Въпросните 30 туристи се погрижиха да ни събудят сравнително рано в неделното утро. Бяха тръгнали към Утробата и възгласите им на възторг от красотата на тази уникална планина се сляха в едно мощно изригване, което ме изкара от палатката с полуотворени гурливи очи и кисела физиономия. След мен наизскачаха и другите, но туристите не се почувстваха виновни нито за миг и продължиха с ревовете си.
Може би за хубаво се събудихме по-рано. След неуспешния опит да се свържем с хижаря за сделката за превоз, явно от свежия сутрешен въздух се сетих, че имам номера на Ердун – местен овчар, който превозва туристи от бряг до бряг при повикване. Разбрахме се за нула време. Ердун каза, че след час ще ни чака при скалата, под трансформатора. Не знаехме къде е, но щяхме да се оправим.
Имахме час, в който сготвихме закуска, измихме се и събрахме багажа и палатките си и потеглихме обратно в търсене на Трансформатора! Все пак отделих 3 минути да се кача до захраненото място. Оказа се, че храната е на мястото си. Не бе докосната. Явно чакалите не са били гладни.
Бе дошъл големият момент, който планувах повече от няколко месеца. Патмос. Самото изричане на името му ме накара да настръхна. Бях при скалите, когато бялата лодка на Ердун се подаде иззад полуострова. Загаси двигателя и с помощта на греблата се приближи до брега, като внимаваше да не я удари. Запознахме се. Оказа се страхотен човек. Качи ме в лодката и понеже другите не бяха дошли, потегли и ми каза, че ще се върне за тях след като ме остави на отсрещния бряг.
Лодката се разтресе, лек дим се издигна от задната и част, където бе двигателя, и аз, Ердун и още един пътник поехме на път. Плаването мина неусетно. Все пак разстоянието между двата бряга е около 200 метра. Остави ме на брега и ми заръча къде да изчакам другите. Те вече чакаха на отсрещния бряг. Видях ги с бинокъла.
Седнах на брега. Наслаждавах се. Никога преди не бях виждал язовира от тази гледна точка. Зеленината, с която бяхме отвикнали цяла зима, допълваше приказността на пейзажа.
Дойде и останалата част от групата. Ердун ни насочи накъде да вървим. Разбрахме се да ни превози обратно следобед.
Бе 10 часа сутринта. Бяхме спестили над 7 километра ходене през шубраци и драки. Денят бе пред нас. Започнахме изкачване към крепостта.
Отне ни около половин час да достигнем портите на крепостта. Патмос е строена през десети век. Охранявала е важните пътища, които са минавали в долините на Арда и Боровица. Мястото, където Боровица се влива в Арда, е било изключително стратегическо и оживено.
Казвал съм и друг път, че имам любими крепости. Вече мисля, че Патмос ми е фаворит. Много запазена и в същото време не толкова посещавана поради трудния достъп крепост.
Останките и са внушителни. Попаднах на две бойни кули, както и голяма трикорабна базилика. Около базиликата има и други помещения – вероятно складови. Западната крепостна стена е била с изумителна дължина – над 120 метра, а на юг защита е играела отвесната 50-метрова скала, която на практика е непревземаема. Дори и днес. По цялата дължина на крепостните стени личат ясно отводнителни отвори, които са правени по неизвестен за мен начин.
А гледката от върха? За нея не искам да говоря, защото каквото и да кажа, ще бъде недостатъчно! Уникално, неповторимо, спиращо дъха изживяване! На запад, север, юг и изток човек вижда зелените околни хълмове и гънките на Родопа, плавно потъващи в сините води на язовир Кърджали. Tрябва да се види.
Доста време не можахме да откъснем погледи от тази красота. Но имахме още цели за деня, а горещината набираше сила. Спускахме се обратно и преценяхме в движение къде точно да се проврем през дъбово – церовата горичка.
Следваше сериозно изкачване. 800 метра денивелация звучи добре, но да е на чужд гръб. Признавам си, разказа ни се играта, докато наберем височина. Движехме се през ливади с храсталаци и малки дръвчета, които не вършеха никаква работа в адския пек. А адският пек ставаше все по- нетърпим. Катерехме се към Бездювен.
Връх Бездювен, или по-често Бездивен, е едно от неповторимите места в Източните Родопи. Височината му над морето е 1140 метра, а формата му се забелязва отдалеч. На мен ми прилича на нещо като гърбици на камила. Или като високо плато. Хубаво е да се качи човек на него, за да си „свери часовника”, както се казва.
След голямото катерене нагоре поехме по прохладна пътечка в сенките на дърветата. Излезнахме в подножието на Бездивен. Оставаха последни метри до най-високата точка. Последни, но наистина сериозни. Пъплехме нагоре едва – едва. Катерехме се по алпийския метод за преодолояване на големи височини чрез движение на зиг-заг, натоварвайки краката си равномерно. Около 25 минути ни отне този последен напън. Но както се казва: струваше си! Гледката бе неземна.
Намерих си интересен артефакт – ръждиво полуострие, вероятно от някоя битка, водена на върха. Поне така ми се искаше. Но Ердун ни спомена, че тук наистина е имало светилище. Иманярите обаче се намесили и вече светилище няма.
Странно бе как на самия връх имаше изпражнения от крави. Как се бяха качили тези животни дотук за мен остава загадка!
