"В ТЪРСЕНЕ НА ПРИЗРАЧНИТЕ СЕЛА"

23-25.07.2010г.

На картата на България, някъде там в Източните Родопи, има една отдавна забравена територия. Времето е спряло преди цяла вечност, на мястото на хората сега живеят призраци, пейзажът е лунен, а тайните, които крие тази земя, са неподозирани. За кипялия някога бурен живот по тези места днес напомнят само стърчащите каменни зидове и изгнилите остатъци от покривите на домовете и обществените постройки. Селата са се обезлюдили по една или друга причина, а хората са отнесли много мистерии със себе си.

Районът на селата Мандрица, Сив кладенец, Черна черква, Долно и Горно Луково, Меден бук, Бежанци, Жълти чал и Ботурче има съдбата на повечето погранични райони на България. Обезлюдяващи се, умиращи, тънещи в забрава. Но истинската история на тези приказни места започва много, много отдавна, далеч преди промените на държавните ни граници да станат реалност.

Чували ли сте за изгубеното турско село Емерлер, изоставено преди 100 години и знаете ли защо всички негови жители са го напуснали само в рамките на едно денонощие? Знаете ли защо старшините във военната застава на Ботурче се пропивали и полудявали? Защо в Източните Родопи е добре да уважаваш мъртвите и да не прекаляваш с тяхното гостоприемство? Предполагате? Можем да ви разкажем за всичко това, така както го видяхме и преживяхме ние, през дългия ни път през Източните Родопи, от Смолян, та чак до връх Ветреник (Коджаеле) на Българо-гръцката граница....

Ден Първи – На път сме, в търсене на приключения....

Хубаво нещо е изгревът, а още по-добре е и когато го посрещнеш ободрен от сутрешния хладен въздух. След като предварително определихме началнияпункт за тръгване, не ни оставаше нищо друго освен да бъдем налице на посоченото място и в уречения час. Малко бяхме. Само четирима – от Смолян трима и младата ни спътничка от Ямбол, която специално беше пристигнала от София за да участва в експедицията.

И така в 6,30 часа отпътувахме за село Меден бук, по маршрута Смолян – Кърджали – Момчилград – Крумовград – Ивайловград – с.Меден бук ( 206 км.), където щяхме да оставим лекия автомобил с койго се придвижвахме и да хванем пътя нагоре за границата. Пътуването беше леко и приятно, като особено възхищение в нас будеше отличното качество на пътната настилка от Ардино нататък и с лека завист се замечтахме и ние един ден да пътуваме по подобна, но в Смолянско...

Първото ни спиране беше в Ивайловград - за обяд, където намерихме любезните домакини в снек-бар „Ловна среща”. Любезната и млада собственичка ни угаждаше на вкуса, а баща й ни разказа за този край, като не забрави да спомене и две от набелязаните ни точки за посещение – римската вила „Армира” и крепостта „Лютица”. Самият той пък предлага посещение на крепостта „Лютица” с 6 местен джип за скромната цена от 35 лв. Пътешествието според него траяло само 2 часа и включвало пътя до там и панорамната разходка на крепостта. Не забрави да ни сподели и че по това време на сезона е доста горещо, крепостта не била изчистена от бурени, както се правело всяка година, а и имало доста змии.

След като заситихме глада си, се запасихме с вода и малко суха храна за из път и потеглихме към вила „Армира”. Самата вила се оказа доста запазена, заградена и покрита с допълнителен навес, който да я пази от въздействието на околната среда, а и от антропогенния фактор. Любезната екскурзоводка ни обясни, че тя (вилата) била открита при строителството на язовир и водна кула по Татово време, а като за свидетелство за това стои бетонния скелет на същата, малко преди входа на паркинга. Достъпът към нея е затворен и въпреки опитите ни да проникнем във вътрешността й, не успяхме да я изкачим. Строителите едно време явно са предвидили авантюристичния дух на българите и умишлено са премахнали 4-те метра стълби които свързват долния етаж с горния.

Беседата на място във вилата беше доста приятна. Екскурзоводката ни обясни, че след като била открита вилата просто била позабравена, но не и разрушена, за да може по-късно вече археолози от София да я възродят и да я възстановят, разбира се не без помощта и на финансови средства по проекти от Европейския съюз. Нещо което трябва да бъде дадено като пример за пълноценно оползотворяване на средствата в България.

