Из дневниците на "Изкачване на планинските първенци на България" - "ПЛАНИНА С ПЛАНИНА НЕ СЕ СРЕЩА, НО ЧОВЕК С ЧОВЕК СЕ СРЕЩА"

02.08 - 08.08.2010

02.08.2010

Приятно е да знаеш, че в следващите осем дни ще бъдеш далеч от цивилизацията, ще спиш под открито небе, ще докосваш звездите, къпането ще бъде в леденостудени реки и езера, ще се храниш с това, което даде Природата, и само ако Тя е благосклонна, ще имаш уникалната възможност да погледнеш България от най-високите места или казано на професионален жаргон - от покрива. Тази възможност имахме ние. Природата ни допусна до себе си, но с това ни научи на много уроци - неща, които в друго измерение биха изглеждали дразнещо смешни и банални.

Пътувахме към връх Богдан - първата точка от нашето приключение. Бяхме с висок дух, готови на всичко.

Голям Богдан, или само Богдан, е най-високия връх в Средна гора (1604 м). Връх Богдан носи името на легендарния хайдутин — Богдан войвода. Пътят до там не бе лек, но беше просто една лека загрявка за следващия ден. Покорихме връх Богдан за около 2 часа. Оказа се, че самият връх е доста обраснал и гледката, която описват по книгите, не съществува. Но мисълта, че първата ни цел е покорена, ни радваше. Слизайки към подножието преминахме до тъжно разпадналата се и разграбена хижа. От нея всъщност очаквахме да получим печати, удостоверяващи подвига ни, но..уви...

Наложи се да си направим кратка разходка до Копривщица. Изненадата ни беше пълна, когато разбрахме, че печатите не са в туристически център, а в една от кръчмите в града - Старата круша...Интересна приумица на някой от членовете на БТС. Е, все пак печати имахме, заредихме се с провизии, и отпътувахме към Паниците - мястото ни за лагеруване и подходът ни към следващия от върховете.

Бивакът си разположихме на прекрасна поляна, до коята преминаваше река Тунджа, в своя зародиш разбира се. Удоволствие е след тежък ден да се охлади човек в някой от вировете и - там където все още тя тече кристално чиста. Аз имах щастието да се охладя и освежа във водите и.

Опънахме палатките си, събрахме дърва, накладохме приятен лагерен огън, около който обменихме по някоя сладка приказка, хапнахме сладко - сладко - нали знаете колко хубаво се яде сред природата. Обсъдихме изминалия ден. Всичко бе минало гладко, в график, и най-важното - времето бе с нас. Малко след полунощ изгасихме огъня и петромакса и потънахме в дълбок сън.

03.08.2010

Обзети от нетърпение за предстоящия преход, събудихме се в 6.30 часа. Няма по-приятно нещо от това да изпиеш чаша бульон, надробен с препечена филийка хляб. Затопля организма след сън, а и дава сили за ходене. След закуска обсъдихме стратегията за деня. Поради голямото натоварване и продължителността на ходенето, решихме да оставим лагера и за тази вечер, защото се предполагаше, че ще се приберем след мръкване.

Дадено. В 7.30 ч. групата потегли към втората си цел - връх Ботев.Ботев е най-високият връх в Стара планина с надморска височина 2376 м. Намира се в община Карлово, Пловдивска област. До 1950 г., когато е преименуван на името на Христо Ботев, се нарича Юмрукчал.

Върхът се намира в Централна Стара планина, близо до гр. Карлово и гр. Калофер. Той представлява обширно пасище с гранитна основа, страдащо от значителна ерозия, причинена от мащабното строителство и полагането на множество кабелни трасета. На връх Ботев е изградена метеорологична станция и телевизионна кула (отворена на 10 юли 1966 г.), която покрива с телевизионен и радио сигнал над 65% от територията на България.