Пътят надолу бе повече от приятен, съпроводен от подкрепящ обяд. За нула време бяхме на брега на язовира. Да се чуди човек как го бяхме изкачили цялото това разстояние на идване.
Ердун ни очакваше. Без много – много суетене се качихме в лодката и поехме към отсрещната суша. Мисията ни бе изпълнена успешно.
Наистина имахме нужда от почивка. Бяхме се презаредили с емоции и впечатления.
Краткият престой край една чешмичка ни се отрази добре. Изпихме по студена бира и свърнахме душа, както казват старите хора. Време бе да поемаме към Боровица и Женда, но преди това се отбихме за няколко минутки вляво, на брега на язовира, където ни чакаше една страхотна шарапана.
Шарапаните (винарски камък "Шарап таш") са скални вдлъбнатини, направени от хората преди 2600-2800 години. Археологически разкопки датират тези находки около VIII-VI в.пр.н.е. Това са изкуствено направени вдлъбнатини в скалите с дълбочина 20-70 см. и диаметър 50-180 см. Всяка шарапана се състои от две нееднакви басейнчета с наклонен под и открито или закрито каналче. Името шарапана идва от турската дума шарап и означава вино. Това показва, че в тях обитателите на тези места са преработвали грозде за вино. Счита се, че шарапаните са свързани с култа към бог Дионисий.
Съществуват две теории за използването на тези интересни съоръжения: според едната това са винарни (за мачкане на гроздето за вино), а според другата – при рудодобив, за пречистване на стритата руда с вода.
Има и една, недотам популярна, но според мен съвсем достоверна – използвани са като жертвеници, а именно по въпросните улеи се е оттичала кръвта на принесения в жертва човек или животно.
Всичко вървеше по план. Температурата на въздуха също се повишаваше по план и в 16 часа, когато е най-горещият момент от денонощието, вече достигаше 35 градуса на слънце. Нещо, което не е типично за април. Карахме със стърчащи от прозорците глави в търсене на по-хладен въздух.
Достигнахме стената на язовир Боровица. Този стратегически обект до скоро не присъстваше на нито една карта на България, поради опасността от атентат или замърсяване на водите му. С идването на демокрацията обаче нещата се промениха. Язовир Боровица се използва за водоснабдяване на град Кърджали и няколко околни селца с питейна вода. Събира водите си от няколко реки, които се славят с изумителна чистота поради липсата на населени места и замърсители.
Охраната му и днес е сериозна. На стената му има бариери, а 24 – часовата охрана не пропуска никого без щателна проверка на самоличността му. Под стената на язовира се намират и пречиствателните станции, от които водата поема по над 20 км. водопровод към града.
Под стената се разделят два пътя – единият се изкачва в планината към Безводно, а вторият, който в случая ни интересуваше, поема към Женда и Комунига, откъдето се свързва с главния път Асеновград – Кърджали.
Стръмното 6 - километрово изкачване ни отведе на върха на планината, откъдето се разкри чудна гледка към долината на река Боровица и Боровишкия ръкав на язовир Кърджали. Погледът ни достигна до Бездивен и Патмос. Места, на които бяхме едва преди няколко часа. Замислих се колко малка е България. Обикаляхме по шосето над 25 километра, а колко незначителни бяха разстоянията по права линия.
Още по - интересна бе гледката на североизток – спокойно се виждаха големи села в полето, както и част от Хасково.
Намирахме се близо до село Женда. Търсехме едно от тракийските светилища тук, а именно Асаркая. Доста черни пътища се разклоняваха във всички посоки. По описанието трябваше да завием нядясно. Решихме да се спуснем до Женда за да попитаме някой местен, но когато тръгнахме по пътя, вдясно от нас се показа неповторимото плато Асаркая с изветрения камък под себе си.
Обърнахме и паркирахме колата близо до асфалта. По интуиция поехме по горски път в посоката на светилището. Не бяхме сбъркали, защото след около 20 минути се изправихме пред разрушената крепостна стена, градена преди векове от струпани камъни без хоросан. Може би целта и не е била отбранителна, а по – скоро значение е имал култовият комплекс в близост.
Мястото е уникално. С особена енергия. Малко хора го посещават, но това го е съхранило. Огромната скала е надупчена от трапецовидни ниши, соларни кръгове и ритуални кладенци. Стотина метра под нея се намира Изветрения камък, чиято форма е повече от абстрактна. В основата си камъка е с диаметър около 5 метра, а в наи широката му част диаметърът достига 12-13 метра. Застане ли човек под него, има чувството, че камъкът ще се стовари отгоре му. Отгоре на всичко, ако човек има въображение, може да открие всякакви форми – човешки лица, животни и предмети. Целият камък е надупчен от трапецовидни ниши.
Най-новата теория за произхода на нишите, която се налага напоследък, е, че те не са дело на траките, а на прототраките – хора, живели по тези земи много преди заселването на тракийските племена. А начинът, по който са издълбавани в скалите, е още по – впечатляващ. Казват, че прототраките са владеели левитацията. Нещо, за което не бих се учудил.
Заредихме се особено силно. След тежкия ден и изтощаващите горещини се чувствахме така, сякаш не бяхме ходили толкова много.
Вече имах усещането, че районът на село Женда е също така наситен със светилища и мегалитни паметници, както районът около село Долно Черковище.
Краят на деня наближаваше. Искахме да си намерим място за бивакуване и да се подготвим за нощта по светло. Така и стана. Попаднахме на кмета на село Женда, който ни даде добра идея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар