлейман Великолепни. Днес мостът е единствения запазен елемент от едновремешния цялостен комплекс от джамия, чаршия, кервансарай и хамам.

Не знам дали си внушавах, но дали поради близостта до Гърция или заради нещо друго, в Свиленград цареше гръцка атмосфера. Добре асфалтираните улици в центъра, палмите по тротоарите и надписите на гръцки заради туристите ми напомниха на Елада. Повъртях се няколко пъти из централната част. Табели за околните села така и не видях. Наложи се да питам местни хора за пътя към село Маточина. Предположих, че селцата са забравени от хората и никой вече не знае къде дори се намират. Поредния дядо, когото попитах за пътя към Маточина, ми отговори така: Карай направо...ама ти даваш ли си сметка колко далече е Маточина? Отговорих му кратко и ясно: 40 километра...След което той кимна утвърдително.

10.40 часа.

Пътят започваше задоволително - колата бе ниско полегнала на новия асфалт. Носех се с висока скорост към първата спирка от маршрута си - село Щит. Пътят се оказа добър само до село Димитровче обаче. След това си личеше, че коли не минават, и може би затова не го поддържат. Вече се бях подготвил, че това, което ще видя в селата по границата, ще ме разочарова.

11.00 часа.

Паркирах колата в центъра на село Щит, наточих си вода от селската чешма. Селото не ми се стори толкова зле, колкото очаквах.

Странно ми бе името му...Поразпитах местните от къде идва то, но никой не можа да ми отговори. Свързах го с ключовото му местоположение на границата с Турция.

Почти в центъра на селото, от югозапад границата прави чупка, приближавайки се на не повече от 200 метра от последните къщи. Говорим за самата гранична бразда, не за кльона. И понеже досега се бях разхождал основно по границата между България и Гърция, този път ми стана интересно каква драстична разлика има. Границата с Турция се охранява зверски. А и е близко до ума, че е така, тъй като Турция не е член на ЕС. Просто не се бях замислял за това досега. Впечатлен от всичко, се изкачих на едно хълмче на края на селото. Под мен бе браздата, добре поддържана и оградена от двете страни с бодлива тел. Именно от село Щит тя е прокарана по абсолютно права линия в продължение на над 20 км. на изток. Вперих поглед докъдето ми стигат очите, и видях подредените гранични наблюдателни вишки, накацали на всеки следващ хълм.

Превалих хълмчето и пред мен изникна друга изненада - още една вишка със специален уред за нощно наблюдение и голям прожектор, осветяващ може би на няколкостотин метра. Любопитен бях да се кача, но разумът надделя. Бях почти сигурен, че от някой съседен хълм ме наблюдават. Нямаше как да не съм се набил в наблюдателните очи на граничните полицаи с червения цвят на колата.

Направих доста снимки, надявах се никой да не конфискува апарата ми, тъй като това е строго забранено на такива места.

Видях и движещите се до самата бразда турски и български патрулиращи джипове.

Продължих по пътя си и след около двайсетина минути вече влизах в село Маточина. Заветната ми цел бе крепостта Маточина, или наричана още Букелон. Видях я североизточно от мен, кацнала на хълм над селото. Усетих пулса си да се ускорява. Не случайно я бях оставил за последния ден. Бе черешката на тортата. Мечтаех да я видя отдавна. Може би след като гледах филма "Мила от Марс", сниман в Ивайловградско и Свиленградско. И понеже бях обходил всички места в Ивайловградско, сега ми оставаше само Букелон.

Издигната е през IV век от византийците като важен опорен пункт, защитаващ подстъпите към Егея и Константинопол. През Х в. твърдината е разрушена. Две столетия по - късно върху руините й е построена нова крепост със сложен план от три свързани помежду си секции. Имало е и малък християнски параклис.

Местността се свързва с епичната битка от времето на Втората Българска Държава. Тук през 1205 г. войската на цар Калоян разбива армията на Рицарите Кръстоносци и пленява император Балдуин.

