В ТЪРСЕНЕ НА ПРИЗРАЧНИТЕ СЕЛА 2

Бяха изминали две години и десет месеца или точно 1035 дни от първото ми докосване до най-югоизточната част на Родопите. 1035 дни, в които преосмислих доста неща. 1035 дни, в които не намерих покой. 1035 нощи, в които ми се присънваха изумрудено зелените гънки на Родопа, сънувах песента на щурците и чувах въздишките на старите дъбове. 1035 безсънни нощи, в които долавях далечния вой на зурлата и глухото думкане на тъпана от разказите на местните. Дни и нощи, в които бях в непрестанен плен на мистерията на този край. Нощи и  дни, които се сливаха и се размиваха. Дни, в които бях като в транс. Нощи, в които се събуждах облян в пот от сънища и спомени.

Доста пъти се връщах там. И всеки път откривах уникални места. Случваха ми се удивително странни неща, които обаче само засилваха желанието ми да посещавам района често. Този път мисията ми бе да продължа с издирването на призрачните села, с които тази част на Родопите изобилства. По една или друга причина...

ДЕН I 

Бях сам. Датата бе 24-ти май. Пътувайки си мислех, че в деня на българската просвета и култура отивам на място, където просветата отдавна бе останала само спомен. Обстоятелствата бяха такива, че деца почти няма, а и възрастните по тези места вече са на изчезване.

Както винаги бях добре подготвен. Целта ми, като за първи ден, бе по-лек, загряващ преход. Пристигнах в Меден бук след едно изключително приятно пътуване през Родопите. Зареден с енергия и приятни мисли за предстоящите почивни дни, въпреки леко валежното и хладно време. Ама нали си го знаем - всяка година на 24-ти май вали дъжд. Като за начало реших да се разходя по бързейчетата на Бяла река и да проверя дали кефалите са гладни. Явно предусещаха развалянето на времето и се хранеха доста активно. Два часа минаха неусетно в надлъгването с този красив хищник. Реших да оставя риболова за утре и поех на път.

Посоката ми бе село Железари, а селцето, което дирех, се намираше по средата на пътя между Меден бук и Железари. Името му бе Малино. Някои го наричат Малиново. Часът клонеше към 17, облаците се разотидоха и горещината нямаше намерение да намалява. Пътешествието ми започна с пресичането на големия брод на Бяла река - единственото място, където човек може да пресече безопасно дори и в по-голяма вода. Първоначално преминах покрай няколко големи ниви, засадени с тютюн. Стопаните им се суетяха насред изпръхналата пръст. Отдавна не бе валял хубав, напояващ дъжд. А земята се нуждаеше отчаяно от влага. Тази плодородна земя, която бе изхранвала десетки поколения. Хората и земята тук бяха свързани в едно. Раждаха се, прекарваха целия си живот на нивата, и пак там умираха - под тежката, лепкава пръст.

Постепенно набирах височина. Обичам тази част на Родопите, защото където и да се намира човек, видимостта, която има, е изключително добра и може да се ориентира сравнително лесно. А гледката, която се разкрива пред очите на пътешественика, е изумителна.

Бях се движил около 50 минути, когато се натъкнах на 4 гроба с надгробни камъни, вдясно от черния път, лъкатушещ сред дъбовата горичка. Личеше си, че бяха стари. Вече не се използваха подобни. Тъкмо си мислех, че може би съм близо до целта си, когато в следващия миг вдигнах поглед и...замръзнах. Пред мен стояха скелетите на десетина къщи. Малино. Настръхнах. Гледката бе колкото величествена, толкова и призрачна. Огромно, голо плато насред пустошта, където някога бе имало село. Някога тук бе кипял живот. Малино не е било никак малко, размишлявах аз, усещайки пулса си дълбоко в слепоочията. Все още личаха ясно останките от две махали.

"Боже, колко мъка има по тоя свят!"... Защо ли го бяха изоставили? Какво ги бе накарало да си тръгнат от това райско място? Всичко бе толкова силно и завладяващо, сякаш миналото оживяваше около мен. Преминах покрай голяма къща с разрушен чардак. Сигурно тук на сянка, под старата смокиня, в летните горещини се бе излежавал блажено местен големец - бубар, а край него се боричкаха половин дузина деца, играещи си с котило новородени котенца. Майка им бе разточвала корите за баницата със зеле и лапад, която щяха да изядат за вечеря. Тук на чардака, на фона на песента на дъждосвирците и синигерите, под игривите пламъчета на свещника те щяха да вечерят задружно от вкусния зелник и да пият леденостуден айрян, изстуден в зимника.

Продължих напред. Сякаш нещо ме проряза. Вляво от мен бе сградата на селското училище. Или по - скоро останките й. Покрив отдавна нямаше, но каменните зидове не бяха мръднали. Кои ли златни, работливи ръце бяха съградили тези здрави стени. Времето бе непосилно пред тях. Сякаш дворът на селското школо бе пълен с деца. Едни играеха на чилик. Други рисуваха кротко на дъсчиците си. Бе шумно, изпълнено с радост и надежда. Къде ли по света се бяха пръснали всички тези деца. Дали изобщо някога са предполагали какъв жесток живот ги очаква.