Набрахме височина и излезнахме на поляна, обозначаваща навлизането ни в Национален парк "Централен Балкан". Личеше си добрата поддръжка на парка и безупречната чистота навсякъде. Имаше указателни табели, описващи позволеното и забраненото. В далечината насевер от нас се показа заветната цел - връх Ботев. Всъщност изглеждаше близо поради чистотата на въздуха, но GPS-ът показа друго :). Продължихме да набираме височина. Откриваха се все по-завладяващи гледки - скали, чукари, водопади, непристъпни места, наистина припомнящи за суровата слава на тази планина. След около час се срещнахме с надзирател на НП "Централен Балкан". За втори път се почувствахме европейци при вида на охранителя - с хубава, нова униформа с инициалите на парка, дружелюбен и компетентен в обясненията си относно избора ни на маршрут към върха и обратно. След кратка раздумка се разделихме и продължихме с покоряването на следващото билце. Целта ни беше достигането до заслон Маринка, където да хапнем, да се заредим с вода и най-вече да отпочинем. Но заслонът не идваше и не идваше, часовете минаваха, километрите се навъртаха, натрупахме и умора. Оказа се, че разстоянието, което сме изминали за целия ден е 34 километра. Звучи добре. Появи се и заслонът...след часове. Беше грозно разбит и пълен с отпадъци от пишмантуристите, които за жалост са много напоследък. Чистата снобия кара някои простаци да се качат на луксозните си джипове и да заведат силиконовите си кукли до някой връх, който "бил популярен напоследък". А на върха има парадиране от сорта на: "Вижте ми новия мобилен телефон и силиконовите устни на жена ми, които са и подарък за това, че успя да изкачи предишния връх". Само че, поради планинска болест ли, не зная защо, тези сноби забравят да си съберат отпадъците и създават потенциални сметища.

След кратката почивка за обяд и освежаването на крайниците с ледената вода на Маринка чешма, се отправихме към върха, който изглеждаше все по-близо. Видяхме това интересно метеорологично явление на издигане на въздушните пари във височина, охлаждането им, сгъстяването им и кондензацията им. Така от северните склонове на Стара планина имаше непрогледна мъгла, която свършваше на самото било, докато от юг времето бе слънчево и топло.

На около километър от върха падна сериозна мъгла. Планината си показа рогата. Застудя и задуха силен вятър, но ние бяхме подготвени за това. Достигнахме върха, ликувайки, че след 7 часа ходене най-после сме горе. Поснимахме интересните обекти - телевизионните кули, апаратните на телевизията и на БАН. Единственият човек, който се появи, бе метеоролог от БАН, който прекарва по 1 седмица горе на върха и след това почива 3 седмици. Но зимата било различно. Разказа ни, че вятърът навявал по 12 метрови преспи и се налагало да копаят тунели. Доста често прекарвал повече от месец на върха, докато успеят да разчистят пътя догоре. Пихме невероятно вкусен чай, който човек може да открие само високо в планината. Обменихме по някои приказка с метеоролога, който отговори на въпроса ни "Защо никой от работещите на върха не се показва" така: "Защото тук всички ни мислят за луди" :)

Тръгнахме, защото обратният път бе дълъг. Преминахме по известната сред планинарите "Тарзанова пътека", която си бе заслужила името и Райските скали - невероятно място за катерене и екстремни спортове. Черешката на тортата се криеше някъде в скалите - Райското пръскало. Райското пръскало или Калоферското пръскало е най-високият водопад на Балканския полуостров. Той е разположен в Стара планина под връх Ботев. Намира се в Национален парк „Централен Балкан“ в природния резерват Джендема. Събира води от снежните преспи, разположени под върха, които образуват река Пръскалска и има височина 124,5 метра. Водопадът дава началото на приток на Бяла река, чийто водосбор влиза в резерват Джендема. Не можахме да откъснем поглед от това чудо на природата повече от половин час...Но ни чакаше още много път. Минахме покрай хижа Рай - истински Рай, след което навлезнехме във вековна букова гора. Дърветата имаха обиколка над 2 метра, а височината им беше около 20 метра. Исполини.

Със сетни сили, в 23.00 часа, достигнахме до лагера. И слава Богу, че не трябваше тепърва да опъваме палатки. Имахме сии дръвца от миналата вечер. Програмата бе силно съкратена - къпане в реката, хапване, оперативка за следващия ден и здрав сън. Сладко е да имаш покрив над главата си в студените старопланински нощи.

04.08.2010

Умората ни попречи да станем рано днес, но все пак, след тежък преход 8 часа е добро време за ставане, миене, и закуска в стил скаутски лагер:). Сварихме си супичка, гарнирахме с малко сиренце и салам, лютеничка и кашкавал, хапнахме добре и започнахме да събираме лагера. Предишната вечер установихме с интерес, че докато ни е нямало няколко палатки бяха пострадали - счупени рейки и измъкнати колчета, както и разпиляна чанта с отпадъци близо до лагера. Навярно животни бяха преминали покрай лагера. Натоварихме се и потеглихме към следващия първенец - черния Черни връх. По пътя трябваше да минем през Карлово да потърсим аптека, тъй като имаше настинали, както и да се позаредим с провизии.

Наближавахме София, преминавайки по подбалканската магистрала през Клисура, и Буново. В далечината югозападно от нас проблясваха светкавици и небето притъмня. Това не ни хареса, защото именно там бе целта ни. Преминахме през прашна и мръсна София, изкачихме се до Алеко и се подготвихме за покоряване. Времето бе хладно и мъгливо, прокапваше дъжд. Не се уплашихме. Решихме да сложим дъждобраните и да щурмуваме без багаж, само със съвсем лека раница.

Потеглихме, като направихме скоростно изкачване под един от лифтовете. Набрахме височина и достигнахме до черния път с маркировка, който води до метеорологичната станция и до заслона на самия връх. На около километър под върха времето рязко се влоши. Загърмя и заваля, а фактът, че се движим до железните колове, маркиращи маршрута, ни притесни. Все пак, качихме се до горе, постоплихме се в приятната чайна, пихме по един от онзи хубавия чай, хапнахме и поизчакахме бурята да премине. В далечината все още се чуваха гръмотевици, но трябваше да слизаме. Бяхме доста мокри, тревата и камъните бяха много хлъзгави, а всеки знае какви бели стават, ако човек се подхлъзне и падне някъде между морените.

При слизането ни ни посрещна приятна новина - ще нощуваме в хотел. Всички бяхме мокри и това бе разумно, с оглед, че ни очакваха още дни, трябваше да изсушим дрехите си и да се заредим със свежи сили.

Потеглихме към Боровец. Пътувахме приятно в затопления микробус. Неусетно пристигнахме в Боровец, който ни направи изключително приятно впечатление. Че е презастроено, спор няма. Но някак си всички тези хотели се вписват по-добре от хотелите на Пампорово и от тези на Банско. И инфраструктурата е много по-добра. Имат си хората перфектен път, дълги писти, много лифтове и влекове, и най-вече паркинги, където да може да паркира човек.

Намерихме хотела, който за цената си се оказа доста приятен. Явно и тук ги е ударила кризата и хората се чудят как да привличат туристи. Разтоварихме се и взехме по горещ душ - нещото, което ни бе липсвало последните дни. Вечерта премина в сушене на дрехи и обувки с всякакви подръчни материали. Обувките бяха натъпкани с вестници. Из стаите се разхождаха примуси, простори и изобщо всичко беше като след война. Криво - ляво се поизсушихме и слезнахме в ресторанта, където женската част от екипа бе подготвила трапеза, достойна за снимка :) Хапнахме, пийнахме и ракийка за възстановяване на силите, обсъдихме предстоящия ден и заспахме като къпани.

05.08.2010

Колко е добре да имаш покрив над главата си. Събудихме се в ранни зори. Свежестта навън бе удивителна. Планината си е планина. Всичко бе потънало в зеленина и свежест. След закуска се запътихме към лифта Боровец - Ястребец, който щеше да ни изкачи на почти 2000 метра, за да можем да покорим Мусала за един ден и след това да се върнем обратно в Боровец. В 8.45 ч. групата ни се качи в две кабинки и запъплихме нагоре по склона. Гледката беше много приятна, а и се замислхме, че зимно време кабинковите лифтове дават много по-голям комфорт. Пътят до горе бе окло 5 километра, които взехме за 25 минути. От Ястребец се видя и заветната ни цел - Мусала.