Иначе село Маточина има тъжната съдба на повечето крайгранични села. Днес почти обезлюдено, в миналото е наброявало над 400 жители, които са преминавали през серията от заграждения бодлива тел само при показването на т.нар. открит лист. А за обикновени туристи като мен достъпът е бил невъзможен. Не само, че не биха ме пуснали, а направо биха ме застреляли като куче в името на "идеалите".

Днес голяма част от т. нар. "инженерно - технически съоръжения", за които навремето са се харчели луди пари, стоят непокътнати. Покрай пътя има изоставени застави със звучни имена като "Юнак", "Хала", "Граничар" и други подобни. Огражденията са почти навсякъде покрай пътя. На местата, където телената мрежа пресича асфалтовия път стоят зелените ръждясали скелети на граничарските будки и изкорубените портали, през които са пропускали превозните средства.

Навръщане от Маточина се отбих и до едно доста неизвестно селце - Михалич. Това, което ме отведе там, бе...скалната църква край селото.

Малко хора знаят, че освен в Иваново, скална църква има и край Маточина, а също и до село Михалич. А именно последната е най-старата скална църква в България. Датирана е от 9 век, когато на власт е Княз Борис, Покръстителят.

Самата църква е "построена" в голямa варовикова скална тераса. Изумително творение е. Уникалността и се състои в това, че се отличава от всички скални църкви със своята сложна триконхална форма. Планът и наподобява този на градените кръстокуполни църкви. Куполът е с диаметър 5,5 м. и е висок 6 метра. В църквата се влиза по 14 изсечени в скалата стъпала. Днес стенописи липсват, вероятно поради нетрайността на боите, с които са си служили майсторите - зографи тогава. Предполага се, че църквата е използвана от монаси и отшелници, последователи на различни ереси през неспокойните години на девети век.

Отне ми няколко минути докато се приспособя към тъмнината. Едва тогава разбрах колко голяма е църквата. Носеше се странна миризма, а остър писък ме накара да настръхна. Сепнах се и навързах събитията. Оказа се, че съм смутил намиращите се вътре прилепи. Поглеждайки към пода, осъзнах, че съм нагазил в гуано. Ето от къде идваше "приятната" миризма. Явно това бе уютният дом на колония летящи бозайници.

Неусетно завърши и тази приказка. Времето, прекарано по тези мистични места, се бе изнизало както изтича пясъкът в пясъчния часовник. Насладата, която Мастейра (Свещената Планина) ми подари за пореден път, бе божествена. Осъзнавах, че в живота си човек наистина има само една голяма любов. Моята бе България...

КРАТЕРЪТ НА ЛЕШОЯДИТЕ

СВОБОДАТА ДА ПЪТУВАШ САМ В РОДОПИТЕ

(9-10.09.2011)

Петък. Ден като всички останали. Нормално скучен за работещите, които с нетърпение очакват края на работната седмица. Аз обаче го очаквах с нетърпение, защото предвещаваше началото на едно интересно пътешествие.

Предстояха три дни, в които щях да бродя из забравените тракийски светилища, да се слея в едно с дивото, да се любувам на белоглави лешояди и царски орли и най-вече да се скитам без часовник из Източните Родопи...Защото само там човек наистина е способен да забрави за понятието време...

Петък, 14.38 часа.

Потеглих от паркинга на БИЛЛА в град Кърджали. Бях спрял да се заредя с основните ми необходими провизии. Преминах през куп интересни села, някои - тъжни и почти без останали жители, други - все още не знаещи какво е това обезлюдяване. Но като цяло "вълната на обезлюдяването и безнадежността", идваща от югоизток малко по малко започваше да се усеща и тук. Всяко следващо пътуване из Източните Родопи носи в себе си доза тъга!

Гледайки хората, борещи се с последни сили за оцеляването си, човек се задушава!

Село Рудина бе едно от тези села, които определено ме накараха да спра и да се замисля...Извадих фотоапарата. Пред мен стоеше скелета на стара църква, вероятно разрушена, а може би просто незавършена докрай. Разпадащите се тухли и бетон на камбанарията контрастираха драстично с минарето на новопостроената джамия, за която вероятно Ахмед Доган лично бе дарил "някой лев". Тъжна гледка.