Античната „Вила Армира“ представлява внушителен комплекс от жилищни и стопански постройки, разположени на площ от 2200 кв.м. Името й идва от името на малка рекичка, приток на р.Арда, на брега на която е построена вилата.

Жилищната и част, заемаща площ от 978 кв.м, обхваща голям вътрешен двор, ограден от покрита галерия с колонада (перистил) и басейн(имплувиум) в средата. Около него са разположени жилищните помещения - трапезария, дневна, кухня, спалня, баня и др. Отоплението се е осъществявало чрез хипокауст (подподово отопление, при което пода на сградата е повдигнат на колонки от зидани тухли или керамични тръби, между които циркулира топъл въздух от специално изградени за целта огнища).

Обясниха ни, че всъщност хипокауста, не се е помещавал под цялата вила, а само на определени, по-малки места, до жилищните. Целта е да се избегне големия разход на дървен материал и да се отопляват само жизненоважните помещения. Освен всичко друго трябва да се добави и че зимата по тези земи е мека, сняг рядко пада и затова особен проблем с отоплението римляните едва ли са имали.

По мраморния под има много орнаменти, в това число и свастики (като пречупения кръст по времето на Третия райх в Германия), но всъщност в това няма нищо умишлено или преднамерено. Орнаментите са поставени там за да радват окото и за да символизират различни поличби – богатство, плодородие, здраве. Особено голямо впечатление ни направи мраморната мозайка в помещението за живеене – косите на Медуза Горгона и две лица, символизиращи ветровете. Не случайно казвам косите, понеже само това беше останало от пъстрата мозайка.

Иманяри си присвоили останалото (цялото лице на Медуза Горгона и две лица на ветровете под него) и за жалост ни пречат да се насладим изцяло на артистичните и културни умения на древните. Споделиха ни, че голяма част от мозайките по останалите помещения, както и различни части от вилата останали по различни музей, който ги слагали сред своите експонати. Благородна цел, но малко глупава. Ние лично нямаме възможност да обиколим всички музеи, за да разгледаме всичко което е било част от вилата. След като затвърдихме познанията си по римската култура беше време да се отправим и към крепостта „Лютица”.

Тя е една от най-добре запазените в първоначалния си вид средновековни крепости по българските земи. Стените й, ограждащи площ от 14 дка, са запазени на височина до 6 метра и имат дебелина от 1,75 м. Отбраната им е подсилена с 12 кули, част от които са запазени до първоначалната си височина от 9 м. Кулите са били триетажни и са завършвали с бойна площадка, снабдена със зъбери.

Долните етажи на южните кули са използвани като жилищни помещения, а тези на северните — като водохранилища. Това личи много добре от начина, по който е организирано изкачването на бойната площадка до върха на кулите. При тези, които са използвани за жилища, то става чрез вътрешни дървени стълби, а при кулите, чиито долни етажи са пригодени за водохранилища — чрез долепени до крепостната стена каменни стълби.

За първи път името на крепостта се появява в епископските списъци от времето на император Лъв VI Философ (886-912 г.). Разрушавана многократно, в сегашния си вид тя е построена най-вероятно през XII-XIII в. по времето на цар Калоян. Известно е, че при османското нашествие Лютица е завладяна без бой. В резултат на това тя не само, че не е разрушена, но и запазва статута си на епископски център.

Пътят до там е изключително труднодостъпен, както за леки коли, така и за пешеходци. Хвана ни голяма жега, но за щастие си бяхме набавили вода още в Ивайловград, така че бяхме спокойни, че няма да изпитваме трудности. Заблуждавали сме се. Пътят нагоре е труден, обрасъл в растителност и маркиран с няколко указателни табели. Въобще не се почудихме, когато в един момент някъде по средата на пътя се обърнахме и поехме по обратно.

Здравият разум надделя, а ние си обещахме следващия път, когато посетим Източните Родопи, непременно да се върнем и тук, за да се изкатерим до крепостта. Обратният път беше по-кратък предимно заради наклона, който беше в наша полза. С голямо удовлетворение се добрахме до превозното средство и отпрашихме към село Свирачи, където искахме да разгледаме „Голямата могила”.

Самата тя е уникален паметник на културно-историческото наследство със своята оригинална каменна конструкция и атрактивен погребален инвентар и дарове с висока архитектурно-художествена и историческа стойност. Античният некропол отстои само на 1 км диагонално на югоизток от вилата, която посетихме още същия ден и се намира на най-високото място в околността – специално избрано да се откроява, с отлична видимост във всички посоки, осигуряващо по-голяма близост до боговете.