Мусала̀ е най-високият връх в България и на целия Балкански полуостров с височина 2925 m, измерено от равнището на пристанище Варна.На върха е изградена метеорологична станция на Националния институт по метеорология и хидрология към БАН.Според някои мнения името му произлиза от „Мус Аллах“, или „място за молитва“, „молитвен връх“, "близо до Аллах" и е дадено по време на владението на Османската империя. През периода 1949-1962 г. е носил името на съветския вожд Сталин.

Пътят ни тръгна по черен коларски път, водещ до хижа Мусала и няколко красиви езера. До там бе леката част. Трудното дойде след хижата, когато наклонът се увеличи драстично. Маркираната пътека закриволичи между скални исполини, отвесни зъбери и кристални синьозелени езера. Надморската височина си каза думата и времето заапочна да захладнява. Срещнахме се с двама спасители от ПСС, които ни казаха, че в следобедните часове се очаква буря и е добре да побързаме. С чести и кратки почивки се изкачихме до заслон Еверест, където събрахме сили за последният най-тежък етап. Заслонът е доста приятно и чисто място. Има места за спане за 30 души, електрифициран е, но няма вода. Намира се до Леденото езеро, в което се оглежда Мусала.

Оттук започва и най-стръмният участък към върха. Разделихме се на две групи. Някои предпочетоха лятната, а други - зимната маркировка. Качването и по двете е тежко, но след около 40 минути бяхме на върха. Гледката беше незабравима. Езера, отвесни скали и пропасти. Виждаше се язовир Бели Искър. Неописуемо. На върха има метеостанция и станция за ядрени изследвания към БАН. Поснимахме, подпечатахме книжките си и хайде обратно, защото очаквахме бурята. Обратният път не бе лек, слизането по тези остри камъни е изключително изпитание.

Малко преди хижа Мусала заваля и задуха силен вятър. Идваше предвещаната буря. Едри капки западаха от небето. След малко преминаха в суграшица. Стигнахме хижата и сеподслонихме. За наше

щастие вятърът отнесе бурята другаде. Засега. Продължихме по пътя си. За минута усетих как вдигам температура. Беше ме наваляло на гърба и внезапното охлаждане ме разболя. За секунди вдигнах висока ттемпература, а имаше доста път. Отпаднах. Със сетни сили се добрах до лифтстанцията, където си поръчах един чай и изядох един цял лимон - доказан лек срещу настинки. Едва се движех. Качихме се на лифта и обратно в Боровец. Групата ми влезна в положение и решихме да останем още една нощ в хотела. Беше немислимо да спя на палатки. Прибрахме се в хотела. Веднага взех горещ душ и легнах. Горях. Цялото легло плувна в пот. Смених втори комплект чаршафи. В 21 часа се събрахме за вечеря. Бях малко по добре. Хапнахме и обратно по леглата. Всички бяхме изморени от днешният преход. Цялата нощ бях потен, но се надявах, че на сутринта всичко ще е отминало.

