ДЕН I: ИЗТОЧНОРОДОПСКИЯТ ЧУДЕН МОСТ И ЗЕМЯТА НА КОСТЕНУРКИТЕ

В Била – Кърджали цареше суматоха. Разбираемо. Бе събота – първият от четирите почивни дни. Хората се суетяха между стелажите с препълнени колички и бързаха да се доредят до касите.

Срещата на трима ни бе именно тук. За пореден път се уверих, че когато пътешествието ми започне от това място, финалът е забележителен.

Бяхме напазарували необходимите ни за следващите дни продукти, когато се спряхме пред една от хладилните витрини. Видяхме голям пакет с кокали на символична цена. И тримата се спогледахме сякаш разчитахме мислите в очите си. Сложихме го в количката.

Вече излизахме от града и се движехме на запад – към целта си. Говорехме оживено и правехме планове за следващите три дни.

Пътят се виеше приятно на северния бряг на язовир Кърджали и напомняше за Ривиерата, до която никой от нас не бе ходил още.

Подминахме село Дъждовница и след двукилометрово спускане спряхме до беседка, която според описанията бе изходната ни точка към Костинския скален прозорец.

Попитахме трима души за феномена, но никой не знаеше за него. Явно наистина не бе често посещаван. Поехме на риск нагоре по дерето, но видяхме маркировка, което ни успокои. Преминахме и през сипея, който бе описан в пътеводителя на Източните Родопи. Изминахме около 3 километра през приятна иглолистна гора, в която видяхме над 20 костенурки. Интересното бе, че почти всички бяха по двойки. Явно и при тях кипеше любов.

Пътеката започна стръмно изкачване, вървяхме през уникален скален терен. Човек можеше да открие полускъпоценен камък всеки път, когато се наведе. Събрах шепа с ахати и аметисти. Искаха само малко шлайфане.

Пред нас се появиха къщи. Видяхме и човек. Извиках го да изчака и го помолих да ни упъти. Стреснах се, когато ме погледна. Беше с едно око. Но беше добър човек. Обясни ни, че се намираме в село Крушка. Бяхме подминали Скалния прозорец и се наложи да се върнем около километър. Бил е под носа ни, но маркировката ни е подвела.

Върнахме се и слезнахме в дерето. Оказа се, че наистина сме го пропуснали за стотина метра. Каньонът се стесняваше. Наложи се да преминем от единия на другия бряг няколко пъти, тъй като скалите бяха доста отвесни и търсехме най-удобните места. Изведнъж се оказахме пред феномен, идентичен на Чудните мостове в Западните Родопи. Височината му е 10 метра, а ширината му – около 15 метра. Образуван е под въздействието на бурната вода, дълбала скалата милиони години. Учените казват, че е връстник на Каменните гъби и Вкаменената сватба – около 30 млн. години, като начинът на образуването му е сходен с този на Чудните мостове.

Прохладата в дерето бе прекрасна, на фона на горещината през деня. Охладихме се в рекичката, но за жалост чистотата на водата бе под съмнение. Доста пластмасови отпадъци бяха натрупани по двата бряга, вероятно от близкото селце Крушка. Колко ли малко хора живееха, а какви непоправими поразии могат да нанесат на природата!

Часът бе почти 18, поехме по обратния път към колата, като този път се спускахме с бързо темпо и почти не говорехме. Около нас отново бе пълно с костенурки. Оглеждахме се и за знаци, оставени ни като наследство от траките – трапецовидните ниши, а тук те бяха наистина в изобилие. Почти нямаше ненадупчена скала. Нещо, което човек може да види единствено в Източните Родопи.

Поехме към хижа Боровица, като идеята ни бе да спим някъде в района на хижата, на палатки разбира се. Преди да я подминем, решихме да се отбием и да попитаме хижаря дали предлага транспорт с лодка в язовира.

Хижа Боровица е разположена на едно от най-красивите места по крайбрежието. Работи целогодишно и предлага прилични условия за почивка. Поне така изглеждаше отвън. Чистият двор с наклон към язовира, спретнатата овощна градинка и местата за палатки и каравани ни накараха да помислим за миг дали да не останем тук, но автобусът, от който се изсипаха 30 туристи в момента на пристигането ни, ни отказа бързо.

Поехме на север покрай язовира в търсене на място за къмпинг. Хижарят не ни даде твърд отговор за лодката и решихме да опитаме отново утре.

Не след дълго намерихме удобно и спокойно местенце с чешмичка, която бе важна за вечерния ни тоалет след убийствената априлска жега.

Скоростното десетминутно разпъване на две палатки и събирането на куп дърва съвпадна с падането на мрака.

Очертаваше се спокойна нощ. Щяхме да спим спокойно. А чакалите щяха да пируват. Пакетът с кокали бе за тях. Те ловуват при слаба светлина – на зазоряване и привечер. Моногамни са. Една двойка защитава ревностно територията си, като я маркира с фекалии и урина.

Намерих удобно място за захранване на сто метра от палатките – малка височинка, изглеждаща обитавана от диви животни. Последната работа преди вечерята и банята бе да оставим кокалите, които да привлекат гладниците.

Вечерята ни бе почти царска  - наденица на жар, препечен хляб и малко кайсиева ракия. Преди съня да ни завладее окончателно си взехме хладен „душ” и се унесохме в сладък и едновременно напрегнат сън в очакване на чакалите. Фотоапаратът бе в готовност.

Единственото, което ни събуди през нощта, бе вятърът, който излезна незнайно откъде. Духа, духа, духа до съмване.