Той е строен още приживе като могила-мавзолей за един от първите собственици на вила“Армира”, а впоследствие почти век по-късно по неизвестни причини е използван като фамилна гробница и за друг член на този аристократичен тракийски род. “Голямата могила” е едно от най-впечатляващите погребални съоръжения в България от римската епоха и представлява внушителен могилен насип с правилна куполообразна форма (60 м диаметър и 18-20 м оригинална височина), стегнат в много здрав пръстен от уникална каменна конструкция – крепида, която пази свещеното пространство от външния свят.

За съжаление в момента посещението във вътрешността на могилата е невъзможно, оставаше ни само да я изкачим и да хвърлим поглед към полетата които се откриваха оттам, а след това и да отпътуваме към полуизоставеното село Одринци.

Удивителни къщи съградени с кирпич и тук-таме и с камъни ни посрещнаха в това село. По-голямата част от тях бях полу- или изцяло порутени поради липса на жители. В това село живеят около 6-7 човека, изцяло в третата възраст, които едва ли някога ще напуснат земите на дедите си. Към момента там има изградени овчарници, в които частни предприемачи отглеждат своят добитък.

Особено впечатление ни направи реставрираната църква в селото, точно до главния път, който преминава през него. Същият човек ни разказа, че до миналата година църквата била реставрирана и доизградено по поръка на свещеник от областта, но заради кризата парите свършили и тя си останала неизмазана и на тухли. След дългия разговор се разделихме със симпатичния ни събеседник и потеглихме за село Мандрица.

След краткия път до селото отново попаднахме в едно от селата, които отдавна са загубили блясъка си. Почти обезлюдено, със 70 човека, които в момента го обитават, селото ни впечатли освен с къщите си, отново кирпичени, но и с факта, че допреди 30 години то е било сравнително голямо, а местните са развивали различни занаяти – бубарство, земеделие, животновъдство.

Село Мандрица е много старо село – годината на основаването му е 1636. Основано е от братя албанци, християни, мандраджии, които снабдявали с продоволствия османската войска. Цариградското правителство имо позволява да си изберат земя и ги освобождава от данъци. Според гръцки източници през 1908г. населението наброява 3500 жители. Основният поминък на населението е бубарство, отглеждане на тютюн и търговия. В мандрица има мелници, мелачки за сусамово олио, тухларна, леярна за камбани, оръжейни манифактури, бижутерии и т.н.

По силата на Цариградския мирен договор от 1913 г. Мандрица остава в българските предели. Интересен факт е, че по онова време в регистрите се говори за мандришка община. Българските власти настаняват българите бежанци от Тракия и Македония и когато през 1919г. гръцката армия окупира Западна Тракия голяма вълна от бежанци се връща в района на Димотика в очакване, че Мандрица ще влезе в границите на Гърция, но Ньойският договор я оставя в българските предели.

Днес Мандрица е селце – призрак с население около 70 души. Част от хората все още говорят албански език. Тук са запазени стари триетажни кирпичени къщи и тухлени къщи в гръцки стил. В Мандрица е и една от най-старите църкви в Източните Родопи – „Св.Неделя”, строена през 1708г. Днес местните хора още помнят част от значителните събития тук – голямото наводнение, заляло селото, периодите на процъфтяване и развитие, но са песимисти относно бъдещето му. Смятат, че след 20г. Мандрица ще бъде напълно изтрито от регистрите.

Спряхме се на центъра, където да отдъхнем малко от пътя и с изненада констатирахме, че магазинът който се намираше срещу църквата на центъра имаше странно работно време – от 8,30 до 11,30 сутринта и от 21,00 до 23,30 вечер. Запознахме се с приятна женица прехвърлила 60-те, която се оказа и магазинерката, след което седнахме на мухабет.

Тя ни разказа, че едно време село Мандрица е било оживен търговски и обществен пункт – център на Мандришка област. Че едно време имало хора, имало живинка, която да го поддържа. Имало е събори, панаири, пазари. Имало е работа и местните занаяти са се развивали. Разпитахме я за къщата на Атанас Пейкидис, която видяхме в началото на църквата. Разказа ни, че това е бил местният лекар, къщата му била много хубава и модерна, а на долния етаж имало гинекологично помещение. Нещо което за едно време е голям напредък. И въпреки че фамилията му била Пейкидис не бил грък, а българин, който бил дълго време на гурбет в чужбина и оттам явно е преиначил и името си.