06.08.2010

Навън всичко тънеше в свежест и зеленина, а вътре - в пот. Събудих се и бях значително по-добре. Кратка закуска, почти на крак. Изядохме по едно прясно мляко, надробено с бисквити. Денят беше отреден за почивка и пътуване към Кюстендил и Трите Буки, където ни чакаше Руен. Пътьом, покрай Сапарева Баня, решихме да се качим с лифта до Седемте Рилски Езера, но надутата цена от 15 лева на човек ни отказа. Продължихме назапад. Почивката ни бе в Кюстендил, който се оказа доста приятно градче, потънало в зеленина. Там събрахме нужните ни печати, заредихме стомасите и навлезнахме в полите на Осогово. Местността Трите Буки е разположена югозападно от Кюстендил. Много приятно местенце, на 14 км. от връх Руен. Избрахме си място за палатков лагер. Идеята бе да покорим върха рано на следващата сутрин, но внезапно някой предложи да тръгнем в 16 ч., да сме горе по залез и да слезнем до към 1 часа след полунощ. Малко ни трябва на нас. Идеята узря, опаковахме багажите и тръгнахме към върха. Пътят до горе е коларски, много приятен, с неголям наклон. След около 3 часа достигнахме до първия заслон. Това бе първият заслон в толкова добро състояние за целия ни маршрут. Бяхме приятно изненадани. Имаше печка, легла, малко провизии, оставени от други туристи. В този момент от някъде се появи зеленият джип на Гранична полиция. Патрулиращите полицаи бяха изключително любезни и дружелюбни. Нещо, което се вижда все по рядко. Записаха данните ни, тъй като вече се движехме в гранична зона. Разменихме няколко приказки. Споменаха, че в района имало голяма контрабанда на цигари и наркотици от Македония. Миналата година заловили 55 мастербокса македонски цигари. На изпроводяк си пожелахме всичко добро и момчетата казаха да внимаваме, че било пълно с усойници към върха. Поехме нагоре. След час закапаха едри капки дъжд. Духаше вятър и всички бяхме спокойни, че дъждът ще се размине. Уви. Бисер, един от участниците, спомена, че ще има буря. Усещал някакъв шум във въздуха. Заслушах се, но явно слухът ми не бе пригоден към тези честоти. Точно след 10 минути заваля дъжд, какъвто отдавна не бях виждал. Страшен порой с гръмотевици и вятър, който караше дъжда да вали хоризонтално. Бяхме чисто мокри. Заслонът беше на пповече от километър. Двама от групата се отделихме и избързахме да подготвим огън за да се стоплим и изсушим. Достигнахме заслон "Шапка" на 2108 м. надм. вис., но се изненадахме неприятно. От заслон днес беше превърнат в обор. Нямаше прозорци и врати, а вътре бе пълно с конски ипзражнения. но все пак имахме покрив над главите си. Падна гъста мъгла. На всяка цена трябваше да спрем. С подръчни материали и с една изкъртена каса от врата напалихме огън, сварихме супа да се сгреем. Поизсушихме се криво - ляво. Стояхме там около час. GPS-ът показа, че върхът е на 2.7 км от нас. Но мъглата бе страховита. За доброто на всички решихме, че е по-добре да се върнем обратно. Върхът си е там. Няма да избяга. И догодина може да го покорим. Важното е да слезнем живи и здрави. По едно време в мъглата се чу шум и видяхме джип с трима ловци, които бяха тръгнали незнайно къде в тази мъгла. Казаха, че това било най-доброто време за лов. Звучеше наивно. Но всеки избира пътя си.

Обратният път не бе приятен. Стана тъмно. Движехме се с челници. Бяхме мокри. Почти настъпих усойница, която бе навита на кълбо по средата на пътя. Явно и на нея и бе студено. Направихме няколко хубави кадъра и продължихме. Бяхме на мястото на лагера в 22.45 часа. Макар и уморени, опънахме палатките, напалихме огън. Долу се оказа, че не било валяло. Беше топло и ясно. Само в далечината проблясваха светкавици, които ни напомняха за преживяната буря. С подръчни средства направихме простор до огъня, с който се изсушихме. Седнахме на раздумка. Обсъждахме дълго. Всички достигнахме до извода, че сме подценили върха. Важното бе, че сме направили заключения, всеки за себе си и може би няма да повторим грешките, които направихме тогава.

Спахме спокойно.