Навсякъде около мен се чуваше турска реч от жените, насядали на сянка и нижещи тютюн...Дадох си отговор на въпроса защо никой не се е погрижил за църквата.

Движех се по северния "ръб" на Родопите. Пътят между селата Сестринско и Зимовина бе построен така, че на северозапад от мен нямаше повече възвишения и съвсем спокойно се виждаше Хасково. Замислих се колко малка е България.

Достигнах и до село Силен. Отне ми доста време да се уверя кой път трябва да хвана. Старата синя и олющена табела бе покрита с ръжда. Стрелката наляво сочеше град Маджарово, а напред - село Маджари. Именно него търсех. Явно навремето е било пълно с маджари, населявали района тук.

Оттук пейзажът се промени коренно. Меките форми и дъбово - церовите горички се смениха с лунен пейзаж. Усетих, че вече съм дълбоко в каньона на река Арда.

17.10 часа.

Пред мен изникна и село Рабово, с крепостта Ефраим над него. Колко ли истории може да ни разкаже тя днес. И тя е част от тази система крепости и укрепления по двата бряга на река Арт (Арда), за която вече споменах. Ефраим, или още наричана Асара е имала отлично местоположение, непристъпност и видимост, което я прави важен пост в опазването на Източните Родопи и пътя към Византия. За изключителната и здравина говори фактът, че част от споените с хоросан камъни от предната стена са паднали, като са останали здрави на земята. В близост има скална пещера, в която и днес могат да се видят човешки кости.

От село Рабово пътят прави дълга извивка първо на югозапад, после - на северозапад, в търсене на най - доброто място за прекосяване на тази "лунна" долина. Такова обаче не е намерено. Затова шосето преминава... през самата язовирна стена на язовир Студен кладенец, кръстен на едноименното село под него. Внушително е да преминеш по стена с дължина 350 метра и височина 70 метра. Не се препоръчва за хора със страх от височини.

На десния бряг на река Арда следват аналогични извивки на пътя в посока североизток, през целия този каньон, до отварянето му при село Поточница. Идеята ми сега бе да разгледам изключително непопулярната местност Дяволски мост, която много хора бъркат с Дяволския мост при град Ардино. Уточнявам, че този Дяволски мост е скално образувание, изключително дълбок каньон с дължина около 700 метра, ширина в най-тесните места - 3-4 метра и дълбочина над 17-18 метра на места. Получен е в следствие на врязването на водите на река Арда в меките вулканични скали през годините, преди да построят язовирната стена. Оттам е текла самата река, като в месеците на пълноводие тази местност е била наистина като бучащ казан от Ада, а местните хора казват, че грохотът на водата се е чувал на повече от 5 км. в тихите зимни нощи. Днес мястото е интересно за наблюдение с каяк, с който може да се навлезне почти до края на каньона.

Целият район около Дяволския мост е застлан с невиждани другаде от мен скали - с едра, нееднородна, зърнеста структура.

Оттук надолу под стената на язовира започва Раят за каякарите. Водата е с добър дебит, особено, когато ВЕЦ-ът работи. До вливането на Арда в язовир Ивайловград има над 20 км., през които човек може да преживее незабравими емоции, съчетавайки рафтинг, риболов, бърдуотчинг, къмпингуване и какво ли още не!

След кратък неуспешен риболов с изкуствена муха и шнур в търсене на едри кефали трябваше да поемам по пътя за село Долно Черковище. Щях да нощувам в района - комплекс Арда, разположен на самия бряг на реката...Този път бях решил така - за да имам повече време за разглеждане и за да спестя време в направата на бивак, щях да спя в хотел.

Който и да попитате, било местен, било някой археолог, всеки би ви отговорил по един начин: село Долно Черковище е едно от местата в България с най-голяма концентрация на тракийски паметници и светилища около себе си. Било е едно от средищата на тракийската обредност, цял център, обединен около едно светилище, разположено на близък хълм - Аул кая. Самата скала, на която е светилището, е с форма на лъвска глава.

