ИЗВАЯНИТЕ СВЕТОВЕ НА КАЗАН ДЕРЕ. ШАРАПАНАТА ПРИ ГУЗОЛЛАР

Пътувах и пеех. Тананиках си някаква странна мелодия, която дори не успях да си спомня как нахлу в главата ми. Слънцето напичаше и нямаше и помен от снощните рокади на времето. Издирвах махала Въз, част от село Равен. Там знаех, че се намира Казан дере. И понеже напоследък "изръшках" всички дерета в Момчилградско, бях решил да посветя няколко часа от днешния прекрасен ден именно на него. 

Любезен местен човек ми показа от къде точно да мина, за да слезна в каньона. Друг, също толкова любезен човечец ми обясни на българо - турски, че имало кючук (малкият) и бююк (големият) казан...Разбрахме се. Само 5 минути по-късно вече се спусках почти тичайки към дъното...Очертаваше се интересно преживяване. За това ми подсказваха изумителните скални форми в ниското. Във високото над мен се зарея сокол. Спрях да го погледам. Влизаше в термиките и се издигаше с изумителна лекота във височина. Явно диреше храна.

За двадесет минути преодолях иначе изглеждащото огромно разстояние до долу. Достигнах до малкия казан. Малък, малък, но дълбочината му бе почти 8 метра. Представих си колко е голям по-големия казан тогава. Водата бе издълбала скалите по неповторим начин. Така, както може да го стори само вода.

Съвсем близо трябваше да се намира и бююк (големият) казан. Теренът бе тежък за придвижване, но бях решен да го открия. Красива гледка прикова погледа ми във височина. Наред с изваяните скални светове и издълбаните трапецовидни ниши, на една скала видях гнездо, от което ме наблюдаваха двойка черни щеркели. С интерес и доза притеснение. Явно чакаха бебе. Побързах да се изнеса, защото не исках да ги стресирам по никакъв начин.

Сто метра по-надолу останах като втрещен за пореден път...В твърдата скала имаше издълбан канал, широк поне половин метър и дълбок също толкова. Но издълбан толкова прецизно, че ми се зави свят. Вероятно бе служил за пренос на вода преди 4-5 хиляди години към някое древно тракийско селище.

Достигнах и до големия казан, който ме смая с размерите си. Дълбочината му бе поне десет метра, а площта - толкова голяма, че спокойно вътре се побираше една малка яхта. Представих си какви хубави слънчеви бани стават тук през лятото. Ееех, живот. Сега дойде време да поемам по обратния път, който ми се стори не толкова приятен като на слизане. Бе съпътстван с много потене и още повече пуфтене...

Нямах време за почивка. Достигнах до колата, но потеглих веднага. Оставаше ми последната цел за днес - една ненормално дива и отдалечена махала Гузоллар. Бях набрал скорост и исках да посетя и нея, след което щях да почивам и обядвам.

Интуицията не ме подведе и този път. Завих по разбития път към село Вряло. Карах доста време и го подминах без да се замисля. Предчувствах, че махалата, която търся, е още напред. Нямаше жива душа, но аз карах ли, карах. В един момент видях възрастен мъж, седнал на пейка насред нищото. 

- Здравей, къде е Гузоллар? На прав път ли съм?, попитах го, като вътрешно се надявах да ми отговори положително.

Човекът кимна утвърдително:

- Само направо карай!

- А къде е шарапаната?

-Кое къде е?

-Шарап таш!, повторих аз и този път човекът ме разбра.

- Ааа, карай много надолу след селото!

Пътят стана все по-лош. Карах до някъде. Оставих колата и продължих пеша. Махалата беше сякаш на покрива на света. Направи ми впечатление, че зидовете са изградени от странни камъни - някои от тях огромни и добре издялани, други - високи и плоски. На няколко места дори видях огромни хромели, служещи за огради, подпирачки и какво ли още не. Из цялото село бяха разхвърлени артефакти и хората ги подритваха. А не си даваха сметка, че това е нещо изключително ценно. Излезнах от селцето и вървях още около 2 километра без видим резултат. Скоро щях да се връщам, когато...пред мен изскочи най-запазената шарапана в България. Разтреперих се от вълнение. Толкова огромна и така запазена, а се намираше досами пътя. Как ли я бяха пощадили. 