07.08.2010

По нищо не личеше, че вчера е имало буря. Събудихме се в 9.00 ч.Определено бяхме настроени за почивка. Не ни се бързаше. Закусихме. Полежахме. Отправихме се на път преди обяд. Днешната ни цел бе Банско и след това хижа Бъндерица. Пътят бе дълъг. в Банско направихме обедна почивка. Оказа се, че цените там дори по средата на лятото са безумно високи и в заведенията е лукс за обикновения човек да се храни. Хапнахме по някой сандвич на крак и потеглихме навътре в планината. Навлезнхме в Национален Парк Пирин. Навсякъде беше ужасно претъпкано с хора, търсещи разхлаждане сред природата. Снимахме се до Байкушевата мура - истински феномен на Майката Природа. Казаха, че е на 1300 години. Колко ли истории може да разкаже това дърво. Какво ли е видяло. Достигнахме Бъндерица, но останхаме разочаровани, че всичко е пълно с хора, като на събор. Не може да усети човек природата. Хора, палатки, скари, кебапчета, крясъци. Миришеше на сноби.

Продължихме до хижа Вихрен с надеждата да е по-спокойно, но не познахме. Същата селяния и претъпканост. Нямаше места за паркиране. Имаше табели "Забранено опъването на палатки", което ни наведе на най-различни мисли.В хижата бе пълна мизерия. За цената от 12 лева получаваш гол дюшек и одеяло. Няма начин. Отказахме се от този вариант.

Направихме кратка разходка до езерото Окото. Тъжното бе, че въпреки забранителните табели, на които изрично казват "Риболова забранен", имаше рибари по реките. Българската действителност 2010.

Върнахме се до хижата, където вечеряхме. Цените бяха дразнещо високи. Хапнахме и обсъдихме покоряването на Вихрен. Прогнозите бяха за бури. Решихме да го изкачим на следващия ден рано сутринта, разбира се ако времето позволи. Слезнахме обратно до Бъндерица, където поне имаше опънати палатки, та и ние до тях да се наместим да поспим няколко часа. Започнахме да се разполагаме, когато от близкото заведение изскочи един бабаит, типичен простак от Банско, и каза, че ако опънем палатките си тук, щял да мине да ни събере по 2 лева такса от човек. Мястото било негово. Даде напълно алогични обяснения относно правата си да събира такса и след като го попитахме дали ще ни издаде фактура, така и не се появи повече. Нямахме сили за раздумка. Опънахме палатките и налягахме да почиваме. Щеше да е студена нощ.

08.08.2010

Беше най-студената нощ. Все пак спахме на почти 1900 метра надморска височина. Имаше роса. Палатките бяха чисто мокри. Нямахме време да ги чакаме да съхнат. Чакаше ни ходене. Събрахме багажа на две-на три и се качихме до хижа Вихрен. Оттук имахме 3 часа в едната посока и три - в другата. А за разстоянието от три километра денивелацията беше километър, което си е сериозна цифра. Сериозното изкачване започна още от самата хижа - стръмна пътека с много камъни. Представихме си какво ли е през зимата тук в тази дива планина. В един момент падна гъста мъгла, която ни накара да се замислим дали да продължим. Почакахме малко и за щастие мъглата се вдигна. Продължихме. Качихме се на билото. Оттук се откри хубава гледка към няколко езера и съседните върхове.Оттук започна и истинският зор - едночасово жестоко качване до върха. Имаше толкова много хора по пътеките и на върха, дори бебета. Беше си същински панаир. За необичащите претъпканите места това не е добр адестинация. Аз лично не ги предпочитам. Обичам спокойните и безлюдни места като Източни Родопи например, където за разстояния от 20 км може да видиш жив човек.

Със сетни сили качихме върха и за зла беда пак падна гъста мъгла, не се виждаше нищо. Постояхме, поснимахме се горди от подвига си и заслизахме по също толкова трудният път обратно. Достигнахме хижата с подути крака в ранния следобяд, Охладихме се на леденостудената чешма, където забележете, пишеше: "Миенето забранено" :) и потеглихме обратно по маршрута.

Цялостната организация на мероприятието беше безупречна, нямаше никакви инциденти, благодарение на компетентната намеса на председателя на ТД "РОДОПЕЯ" - с. Ягодина, д-р Тодор ТОДОРОВ