Добрата женица беше огорчена, че вижда селото си в такъв плачевен вид и с нищо не може да му помогне. Внукът и, който играеше край нея и беше дошъл да я види за лятната ваканция, живееше в Ивайловград както и почти всички от бившите жители на Мандрица. Когато споменахме името на Омарлар (по турски Емерлер), тя твърдеше че такова село не знае да има, но не успя да скрие тъгата и притеснението си при споменаването на това име. Не сме я разпитвали повече за него.

Не след дълго се сбогувахме с нея, помахахме и за довиждане и се отправихме към началото на село Меден бук, където по съвета на тези които срещахме имало удобно за нощувка място, вир за къпане и място за огън. С две думи постеля, душ и топла храна. Всичко от което имахме нужда. Мястото наистина беше такова, каквото го описаха. Пристигнахме към 19 часа привечер, веднага побързахме да опънем палатките и с огромно удоволствие се потопихме във водата на вира, където умората и напрежението от изминатия път се стопиха и се почувствахме по-свежи и по-отпочинали. За вечерта която изкарахме няма какво да се разказва, хапнахме, пийнахме и легнахме да поспим, за да съберем свежи сили за утрешния тежък ден. Не след дълго потънахме в обятията на Морфей.

Ден Втори – Ако ти е писано - ще живееш, ако пък не искаш - тогава тайното гробище на Емерлер ще те погълне...

„Утрото е по-мъдро от вечерта”, казват старите хора.

Към 9 сутринта се разбудихме, закусихме и вече сравнително отпочинали на бърза ръка вдигнахме базовия лагер, за да поемем към границата, където без да подозираме ни очакваше голямо изпитание. Местните хора в село Меден бук ни показаха скрита пътечка по която да стигнем до Черна черква – следващата важна за нас точка, която да посетим. Пътят нагоре беше на места обрасъл, труден за прекосяване и непридвидим – ту слизаше, ту се катереше по планината, без да можем да хванем някакъв ориентир.

Не след дълго пристигнахме в село Черна черква, в което живее един единствен човек – Тодор. Бивш пожарникар, голям ловджия и добряк, този човек все още живееше по тези места, като основен поминък му беше свиневъдството. Особено се изненадахме когато видяхме, как от близката гора слезе диво прасе и се присъедини към другите си питомни събратя. По-късно научихме, че една от свинете майки си похождала по дивите места да търси нерези, след което да народи полу-диви отрочета, които да продължат тази нейна практика.

Някога в Черна Черква са живяли доста хора – турци, но и няколко български семейства. Странно е и името на селото. Тодор ни разказа, че „Караклис” от турски значело Черен Параклис и така с времето го нарекли Черна черква. Днес селото е потънало в забрава, не личат дори останките от „Черната” църква.

Сега има само една здрава къща – Тодоровата. Всички други са порутени, изоставени или сринати до земята. Други няма. Само той е.....и Венета – жената която била тежко болна, но скоро, след като пристигнала на това място се излекувала и решила да остане тук до края на живота си. С Тодор. Тя е от Врачанско, сърцето и е също толково добро като това на бившия пожарникар.

Разказа ни, че не винаги е била такава. Едно време докато все още имало граници имало и такива които са искали да я преминат нелегално. Случвало се е да среща такива. И да ги предава на граничарите ... за което още съжалява тя, но и споделя че тогава още била много болна и не мислела както трябва.

Знаете ли защо всеки нов старшина на бившата военна застава на съседното село Ботурче се пропивал и полудявал? Не? Аз също не знаех, докато скромната женица не ни разказа...Стари са земите по този край, много от древните племена и народи са бродили тук. И византийци, и римляни, че и османци... И те са толкова стари, че ние само сме слушали за тях, без да изпитваме кой знае какво уважение или да ги почитаме чак толкова. Но това, което не трябва да правим, е да строим върху местата, които са отредени за вечната почивка на техните мъртъвци – гробищата.

Та тази, въпросната застава била построена върху старо турско гробище, без въобще да е съобразено какви последствия ще има това. Командирите идвали и си заминавали един подир друг, като се пропивали и малко по малко губели разсъдъка си. Попитали веднъж поредния от тях, младо момче на около 30 г., защо така се напивал, причинявайки си необратими последствия за тялото.