Само на метри от нея открих подобие на кромлех, разорано и унищожено от иманяри съвсем наскоро. Попаднах и на три малки могилки, разположени така, че образуваха правоъгълен триъгълник. За жалост иманярите не ги бяха подминали.

Явно тук, в тази отдалечена махала, вреше от археология. Цяло лято не би стигнало на човек да обходи светите места. 

Час по-късно спрях на крайпътна чешма, където обядвах. Бях изразходвал доста сили и калории, но бях удовлетворен от всичко, което успях да видя. Бях благодарен на интуицията си, че не ме подведе. И този път...

КРЕПОСТТА ВИШЕГРАД. СЕЛЦЕТО С ЧУДНО ИМЕ ЛИСИЦИТЕ

Не е леко пътуването из Родопите. Особено ако пътуваш сам. Само тогава обаче душата ти се извисява, а в гърдите ти напира песен. Усещаш свободата. Започваш да задаваш въпроси и да търсиш отговори. Сам за себе си. Чувстваш се жив. На моменти се питаш: "Дали не полудявам?", но в следващия миг вдишваш въздух, който си забравил, че дори съществува. Въздух с дъх на смола, толкова чист, че дробовете ти започват да парят. В следващия миг виждаш гледка, която те кара да настръхнеш. Връщаш се в реалността. Някои я наричат Източни Родопи, а други - просто Рай. Тогава отговаряш сам на себе си: "Не, не полудявам." И продължаваш по пътя си с усмивка...Път, осеян с любов, доброта и красота...

Така се случи и с мен в поредното пътешествие из необятната планина. Още от самото начало имах предчувствието, че всичко ще върви като по мед и масло. Така и стана. Интуицията ми бе безпогрешна. Посетих места, напоени с история. Докоснах се до най-дивите и недостъпни кътчета на исполина, наречен Родопа. Разбрах, че най-важна за птиците е свободата им.

14.00 часа. Бях пътувал почти два часа и половина, когато паркирах колата в края на село Вишеград - доста странно селце, без нито една табела до него, доста цигани и мръсотия. Разположено в непосредствена близост до сметището на Кърджали. Издирвах крепостта Вишеград - един от гордите пазители на древните пътища, минавали в долината на река Арда. В продължение на доста дълъг период я бях игнорирал, все я бях оставял за последния ден, а в последния ден просто нямах сили за повече крепости.

Сега, когато бях пред портите й, съжалих, че не я бях посетил по-рано. Построена е на възможно най-високото място на десния бряг на реката, в местността "Хисар Алтъ", със запомняща се гледка към водите на язовир Студен кладенец, който по това време на годината е пълен до горе. Според археолозите е построена през XII - XIII в., като е използвала стените на антична крепост, издигната преди нея. Останките, които намираме днес, са сравнително добре запазени - височината на една от стените й достига 8 метра. Името й е със славянски произход и означава "висок град". Предполага се, че е била резиденция на областния управител на област Ахридос в миналото.  

Неприятно впечатление ми направиха бетонните основи на електрическите стълбове, които доскоро са били "побити" в средата на крепостта. Как не са могли да ги поставят на няколко метра встрани, а е трябвало да разрушат този ценен археологически паметник. Явно при консервацията и реставрацията на калето през 70-те години са преместили стълбовете. За жалост обаче никой не бе помислил за основите им, които стърчат и напомнят до ден днешен за комунистическото извратено мислене.

15.00 часа. Видях местен човек и спрях край пътя между Глухар и Островица, за да го попитам за съвет кой път да хвана към село Лисиците. Няколко минути по-рано бях видял стар въжен мост над река Върбица, който щеше да ме изведе доста бързо в селото. Човекът направи всичко възможно да ме разубеди обаче:

- Този мост не се използва от 4 години. Изгнил е. Само едни въжета останаха. Ако тръгнеш по него, ще паднеш в язовира и ще се удавиш. Няма да има кой да те чуе и да ти помогне. 

Тези думи ми бяха предостатъчни. Помолих го да ме упъти за друг маршрут. Човекът зашари с пръст на изток по гънките на планината и ме ориентира докъде трябва да стигна и къде мога да оставя колата, за да продължа към Лисиците и Соколино пеша. Обяснението му се оказа много точно. След 20 минути карах по живописно, тясно пътче, водещо към село Летовник. Тревата бе сочна и изумрудено зелена. Край мен се гонеха костенурки. Кипеше живот. Усетих, че именно това ми бе липсвало цяла зима.

