15.04.2013 г.

ИЗВАЯНИТЕ СВЕТОВЕ НА КАЗАН ДЕРЕ. ШАРАПАНАТА ПРИ ГУЗОЛЛАР

Пътувах и пеех. Тананиках си някаква странна мелодия, която дори не успях да си спомня как нахлу в главата ми. Слънцето напичаше и нямаше и помен от снощните рокади на времето. Издирвах махала Въз, част от село Равен. Там знаех, че се намира Казан дере. И понеже напоследък "изръшках" всички дерета в Момчилградско, бях решил да посветя няколко часа от днешния прекрасен ден именно на него. 



Любезен местен човек ми показа от къде точно да мина, за да слезна в каньона. Друг, също толкова любезен човечец ми обясни на българо - турски, че имало кючук (малкият) и бююк (големият) казан...Разбрахме се. Само 5 минути по-късно вече се спусках почти тичайки към дъното...Очертаваше се интересно преживяване. За това ми подсказваха изумителните скални форми в ниското. Във високото над мен се зарея сокол. Спрях да го погледам. Влизаше в термиките и се издигаше с изумителна лекота във височина. Явно диреше храна.

За двадесет минути преодолях иначе изглеждащото огромно разстояние до долу. Достигнах до малкия казан. Малък, малък, но дълбочината му бе почти 8 метра. Представих си колко е голям по-големия казан тогава. Водата бе издълбала скалите по неповторим начин. Така, както може да го стори само вода.

Съвсем близо трябваше да се намира и бююк (големият) казан. Теренът бе тежък за придвижване, но бях решен да го открия. Красива гледка прикова погледа ми във височина. Наред с изваяните скални светове и издълбаните трапецовидни ниши, на една скала видях гнездо, от което ме наблюдаваха двойка черни щеркели. С интерес и доза притеснение. Явно чакаха бебе. Побързах да се изнеса, защото не исках да ги стресирам по никакъв начин.






Сто метра по-надолу останах като втрещен за пореден път...В твърдата скала имаше издълбан канал, широк поне половин метър и дълбок също толкова. Но издълбан толкова прецизно, че ми се зави свят. Вероятно бе служил за пренос на вода преди 4-5 хиляди години към някое древно тракийско селище.

Достигнах и до големия казан, който ме смая с размерите си. Дълбочината му бе поне десет метра, а площта - толкова голяма, че спокойно вътре се побираше една малка яхта. Представих си какви хубави слънчеви бани стават тук през лятото. Ееех, живот. Сега дойде време да поемам по обратния път, който ми се стори не толкова приятен като на слизане. Бе съпътстван с много потене и още повече пуфтене...

Нямах време за почивка. Достигнах до колата, но потеглих веднага. Оставаше ми последната цел за днес - една ненормално дива и отдалечена махала Гузоллар. Бях набрал скорост и исках да посетя и нея, след което щях да почивам и обядвам.

Интуицията не ме подведе и този път. Завих по разбития път към село Вряло. Карах доста време и го подминах без да се замисля. Предчувствах, че махалата, която търся, е още напред. Нямаше жива душа, но аз карах ли, карах. В един момент видях възрастен мъж, седнал на пейка насред нищото. 

- Здравей, къде е Гузоллар? На прав път ли съм?, попитах го, като вътрешно се надявах да ми отговори положително.
Човекът кимна утвърдително:
- Само направо карай!
- А къде е шарапаната?
-Кое къде е?
-Шарап таш!, повторих аз и този път човекът ме разбра.
- Ааа, карай много надолу след селото!

Пътят стана все по-лош. Карах до някъде. Оставих колата и продължих пеша. Махалата беше сякаш на покрива на света. Направи ми впечатление, че зидовете са изградени от странни камъни - някои от тях огромни и добре издялани, други - високи и плоски. На няколко места дори видях огромни хромели, служещи за огради, подпирачки и какво ли още не. Из цялото село бяха разхвърлени артефакти и хората ги подритваха. А не си даваха сметка, че това е нещо изключително ценно. Излезнах от селцето и вървях още около 2 километра без видим резултат. Скоро щях да се връщам, когато...пред мен изскочи най-запазената шарапана в България. Разтреперих се от вълнение. Толкова огромна и така запазена, а се намираше досами пътя. Как ли я бяха пощадили. 




Само на метри от нея открих подобие на кромлех, разорано и унищожено от иманяри съвсем наскоро. Попаднах и на три малки могилки, разположени така, че образуваха правоъгълен триъгълник. За жалост иманярите не ги бяха подминали.

Явно тук, в тази отдалечена махала, вреше от археология. Цяло лято не би стигнало на човек да обходи светите места. 

Час по-късно спрях на крайпътна чешма, където обядвах. Бях изразходвал доста сили и калории, но бях удовлетворен от всичко, което успях да видя. Бях благодарен на интуицията си, че не ме подведе. И този път...

1 коментар:

  1. Браво, страхотна разходка си си направил!
    От около месец разучавам този район в интернет, за да го направя реалност по късно. Твоите два последни разказа се появиха в точния момент. Тъй като живея в Шумен, разходките ми към Родопите са ограничени поради липса на свободно време.
    Прочитам всеки твой разказ с голям интерес, така се приближавам по близко до любимата ми планина Родопи.

    ОтговорИзтриване