Той дълго се двоумил дали да сподели това което го притеснява, но накрая се престрашил и рекъл: „Ти на мене няма да ми повярваш, но все пак ще ти кажа. Заспивам всяка вечер и усещам насън как нещо ме задушава и не ме пуска. Чувам по едно време как бият турските тъпани и се будя нощем облян в пот. Пия за да ги заглуша и за да заспя безпаметен сън.” Скоро след това старшината бил изтеглен от служба и нищо повече не се знае за него по този край.

Та, Тодор беше единствения човек, който се сети, че има такова село вИзточните Родопи, но не под името Омарлар, а Емерлер. Емерлер е турско село.

Не след дълго се сбогувахме с приятните ни събеседници и започнахме същинския преход от експедицията. Тръгнахме по стар военен път, който след няколко километра ни отведе до граничната бразда и 174 гранична пирамида. Това беше и една от опорната ни точка за обратното слизане. Другата беше по едно дере, но подобен вариант беше извънредно екстремен, поради опасноста да се изгубим или нараним по пътя.

От самото си тръгване от 174-та пирамида преминахме по широкия път отляво, прилично почистен и уравнен от растителност и скална маса. Особено голям зор видяхме при изкачването на един наклон, поради това че пътят се беше изронил и денивелацията беше голяма.

Особено беше учудването ни, когато в края на наклона забелязахме останките на зидове, около метър и половина, които са служели да отклоняват хората към този наклон, а когато те се изкачат изморени граничарите да ги хващат на място.

Зидовете продължаваха доста навътре в горите и ние не се осмелихме да ги следим докъде стигат. Жегата ни мореше страхотно, денят беше събота и говореха че температурите ще наближат към 38 градуса по Целзий. И въпреки че бяхме запасени с вода, не това ни притесняваше в момента, защото наближихме Емерлер....

Голяма мистерия обвива село Омарлар (Емерлер). То се намира на самата гранична бразда на границата с България и Гърция. Обезлюдено е отпреди 98 години. На времето е било голямо село с население около 1500-2000 души. За това говорят отлично запазените гробове, над 500 на брой. Днес ясно се вижда къде е преминавала главната улица, която е с дължина над 2 км. по протежение на границата. Наблюдават се много надписи на арабски или персийски. Интересен факт е, че никой от местните не знае за това село.

За това турско село няма нищо написано. Всичко си остава в паметта на старите хора, живели по тези места, предавано от баща на син и от майка на дъщеря. Малцина го знаят, но тези на които им е познато това име, не ходят по тези диви места. Предпочитат да не рискуват, за разлика от нас....

Удивителна гледка се разкри пред нас когато наближихме селото, наполовина скрито в гората. Граничната бразда преминава през него като го дели, на гръцка и българска част. В българската къщите са по-малко. Гробовете също. Навлязохме по-навътре в селото, където открихме малка полянка на която да отпочинем.

Изоставих за малко другарите си и се впуснах в опознаване на селото, малко по-навътре в гората. Селото е било изоставено само за едно денонощие в 1913г., когато границата го е разделила и е определила съдбата му. Говори се, че в него са живеели араби или турци и че селището е процъфтявало, имало е водоизточници и строителен материал от кариерите в ивайловградско. Търпяло е просперитет и напредък докато неговите жители не са го напуснали.

Причина за това е Договорът от тази същата година (1913), когато границата с Гърция, която допреди това е била р.Арда се мести на сегашното си местоположение, разделяйки това проспериращо село. Докато вървях през него се удивлявах на архитектурата му. В къщите макар и наполовина паднали или почти изравнени със земята се усещаше някаква сигурност, здравина. Много вероятно е земетресението от петдесетте години което е имало в този край да е довършило това което времето е започнало.

Личеше си стария централен селски път врязан през земята, с укрепителни стени, които все още са здрави. Архитектурната композиция и подреденоста на къщите ни направиха огромно впечатление и ни оставиха без дъх. Макар и в руини, все още можеше да се добие представа за мащабите на това отдавна забравено село.

