До Силистра и назад...

ЕДНА ИСТОРИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕ, ХАНОВЕ...И СНЕЖНИ ПРЕСПИ

Сухият въздух в спалната ни кабина ме накара да се събудя. Бях дрямал около два часа. Часът бе 1.45 след полунощ.

Облегнах се на възглавницата си и започнах да превъртам събитията назад във времето.

Бяха изминали точно 73 дни от внезапната и непланувана среща с представител от вида Ursus arctos, която за щастие завърши по най-добрия за мен начин.

Ръцете ми ме сърбяха - не бях пътувал, не бях писал...толкова дълго време. Изминалите дни бяха нещо като време за размисъл. Време, в което нямах желание да обикалям. Нямах и кураж, признавам си! Определено бях наплашен и случката ми държеше влага.

И може би тъкмо тази липса на приключения повече от два месеца ме бе накарала да си спомня, че часовникът на живота тиктака...

Бе дошло време за пътешествие...

Петък, 20.01.2012

Някак си набързо бяхме планирали цялото пътуване, но го бяхме планирали добре. Пристигнах в София. Срещата ни бе в 20.00 часа на Централна Автогара. И двамата бяхме точни. Запътихме се към гарата за да си вземем билети. Неслучайно бяхме избрали далечна дестинация. Една от най-отдалечените в България, а именно Силистра.

Решихме да пътуваме в спален вагон до Каспичан, защото там трябваше да се прекачим в друг влак за Силистра. Речено-сторено. Имахме заветните билети. Влакът потегляше в 23.20 часа. Времето до тръгването му посветихме на вечеря и доуточняване на детайлите по пътуването ни. Планът ни този път бе да достигнем до Силистра - град с много щедра история, след което да се разходим до резервата Сребърна и Тутракан, и да завършим в Русе, откъдето щяхме да се приберем обратно. Прогнозата за времето беше добра - плюсови температури, без валежи. Всичко беше перфектно. Но нали така казват хората - "Плановете са за да се объркват!"

23.00 часа. Времето се бе изнизало неусетно. Качихме се в 41-ви спален вагон на бързия влак от София за Кардам.

Атмосферата вътре бе повече от уютна. От вратата ни лъхна топлина, нетипична за Български Държавни Железници. А по коридора на вагона цареше приятна, тържествена суетня. Напомни ми на тази от филма за Титаник. Шафнерът взимаше билетите на всеки пътник с особена важност и загриженост, като даваше нужните указания за пътуване и безопасност, а майки с деца сновяха нервно около нас. Настанихме се в трета кабина. Запознахме се със спътника си, който пътуваше за Добрич.

Топлината ни накара да свалим връхните дрехи моментално. Градусите бяха над 25 и предвид малките размери на "каютата" ни, се наложи да отворим вратата към коридора.

Нагласихме криво - ляво големите раници и всеки зае отредената му койка. Аз бях най-долу. Може би най-добрия избор предвид факта, че топлият въздух се издига нагоре и във високото е ад.

Понеже това бе първото ми пътуване в спален вагон, останах изключително впечатлен от условията. Непозната за мен чистота, бели чаршафи и приятни сини одеалца с надпис "РСВ", мивка с огледало и възможност за включване на самобръсначка във всяко купе, добра изолация на кабините и още, и още. Спалните вагони нямат нищо общо с тези, в които сме свикнали да се возим. А за цената от 35 лева от София до Силистра си струва човек да е в спален вагон. Може да не спи, а просто да дремне. Или както бе в моя случай - дори само да полежи изпънат удобно няколко часа вместо да се гърчи по седалките.

Почти неусетно бяхме достигнали до гара Шумен, когато шафнерът почука на кабината ни и каза да се подготвяме за ставане и слизане.

Облякохме се и излезнахме в коридора, за да не будим спътника си. Изчакахме около 10 минути до достигането на гара Каспичан.

Събота, 21.01.2012

6.13 часа. Петнайсетте минути чакане в студа ни отрезвиха. Дойде влакът за Силистра. Пътуването с него бе по-скоро скучно и студено. Влакът бе почти празен, а пейзажът около нас - монотонен. Около час преди пристигането ни в града започна да вали сняг. В началото ситни снежинки, примесени с дъждовни капки. Факт, който не ни зарадва.

10.24 часа. В момента на слизането ни на гара Силистра се изви виелица от парцали мокър сняг и силен вятър.

Въпреки че събота бе работен ден, градът изглеждаше доста пуст. Побързахме да намерим хотела, където щяхме да отседнем, за да оставим поне багажа си и да видим как ще се развие времето.

Получихме прекрасно обслужване. След като починахме за малко и видяхме, че времето няма да се подобри, решихме да не губим ценни минути и да поемем на обиколка из Дръстър.