Изкачих се доста високо в планината. Паркирах колата в центъра на Летовник и отново по интуиция потеглих на път. Само с фотоапарат в ръка. Времето бе доста горещо, чак задушно. Дори съблякох полара си и го носех в ръка. Знаех, че трябва да открия стар горски път, който навремето е водел към Лисиците. След като хората в селото намалели обаче, пътят спрял да се използва и започнал да се губи. Днес е трудно да се премине по него дори с джип. 

Започна приятно спускане. Бях нацелил пътя. Нямах съмнение. Знаех, че разстоянието до целта ми е около 5 км. Не бързах за никъде. Наслаждавах се на гледките и попивах всеки миг, всеки аромат по маршрута. Бях се затъжил за Лисиците. Това селце с интересно име ме грабна преди 4 години. Открих го съвсем случайно. В един горещ юнски ден се движех по релсите с огромна  раница. Изневиделица попаднах на въжен мост. Преминах на другия бряг на язовира и влезнах в селото. Хареса ми толкова много, че дори останах да пренощувам там.

Сега вървях по друг маршрут към селото. Движех се по десния бряг на язовира под тунел от зеленина, която ме предпазваше от горещината. Пеперудите изгаряха от любов. По пътя си стреснах две сърнички. Чапли бяха накацали по дърветата. Наблюдаваха ме предпазливо и отлитаха веднага, щом заподозрат опасност. Така и не успях да ги снимам. Местността бе толкова дива и запазена. Явно не минаваха много хора оттук.

Изведнъж горският път свърши като отсечен с нож. Свърши не къде да е, а в язовир Студен кладенец. Наложи се да приложа някое и друго заучено движение в стил Беър Грилз. Спуснах се по високия бряг благодарение на лианите и коренищата. Изправих се пред поток, който успях да прескоча с няколко много бързи скока по камъните.

 Влезнах в село Соколино, а веднага след това - в Лисиците. Седнах да почина и тъкмо мислех да поемам обратно към Летовник, когато небето притъмня и започна да гърми. С оскъдното си облекло реших да изчакам бурята да премине. Чаках почти час. През това време валеше ситен дъждец, но гръмотевиците се чуваха все по-близо. 

17.00 часа. Поех обратно. Бурята избяга на изток. Още ръмеше, но вече нямаше опасност. Скоро отново изгря слънце, но въздухът бе много по-свеж. Дърветата бяха натежали от водни капчици и при преминаването ми в зеления тунел бях обливан от прохлада. Единственият недостатък бе калта, която залепваше по подметките ми и ме караше да се движа като Робокоп. Почти бях стигнал до Летовник, когато заваля отново. Доста силно и неприятно. Валя около 20 минути. По закона на Мърфи спря точно, когато отключих колата.

Поех към село Биволяне, където планирах да нощувам. Отново заваля. Започнах да се притеснявам. Влагата бе сериозна. Доста се чудих къде мога да опъна палатката. И дали изобщо мога. 

Подминах село Равен и завих наляво към Биволяне. Не бях идвал тук досега. Пътят започна приятно спускане в ниското към долината на Сапдере. Дори видях табелка за Вкаменената гора оттук. Последва сериозно изкачване. Стигнах почти до селото, като преди това подминах табелките за Харманкая и Елмалъ баба теке - утрешните ми цели. Попаднах в Рая. Непосредствено преди Биволяне тревата бе толкова сочна и зелена. Бързо си харесах полянка за опъване на палатката. В близост имаше чешма. Избрах си стара круша, която щеше да ми служи за защита от дъжд, в случай, че завали отново. Събрах дърва - няколко стари черешови клона, доста изгнили, но щяха да свършат работа, и няколко драки за разпалка.

Всичко вървеше по план. Все още бе светло, а палатката бе готова. Оставаше огънят. За мое огромно учудване обаче го запалих само за няколко минути. Невидима сила бдеше над мен и се грижеше да не остана гладен. Защото щях да си приготвя вкусни наденички на жар. Излегнах се блажено край огъня. Въпреки че тревата бе мокра. Мислех си за отминалия ден. Мислех и за бъдещето. Противно на предишните дни обаче в мен се бе настанило сладко спокойствие. Нещо, което не бях чувствал доста дълго време. 

Нощта падна бързо. С нея дойде и тишината. Само приближаващите светкавици нарушиха блаженството ми и ме накараха да прекъсна вечерята си в очакване на страховита буря.