Преброихме към 50 къщи, без да навлизаме дълбоко в гръцка територия и без тези в българско. Едва успели да осмислим това което сме видели малко по-нататък се натъкнахме на изключителна гледка. Попаднахме в турското гробище. Бяхме слушали за такива, но никога не сме посещавали толкова древни. Останали изумени от откритията си, ние едва сдържахме възхищението си от находките и едновременно с това се мъчехме да спазваме приличие и да не поругаваме това място. Предпазливо се придвижвахме за да не оскверняваме гробовете с присъствието си.

Нещо което други, явно иманяри, вече бяха сторили. Малко по-нататък намерихме отворен гроб, чиято надгробна плоча беше захвърлена встрани. Съжалихме иманярите заради великата им глупост. В турските гробове ценности не се оставят и затова е безсмислено и глупаво от тяхна страна да се разкопават0.

Вярваме, че те са си получили заслуженото. Изненадахме се от броя на гробовете, над 500. Древното гробище беше огромно и продължаваше във всички посоки. Очевидно и под граничната бразда. В българско имаше съвсем малко от тях. Мястото беше изпълнено с мистицизъм. Турско гробище току-така не се посещава. След кратки проучвания се оттеглихме от това място и го оставихме отново във владение на мъртвите.

Пътят ни продължаваше все нагоре и нагоре докато не стигнахме до една от граничните пирамиди, къде решихме да заситим глада си и евентуално да решим какъв ще бъде пътят ни на връщане. Часът беше такъв, че слънцето беше в пиковия си момент и голямата жега ни накара да полегнем за около час. Разменихме впечатленията си от видяното дотук и след като възстановихме малко сили решихме да се върнем по обратния път.

И оттук започна голямата мистерия, за която все още нямаме обяснение. Самото ни изкачване траеше около 5 часа, а слизането ни отне около 2. По едно време дори се оказа, че сме се разминали с отбивката за Черна черква и сме продължили доста напред.

Оказахме се в доста неприятна ситуацията. В такава в каквато поне един от вас също е попадал. Останали без вода, с уморен от натоварването и видяното мозък, се втурнахме да потърсим спасителната пътека надолу, но за нещастие тя все не се откриваше, а пътят продължаваше ли продължаваше. Вече от около час водата беше свършила, а на небето нямаше и едно облаче.

Тогава решихме да хванем първата пътека, която води в посока към селата и да я следваме, докато не излезем някъде. Голямо напрежение ни беше обзело, докато ние самите се питахме дали този преход няма да ни е последен. Силите ни почти бяха свършили, умът ни не можеше да мисли, замъглен от умората. За наше щастие обаче накрая открихме скрита пътека, която няколко километра по-надолу се събираше с големия и широк път, по който бяхме дошли. Мистика и половина. Уж голям и широк, а отгоре не го видяхме...

С последни сили се добрахме до Черна Черква където любезната женица, спътница на Тодор ни наля водица, за да утолим жаждата си. Даде ни да изпием и няколко компота от праскови за да живнем малко и да възстановим силите си. Там прекарахме около час, докато слънцето се поскри между дърветата след което отново се сбогувахме с тях с обещанието да се видим отново наесен.

За кратко време слязохме до Меден бук където бяхме оставили транспорта си и се събрахме да решим къде да опънем палатките си. За наше щастие хората там са много дружелюбни. В местната кръчма се бяха събрали няколко човека, които след като ни разпитаха кой от къде и какво прави тука, ни предложиха да се настаним в един стар ловджийски фургон с малко повече удобства. След кратък размисъл решихме, че след преживяното, силите няма да ни стигнат за да се установим някъде и приехме любезната покана.

Настанихме се във фургона, извадихме скаричка и приготвихме вкусно хапване. Вечерта ни премина в осмисляне на всичко, което сме видели през деня, както и всички хора, които сме срещнали по пътя си. Получи се странна комбинация от действия, хора и време, която излезе доста правдоподобна накрая. И отново въздуха се „изпълни” със звука на турските тъпани. Легнахме си малко след полунощ, а сънят дойде доста след това.

Ден Трети – При меандрите на Бяла река

Сутринта беше приятна и освежаваща, за разлика от вчерашния горещ ад, който преживяхме. Станахме след първи петли и се приготвихме да видим меандрите на Бяла река. Нашите приятели от селото вече бяха на мастика с мента и бира, но това не им пречеше да ни разказват забавни истории.