Град Силистра - античният Доросторум е основан през 106 г. сл. Хр., когато по нареждане на император Траян на територията на днешния град е настанена една от елитните единици на Римската империя – ХІ Клавдиев легион. Това е началото на една забележителна и славна история. През 169 година императорът философ Марк Аврелий обявява Дуросторум за самоуправляващ се римски град – муниципиум. През епохата на Първото българско царство при хан Омуртаг в Дръстър е изграден Дунавският дворец на българските ханове, в който през 896 – 897 година се установява самият цар Симеон Велики. През 927 година градът става резиденция на първия български патриарх Дамян. Между ХІ и ХІІ век Дръстър е столица на северните български земи – Подунавие, а през Второто българско царство – митрополитска резиденция и столица на Теодор Светослав и Иванко Тертер.

Оттук насетне през вековете следват редица възходи и падения за града, превземан и освобождаван, отнеман и връщан на България. Днес Силистра е запазила богато културно - историческо наследство и макар на другия край на България, има какво да покаже на решилите се да я посетят.

Първата ни задача бе да се огледаме за Туристически информационен център. Оказа се непосилна. Попитахме поне 5 човека, които не знаеха за какво става въпрос и ни гледаха като "тряснати". Последният запитан ни каза, че има такъв и се намира зад ъгъла. След миговете надежда се оказа, че зад ъгъла се намира просто една туристическа агенция. Но явно хората не правят разлика между двете, за което не може да им се сърдим. Лошо впечатление обаче ни направи нежеланието за комуникация у повечето силистренци.

Уви, решихме, че ще се справим и без помощта на ТИЦ. Запътихме се към брега на река Дунав и Дунавската градина. Не бях виждал реката в тази част на България. Оказа се огромна. Снеговалежът затрудняваше видимостта и румънският бряг се виждаше едва - едва.

Интересно за мен бе да разбера, че по течението на реката живеят значителен процент от световната популация на птиците. А също така и, че Дунав е включена в Списъка на няколкото най-застрашени реки в света, изготвен през 2007 година.

Дунавската градина е първият обществен и дунавски парк в страната.

През 1908г. в парка е назначен агроном, който да отговаря само за него. Доставени са и първите рози от Темишоара. През 70-те години на миналия век старата част на парка и крайбрежната му ивица са включени в архитектурно-археологическият резерват “Дуросторум – Дръстър - Силистра” През 1991г. паркът е обявен за природна забележителност с национално значение.

Може би времето и годишният сезон не ни позволиха да почувстваме атмосферата на градината. Все пак бяхме почти подгизнали от мокрия сняг, който нямаше намерение да спре.

Тук, в границите на парка се намират и част от останките на античния Дуросторум и средновековния Дръстър. Дуросторум в превод означава яка, силна крепост.

Именно тук се е намирал един от водещите центрове на християнството, християнската култура и цивилизация в Добруджа. Още в края на III и началото на IV век има раннохристиянска община, в която просияват 12 светци, получили мъченическа смърт. Мъченическата слава на града е база за създаване на епископска катедрала, базилики и епископски дворец в центъра.

С идването на аспаруховите българи християнският Дуросторум се превръща в езически Дръстър, за което свидетелства откритият храм на Тангра и няколко жертвеника. След покръстването на българите през 865 г. Дръстър отново става епископски център. Силистра е митрополитски град дори през османската епоха от XV до края на XIX век.

Разходката ни продължи през централната градска част, която е запазила своя облик. Липсват много нови сгради, като за сметка на това читалището, художествената галерия, музея и общината заедно с площада пред себе си създават един прекрасен ансамбъл.

Бе дошло време да се стоплим, поизсушим и обядваме. Спряхме за почивка.

12.30 часа. Събрахме енергия и се отправихме към поредната забележителност в Силистра - Куршумлу джамия. Малко се знае за нея от хората в България. Обявена е за паметник на културата от местно значение. Сградата е строена през първите десетилетия на XVII век и отразява най-добре майсторството на османските архитекти. Името си получава от оловните листове, с които е покрит купола и. Украсата на джамията се съсредоточава в пода, покрит с килими, и в богато изрисуваните стени и тавана. Над прозорците и вратите има украса от цветни камъни.

Преди няколко години по програма със средства от САЩ е направена реставрация на интериора, но поради факта, че в града има нова джамия, Куршумлу джамия отново потъва в забвение.

По стара традиция бяхме оставили черешката на тортата за края на деня. А това бе Меджиди табия.

Турският форт "Абдул Меджиди" (Меджиди табия), намиращ се на 2.5 км. южно от Силистра, е най-запазеният от фортификационната турска система, изиграла важна роля в руско-турските воини от 1853 - 1856 и 1877 - 1878г. Нейното построяване е наложено от необходимостта за допълнително укрепяване на крайдунавските градове, когато реката се утвърждава като естествена граница на Османската империя.

