Колкото и приятен да бе, престоят ни в Ивайловград бе към края си. Коледа наближаваше, а ние трябваше да поемаме по обратния път. И преди съм споделял как обичам да оставям най-интересното за последния ден. Този път стана неусетно, признавам си...
След закуска поехме в посока Крумовград. Щяхме да се отклоним двайсетина километра и да потърсим един интересен каньон - този на Дюшундере. Бях попаднал на информация за местността преди доста време. Чел бях за няколко водопада, интересни скални образувания и пр., но все не ми оставаше време да го посетя. Тоест, всеки път мястото оставаше някак встрани от маршрута ми и го пренебрегвах.
В момента, когато го видях, съжалих как може да съм го игнорирал толкова дълго време.
Подминахме село Джанка и няколко километра по-надолу по пътя намерихме удобно място, където оставихме колата и огледахме района. В началото ми се стори доста сизифовска задача да тръгнем срещу течението на реката в търсене на водопадите. Теренът бе див и труднодостъпен...но Караджов не си поплюва!
Речено - сторено. Пет минути ни бяха необходими за да подредим багажа си и да поемем на път. Пресякохме бетонния мост над реката, за да преминем на десния бряг. Първоначално нямаше пътека. Движехме се през камъни, скали и драки, но в един момент уцелихме утъпкана пътека, водеща към една от изоставените махали на село Красино.
Ходихме почти час и вече бяхме на път да се откажем от начинанието. Времето напредваше, а до дома имахме три часа път. Решихме да ходим най-много половин час и ако не изскочи нищо интересно, да се връщаме. Бяхме преминали през скрити пътечки, поляни, оградени с плетове от драки, каменопади, сипеи и какво ли още не, когато...
В един момент голямата река започна да шуми по-особено. Личеше си, че приближаваме нещо интересно. Каньонът се стесни. Скалите бяха с височина почти 15 метра. Пред нас се изправи ревящ водопад. Казанът под него бе достоен за номинация. Имах чувството, че ако човек попадне в него, няма начин да излезе жив. Водата бе бяла, ледена и бучаща.
Това бе първият от трите водопада, за които бях чел. Височината му бе около 20 метра. Скалите около него бяха разхвърлени като детски играчки. Сякаш човешка ръка ги бе наредила преди хиляди години. Открих какви ли не форми, но най - интересната за мен наподобяваше Сфинкс.
Ако до тук се бяхме затруднили с придвижването си, то оттук нагоре ходенето бе почти непосилно. Сянката в каньона не бе позволила на снега да се стопи. Камъните бяха замръзнали и хлъзгави, а стотици метри над главите ни, там, където лъчите светлина огряваха и разпукваха ледения щит, едри скални отломки се откъртваха и сгромолясваха в краката ни. С риск да ни убият.
Достигнахме до още един малък водопад. Странно място, странни скали, издълбани от течащата милиони години вода по странен начин. Странен шум се носеше около нас. Вече почти не чувахме гласовете си, въпреки че бяхме на не повече от десет метра един от друг.
Вляво от нас имаше две пещери, вероятно скални гробници, а над главите ни се извисяваше скала, надупчена от трапецовидни ниши, неподчиняваща се на закона за гравитацията. Водопадът пред нас бе запречен от няколко тонна скала, която се бе сгромолясала тук вероятно преди хиляди години. До тук достигнахме.
Решихме да бъдем разумни и да оставим цялостното проучване на каньона през пролетта и лятото, когато водата е по-малко, достъпът е по-лесен, а скалите над нас - по-здрави.
Каквото и да ви разказват за Дюшундере, просто не им вярвайте. Отидете и го вижте с очите си. Ще се уверите, че е едно от райските кътчета на България.
Няма коментари:
Публикуване на коментар