Меандрите на Бяла река са достойни за посещение и от самия император. Цопнахме се два-три пъти по вировете, някои от нас хвърлиха въдицата, но кефалите се оказаха прекалено хитри и уловът ни беше само едно-две малки рибенца. Малко преди обяд потеглихме към Долно Луково, което беше съвсем наблизо.

Село Долно Луково е разположено в най-южната част на България, непосредствено до Гърция. Селото е неразделно свързано с река Бяла, колкото спокойна, толкова и дива. Няколко пъти е заливала цяло Долно Луково и е нанясала огромни щети.

Високите води на реката спрели първоначално победния ход на Калоян към Димотика. Възпрепятстван от огромния разлив на Река Бяла, Калоян се оттеглил в крепостта „Лютица” и предприел мелиоративни мерки за отклоняване на реката преди окончателно да завладее Димотика. Селото помни чумна епидемия, която изтребва част от населението му през 17в., и земетресения и голямо наводнение през 1960г., но въпреки това се запазва. Наброявало е над 300 души, но през 1958г. започва масово изселване.

Там за пореден път цъфна така известната българщина, когато една жена на средна възраст „учтиво” ни попита какво сме търсели край кметството на селото. Причината беше тази, че се поддадохме на любопитството и решихме да зърнем какво се крие в него от прозореца, тъй като нямаше нито пердета, нито щори и всеки можеше да погледне вътре.

След като „заходи” с няколко от тамошните мохабети, жената едва ли не ни докара до истеричен смях, смесен с удивление от начина, по който местните жители там възприемат чужденците. След няколко словестни престрелки се стигна дори до „викането” на кметицата, едва ли не даването на обяснения и тем подобни, незаслужили да бъдат вписани в този разказ.

В крайна сметка разбрахме, че в това село има божи храм – църква строена през 1806г. Извикаха ни баба Стефана, бивша учителка, която въвеждала хората в храма. Любезната женица ни изнесе приятна беседа в която спомена как храмът е бил построен, от кого и по-какъв начин. Разясни ни и няколко интересни обичая за влизане в черквата – винаги с десния крак напред, винаги най-младия отключва и влиза първи, а жените най-отзад.

Историята й е достойна за внимание. Построена изцяло от дарения за една седмица, заради султански указ, който казвал, че духовен храм с изграден покрив не се разрушавал. Построена е като селскостопанска постройка, вкопана в земята, защото имало изискване да не бъде по-висока от турски конник, яхнал кон. Църквата е осветена на 16 март 1806г - В нея са открити надписи на старогръцки, някои от които все още не са преведени. Има мъжко и женско отделение. Интересно е, че в олтара и има издълбан 30-метров кладенец. Леля Стефа, която държи ключа от храма ни разказа, че преди време идвали геолози и инженери за да изследват селото и й споделили, че под него има цяло подземно езеро. Тя самата казвала на хората тук: "Ако знаете какво езеро имате под селото, няма да стоите и минута тук".

Днес обаче кладенецът, който е свързан с подземното езеро е запечатан, защото засекли метан.

В църквата има мъжко и женско отделение. А освен всичко друго е и често посещавана от софийски професори по археология, който водят студентите си в нея. Причината е в украсата на черквата. Изографисването се е извършвало с растителни бои от неизвестен майстор, върху тънък слой глина, нанесена върху стените.

Интересното е, че църквата е съградена за една седмица, а самото изографисване е отнело 12 години. В църквата са се отслужвали до сега една сватба и две кръщанета от отец Боян Саръев, но в момента не е действаща.

Интересен факт е също и че по принцип светената вода се носи в църквата за да бъде осветена. А в тази има цял кладенец с вода, която се намира под църквата и по аналог е също светена. С голям интерес слушахме божия служител, но времето страшно напредна и трябваше да се сбогуваме. На излизане от селото се спряхме край една чешма носеща името „Маргуда” и на която баба Стефана ни беше казала да си измием очите за здраве.

Направихме го и с ободрено сърце се отправихме обратно към Смолян. Времето беше благоприятно, пътят - дълъг, но споделен с приятели беше като един кратък миг.

Хубаво е в Източните Родопи. Уважавайте традициите и културите в тях. И не си мислете, че пътят ви ще е лек. Но поне ще е този, който вие сте си избрали.

Така експедицията ни завърши. Сега чакаме следващата, в която ще опознаваме конкретно село Емерлер и ще хвърлим един по-различен поглед върху мистериите в Източните Родопи.

КРАЙ