Около Аул кая се намират масивите Кованкая и Хамбаркая с над 100 трапецовидни скални ниши, скални гробници, ритуални пещери, некрополи и крепости. Тук в близост се намира и единственият известен досега в Родопите монашески скит - Попмартинова дупка. Може би цяло лято не би било достатъчно на човек да разгледа всички тези уникални места по поречието на Арда.

Почти се мръкваше, а аз бях разгледал едва половината, като се има предвид, че всички те са в съвсем малък периметър, не повече от километър и половина. Бях се изкачил до Аул кая и до тракийските скални гробници на Хамбаркая. Ща не ща, трябваше да си оставя и за сутринта. Настаних се в комплекс Арда - приятно местенце, направено с вкус, но отношението на управителя(перача на пари на ДПС, както разбрах в последствие) към персонала беше отвратително. Едва ли някой би останал равнодушен.

Вечерта прекарах в прохладната лятна градина край басейна, както и на верандата на бунгалото ми, в компанията на студена бира. Правех планове за следващия ден от пътешествието си.

Събота. 8.00 часа.

Събуди ме алармата на мобилния. Бях спал сравнително спокойно. След хладен душ се отправих към ресторанта за закуска.

Пообменихме по някоя приказка със сервитьорката Байрие - местно момиче от Долно Черковище. Споменах и за лошото впечатление, което ми е направил шефа и. Каза, че това е нещо нормално за него.

Опитах да изкопча информация за местността, но Байрие си призна, че не познава добре района. Грабнах апарата и тръгнах да дообиколя това, което не можах вчера.

Бях привлечен от масива Кованкая. Слънцето го огряваше и моментът бе идеален за снимки. Повече от 100 трапецовидни ниши, разположени несиметрично по скалата, ме изумиха. Кой бе правил всичко това? Как бе направено? Споменавал съм в предишни пътеписи относно теориите за предназначението на тези ниши - една от тях е, че там са поставяли урни с праха на мъртвите, друга теория гласи, че са поставяни дарове към Богинята Майка, или дори, че нишите са се ползвали като начин за изпитване на мъжеството при младите момчета. Според мен най-реалистичната теория, която разбира се не е обоснована от археолозите, е, че тези ниши са таен код за местоположението на златни рудници в близост. Поогледах се, искаше ми се да видя входа към някой рудник. Уви!

Срещу мен бе масивът Каракуруз с огромната пещерна арка Саръкая. Местен човек ми каза, че под свода спокойно можели да се поберат 500 овце. Нямах време за нея сега. Същият този човек ми разказа някои неща за района. Оказа се местен овчар. Спомена ми, че под нас имало огромна пещера, в която той някога влизал. Била дълга около километър, но днес иманярите са я запушили с тоновете пръст, изкопана в търсене на имане. Така и не го открили обаче. Някога в пещерата имало огромни жаби, по-големи от котка. За мен лъжа, за него - истина. Знае ли човек!

Попитах го за пътя за Маджарово. Посъветва ме да хвана прекия през Бряговец и Странджево. Бил черен, но все пак ми спестяваше над 20 км. Пожелах му здраве и се отправих до една интересна пещера с формата на конус. Бе дълбока около 6 метра и накрая завършваше с тесен сифон. Странно място - вероятно пещ или старо погребално съоръжение. В този момент телефонът ми звънна, но блокира. Около 5 минути се опитвах да проведа разговор, но неуспешно. За мен обяснението бе силното магнитно поле, излъчвано от скалата. Тези неща не са рядкост тук и за хората това е нещо напълно нормално.

9.37 часа.

