Там, където отивахме, никой не се притесняваше от Края на света. Просто защото той бе настъпил преди четвърт век. Пелената на забравата и разрухата бе обвила района, а хората...Хора вече нямаше. Там живееха призраци.
Предколедно решихме да се разходим из призрачните села. Защо ли? Себе си ли търсехме?
Предната вечер имахме по-различни планове за днешния ден. Искахме да изследваме едно мистично село на самата гранична бразда - Емерлер, след което да се качим на връх Ветреник. Когато достигнахме в Одринци обаче, рязко сменихме посоката и поехме към Сив кладенец. Коментарите са излишни. Селцето бе по-тъжно и призрачно от всякога. Нямаше жива душа. Само кучешки лай отекна някъде в далечината.
Винаги се чудя какво ли ме привлича по тези места. И до ден днешен нямам логичен отговор, но мога да се връщам отново и отново там. Дори на следващата вечер сънувах разрушената църква на Сив кладенец. Сънувах, че я ремонтират и плачех от радост.
Глинените къщи се "разтапяха", подложени на зимната влага. От много от тях вече бяха останали само каменните основи. Всичко бе изравнено със земята.
От една полусрутена къща се показа човек. Попитахме го шеговито:
- Има ли живи след края на света тук?
Отговорът му се сля с яростния лай на кучето-пазач. Куче, което бе свикнало да се бори с вълци и чакали.
Спряхме в Одринци. Там, на пейката пред църквата. Където до преди години бабите и дядовците бяха седяли на сладка следобедна раздумка. Но сега и тук бе пусто. Църквата и тук отдавна не функционираше. Нямаше го радостният звън на камбаните, известяващ хората за идването на доброто.
Качихме се и до Горно Луково - онова щастливо каменно селце, разположено на най-огледното и огряно от слънцето място. Вятърът виеше между каменните зидове. Или по-скоро между останките им.
Нямаше жива душа, а вятърът продължаваше да свисти. Дори гробищата бяха пусти. Никой не бе помислил за мъртвите преди празниците.
В една от къщите самотно стоеше портрет на мъж и жена, закачен на полусрутената стена. Втренчих се в него, но бях прекъснат от злокобен шум. Вятърът затръшна зад гърба ми един от капаците на прозореца в стаята. Последващото скърцане смрази кръвта ми. Побързах да напусна къщата. Побиха ме тръпки.
Стоях в средата на селото. Зави ми се свят. Чувствах се като герой от компютърна игра, който трябваше да намери изхода от призрачен лабиринт.
Задачата ми бе непосилна. Времето бе спряло...
С това въобще не съм съгласен - "Просто защото той бе настъпил преди четвърт век".
ОтговорИзтриванеДокато хората мислят така ще сме зле.
Краят всъщност настъпва през 1944 г. с ТКЗС и зземване на селскостопанските имоти от хората и предаването им на контролирани от държавната администрация.
Справка тук https://goo.gl/wxQrKx