Идеята за построяването на тази система от военни укрепления е дело на известния немски военен инжинер Хелмут фон Молтке, посетил града през 1837 г. Във връзка с това той пише: "Въпреки, че местността е неблагоприятна във фортификационно отношение, стратегическото значение на Силистра е толкова по-важно......Силистра може да се превърне в добро укрепление, когато се създадат четири самостоятелни укрепления..." И наистина Меджиди Tабия представлява част от укрепения четириъгълник Силистра - Русе - Шумен - Варна. (Тя е една от седемте крепости-фортове, разположени в полукръг около централната турска крепост, отбранявали Силистра по време на Кримската война).

Крепостта е градена през периода 1841-1853г. Строена е от принудително събрани 300 българи - майстори, които след това са заточени в Анадола, за да не издадaт тайната на крепостта. Със същата цел в Цариград е бил обесен комендантът на строежа Али паша, повикан там "за да получи своята награда".

Крепостта има форма на шестоъгълник, като стените и са с дебелина 3 метра, а на места височината им достига до 8 метра. Около нея има разположен ров, служещ едновременно за препятствие и маскировка.

Изкачихме се до върха по 317 каменни стъпала, които леко ни запъхтяха. До огромните порти на крепостта ни посрещна уредника. Разходката ни започна от цитаделата, която погледната отвисоко, има форма на полумесец. В нея е подредена огромна експозиция на оръжия, униформи и артефакти от изминалите войни. Цитаделата е служела като подслон за войници до 1954 година.След това обиколката ни продължи по каменна пътека, обикаляща цялата крепост от вътрешната страна, непосредствено до крепостните стени. Разбрахме колко мащабен е фортът след като ходенето с бърз темп ни отне повече от 10 минути. В самия двор има изложени оръдия, гюлета, барутни погреби, всичко аранжирано много добре. С интерес влезнахме в подземната част на крепостта - тесни тунели, по които двама души не могат да се разминат. Подът им бе остлан с кости на войници, вероятно останали непотърсени и несъбрани след войните. Оказа се, че от центъра на крепостта тръгва подземен тунел с дължина почти три километра, достигащ до града.

Доста се поразговорихме с екскурзовода, който се оказа първият по - любезен човек в града. Не скри тъгата си, че общината е вдигнала ръце от "Меджиди табия" и години наред не е отпускала никакви средства. Поддържал я сам доколкото може. А крепостта е незаслужено непозната в България.

Досами нея има и телевизионна кула, до която не можахме да се доберем, но и нямаше особен смисъл да се качваме горе, тъй като гледка нямаше заради лошото време.

....

Междувременно снегът не спираше. Напротив, парцалите ставаха по-големи, вятърът се засилваше, а температурите падаха. Типично дунавско време, както се изрази жената на рецепцията в хотела.

Получихме информация, че ситуацията около Тутракан и Русе е доста сериозна, затворени пътища, непроходими участъци...

До вечерта снежната покривка бе над 20 см. Вече бе повече от ясно, че не е разумно да пътуваме към Тутракан и Русе. С присъща нам трезвеност решихме, че ще дойдем пак, когато няма сняг, вероятно напролет и ще разгледаме целия район подробно.

Остатъкът от деня премина в хотелската стая, където сушихме обувки, якета и панталони и основната ни дейност бе да ядем!

Неделя, 22.01.2012

4.00 часа. Алармите иззвъняха. Набързо събрахме багажите си и се облякохме. Напуснахме хотела. Времето навън не бе за излизане. Нямаше незамръзнала повърхност. Градът бе като призрак. Отидохме до гарата. Нямаше жив човек. Единствените обитатели бяха две бездомни кучета, които обезпокоени от нас, ни заплашиха с лай. Касите не работеха. За миг се усъмнихме в достоверността на разписанията на БДЖ. Но в този момент светлините във влака светнаха и оттам се подаде гурлясал машинист, който бе спал вътре. Не бе особено приятелски настроен, но вече бяхме свикнали с тази черта на хората от Северна България.

Поехме към Самуил, където бе първото ни прекачване.Оттам - до гара Синдел разпределителна, откъдето щяхме да хванем влака за Пловдив.

.....

11.45 часа. Този път ме събуди студът в купето ни. Но се събудих тъкмо навреме. Влакът профуча над язовир Цонево и Чудните скали.

Отпуснах се назад. Мислех си колко малка е България. За три дни прекосихме над 1400 км. Плановете ни се пообъркаха, но бяхме доволни.

Видяхме красиви места. Заредихме се с положителни емоции. Обогатихме познанията си. За пореден път се уверих, че единственото, което се изисква, е човек да има желание да пътува и открива!