Заредих се с вода за изпът и поех с мръсна газ към Маджарово. След мен се вдигна дълъг черен облак прахоляк. Излезнах на асфалт и преминах през уникален железен мост, странна конструкция, вероятно от военно време. Пишеше, че издържа до 20 тона. Съмняваше ме. Оттам се разклоняваха два пътя. Единият към Крумовград и Ивайловград, а вторият - към Маджарово. Започваше добре. Имаше асфалт. И то добър. До село Бряговец. Оттам - черен път, но очевидно доста ползван, тъй като състоянието му беше задоволително. Вече всякакви притеснения изчезнаха от мен. Карах смело. Вляво течеше Арда. А в тази част от течението си струва да я види човек. Уверена, пълноводна, с огромни разливи и пенливи бързеи...А над нея - старите светилища и калета от времето на предците ни.

Не издържах. Спрях за почивка и кратък риболов. Този път - успешен. За около час хванах десетина едри кефала, което ме наведе към плануване на следващото ми посещение, пак там, но специално за риболов.

Пътят си чакаше обаче, а и бях планирал за посещение доста места днес. Потеглих, като скоро стъпих на асфалт. Старият асфалтов път от Маджарово до мините. Две от галериите бяха досами шосето. Хората бяха проявили практичност и бяха зазидали входовете им до половина, като по този начин се получаваше един огромен, незнайно колко дълбок и дълъг резервоар за вода. От него излизаше тръба, отвеждаща водата до бетонни корита, където кравите утоляваха жаждата си, а и охлаждаха страстите си. До колко тази вода се отразява добре на животните, само те си знаят! Все пак рудниците са оловно - цинкови и уранови.

11.50 часа.

Пристигнах в Маджарово. Изненадаха ме много кафененца в градчето. По последни данни там живеят 500 души. Дали за всяко кафене има работа?

Следваше студена бира.

12.24 часа.

Опитах се да получа информация за туристическия център. Влезнах в общината, където услужливо по вратите бяха накичени табелки с имената и длъжностите на служителите. Учудих се как община с 900 души население се ръководи от толкова много хора. Почуках на първа, втора, трета врата. Нямаше никой. Успокоих се, че явно са в обедна почивка. Дано да е само за почивката!

Отправих се към село Сеноклас в търсене на едно от светилищата. На импровизиран паркинг на 6 км над Маджарово поех вляво по черен път, както ми казваше табелката. След още 4 км. пеша светилище така и не открих, но за сметка на това попаднах на ....кълбо смокове, които се разпълзяха в различни дупки, когато ме чуха. Върнах се леко изнервен в Маджарово.

Според някои Маджарово днес е доста тъжно място. Преди да закрият рудниците, тук са живели 7500 души. Днес са 15 пъти по-малко. Старите хора го определят като умиращ град, а статистиците - малко по-меко, като градче със затихващи функции.

Аз го определям като уникално за алтернативен туризъм. Спокойствието и тишината биха дошли в повече на несвикналите с тях. Разположен в кратера на угаснал вулкан, днес градът може да предложи всякакви занимания. Арда си е проправила път между Кованкая и Патронкая (внушителни и непристъпни скални масиви), образуваща красиви меандри. Кованкая и Патронкая са убежище на уникални за България лешояди и орли. Човек може да прави каквото се сети - бърдуотчинг, каране на колела, каяци, рафтове, пешеходни турове, риболов, скално катерене и не на последно място - винаги може да бъде полезен чрез някое добро дело в името на дивата природа, ставайки доброволец в БДЗП!

Наистина Господ е бил щедър, когато е създавал природата там. Помислил е да има планини, чукари, гори и реки. С две думи, помислил е за всички и ако човек обича заниманията сред природара, това е правилното място.

След неуспеха ми със Сеноклаското светилище и невъзможността да открия ТИЦ бях почти решен да поемам пътя към Свиленград. Малко ми трябваше. Добре, че се въздържах.

14.40 часа.

Спрях колата. Вдясно от мен видях параклисче "Света Петка" и тракийски пантеон - място, наподобяващо парк. На паметна плоча в него разбрах защо градчето е кръстено Маджарово, като старото му име е било Дупница.

На 4.10.1913 година край Маджарово турския башибозук избива зверски 1800 българи. Малката рекичка се задръства от трупове и дни наред тече кървава.Войводата Димитър Маджаров с четата си спасява обаче над 20000 други бежанци от явна гибел.

14.55 часа.

Намирах се в Природозащитен център "Източни Родопи". Посрещнаха ме аниматорите Сание Мюмюн, 19 годишно момиче от Момчилград, работеща като доброволец към БДЗП, и Ицо - координатор на проекта Новото Тракийско Злато.

С Ицо не можахме да поговорим, защото заминаваше да пази тарпаните, но Сание се оказа изключително общителна и компетентна. Разказа ми за БДЗП, за дейността им, за птиците. Българското дружество за защита на птиците е водещият авторитет в областта на опазването и информацията за птиците в България, както и за опазването на значимите за птиците места и местообитания. БДЗП е първата в най-ново време и най-голямата неправителствена организация за опазване на биологичното разнообразие. Основано е на 3 юни 1988 г. и се е утвърдило като национална организация. Единствената НПО в България, постигнала стабилни природозащитни резултати в районите на действието си. БДЗП е партньорът на BirdLife International в България.

Сание ми редложи да отидем до Кованкая и да наблюдаваме лешояди вечерта. Приех с удоволствие. Докато се освободи от работа аз се отдадох на хобитата си - малко риболов, малко пешеходен туризъм. Изкачих се високо на Патронкая, където има изградени наблюдателници, от които човек може спокойно да наблюдава и да снима ценните птици. Любопитен е фактът, че на територията на Маджарово обитават 32 от общо 34 вида грабливи птици, срещани в Европа.

Разходих се страхотно! Колкото и време да има човек горе, не би му било достатъчно за да се наслади на гледката! Стоях на Патронкая до залез, изчаквах умишлено, за да мога да направя добри снимки. Неусетно мина времето ми горе, но трябваше да слизам към Природозащитния център, защото не бях взел челника си със себе си.

18.38 часа.

Бях в механата към Природозащитния център. Там си поговорихме с Нуша - момиче от Маджарово, грижещо се за заведението. Вечерях вкусен омлет (надявам се не от яйца на лешояди), споделях впечатления. Нуша се оказа разговорлива и с радост ми разказа за Маджарово. Един от малкото млади хора, решили да останат в родното си място. И най-вече - тя се чувстваше прекрасно от този факт. Хвала!

19.20 часа.

Сание бе свършила работния си ден.

Във въздуха се носеха ухания, предвещаващи незабравима нощ.

19.35 часа.

Карахме планински бегачи към Кованкая, 3 км. извън града. Спряхме на една от наблюдателните площадки край реката, над меандрите на Арда, където Сание ме запозна с белоглавия и египетски лешояд. Показа ми ги. Разказа ми интересни факти от живота на птиците. Спомена, че размахът на крилете на зрелите лешояди достигал и надхвърлял 2 метра. Изумих се. Представих си такава птица в небето над мен. Личеше си, че обича работата си и прави всичко с желание. Бе близо до природата. Снимахме. Навръщане ми предложи да търсим минерали. Заведе ме до малко деренце, където навремето са изсипали тонове изкопна пръст от рудниците. Веднага попадна на минерал (яспис) - красив синьо - лилав камък, който ми подари. Усетих, че нямам нюх за тези неща, а и нощта падаше.

21.00 часа.

Върнахме се по тъмно в Природозащитния център, където нашата сладка раздумка с Нуша, Сание и местна жена продължи. Говорихме си почти до полунощ. Не ми се лягаше.

23.30 часа.

Мислено правех равносметка на изминалия ден в палатката си. Сметнах, че съм спечелил много повече, като дойдох тук. Не съжалих, че пропуснах доста от местата, които бях планирал да посетя. Научих много. За птиците. За себе си. За връзката ни с тях.

Вътрешният глас ми казваше, че ще се връщам тук отново и отново. Нещо в мен се бе променило след днешния ден.

Унасях се в сладка дрямка на полянката пред Природозащитен център "Източни Родопи". Трябваше да събирам сили за следващата част от пътешествието си - Сакар.

00.07 часа.

Стреснах се от странен писък. Смок - мишкар бе уловил малко полско мишле. Задушаваше го в схватката си.