Обзе ме тъга. Седнах на един крайпътен камък. Мисълта ми се луташе ту в миналото, ту в бъдещето. Стоях там повече от половин час. Реших, че бих могъл да се пробвам да достигна и до село Железари, където живеят десетина старци на преклонна възраст. Към селото водеше приятна, лъкатушеща пътечка. Само след първите сто метра обаче погледнах краката си. Бях почернял от кърлежи до коленете си. Почти на галоп опитваха да се доберат до някоя по-нежна част от кожата ми и да се впият смъртоносно в нея. Изтръсках се и на секундата се обърнах кръгом. Прецених, че няма смисъл да рискувам...

Изпитвах смесени чувства по пътя си към Меден бук. Върнах се при колата и реших да се огледам за някое закътано местенце за нощувка. Исках да се слея с нощта, някъде край меандрите на Бяла река. Тази вълшебна река...

Върнах се по пътя към Долно Луково. След един завой видях голяма чешма с беседка край нея. Водата бе в изобилие. На 50 метра над пътя се намираше параклисът "Св. Георги", реставриран наскоро. Местните разказват, че след като построили параклиса преди години, изпод него бликнала студена вода. И изградили чешма хорицата. И то чешма за чудо и приказ, с много вода. Такава, каквато е трудно да срещнеш в Източни Родопи.

Събрах дърва, опънах палатката, сготвих си супа. Идилия. Край мен премина младеж с мачете и раница. Заговорихме се. Оказа се, че също като мен е фен на този край. Цял ден обикалял да дири рядък вид гущер. Намерихме доста общи теми и си побъбрихме. Оказа се, че са трима и са опънали лагера си на двеста метра от мен. Дори ме поканиха да се присъединя към компанията им. Но сякаш не ми се искаше. Исках да остана сам със себе си. С нощта. С пълната луна. С птиците, смоковете, щурците, мишките. С непреходното. С онова, което малцина разбират...

ДЕН II

Мисията ми за днес бе ясна. Трябваше да издиря още едно призрачно село, а ако ми останеше време следобед, щях да се кача срещу течението на Бяла река, там, където човешки крак рядко стъпваше. Времето бе адски горещо, а часът бе едва девет сутринта. Закусих, събрах лагера си и поех на път. Върнах се до Меден бук, където оставих колата под сянката на стара черница край реката. Знаех, че ме чака доста път до призрачното село Жълти чал. Голямо изкачване. Първоначално мислех да тръгна срещу течението на Казълчал дере, което сега бе почти сухо, и на удобно място да подсека левия му бряг, изкачвайки се до Жълти чал. Когато бях на място обаче, прецених, че без мачете и GPS мисията ми ще претърпи провал. Знаех стар, прикриващ път, останал от "святото" време, когато малоумниците с промити мозъци са пазели границите на родината с нечовешки фанатизъм. Пътят водеше до Жълти чал, а след това - до Ботурче и Бежанци. След Жълти чал обаче бях почти сигурен, че трудно бих могъл да го открия.

В продължение на шест километра направих сериозно изкачване, като почти през цялото време вървях по открит терен без сянка. Пътят ту се губеше, ту се появяваше. Ориентирът, който трябваше да намеря, бе стара чешма край пътя с арабски надписи. Чешма нямаше и нямаше. Завой след завой надеждата ми умираше. Дори започнах да мисля, че съм пропуснал някоя отбивка и съм поел по друг път, вероятно водещ към Юруците. Срещах много костенурки. В един момент пред мен изскочи и чешмата. Отдъхнах си. Водата чучуреше едва - едва, но за сметка на това бе ледено студена. Презаредих манерката си. Кучето ми също се умори. Бе толкова прегряло, че си позволи да легне в коритото на чешмата. Надписи на арабски наистина имаше, но някой "националист" си бе позволил да счупи мраморната плоча, която сега лежеше до коритото.

Няколко завоя по-късно се появи и Жълти чал - родното село на Боян Саръев. Селото е заличено от картата на България с указ от 04.04.1986 г. До 1934 г. името му е било Казъл чал - също като на рекичката, по която исках да се изкача.

Не по-малко тъжно е и тук. Имало е две махали - Долната и Горната. Видях останките от около 15 къщи. Успях да вляза в една полусрутена постройка, която се оказа къща на богаташ - с голям вътрешен двор, чардак, много прозорци и много долапи. В една от одаите имаше легло. И юрган. А на тавана над него лястовиците бяха свили гнездо. Сигурно се чувстваха добре тук. Не и аз. Побързах да изляза от тази прокълната къща.

Разходих се из селото, но всичко бе толкова обрасло. След няколко години нямаше да има следа от това място. Не случайно наричат селото Жълти чал - огромна поляна насред дъбовете. Гората обаче бе започнала да превзема уверено чала.

Спускането бе по-кратко. Върнах се в Меден бук за час и половина, като пътят ми бе пресичан многократно от смокове и костенурки. След кратка почивка под черницата реших да поема срещу течението на Бяла река.

И друг път бях ходил по реката, но този път бях решен да стигна колкото се може по-нагоре. Навлезнах в дивото. Пътеките свършиха и на няколко пъти ми се наложи да пресичам реката в търсене на удобно място за придвижване. Подминах местността Сините камъни. Оттук нагоре хора все по-рядко минаваха, а реката и скалите около нея даваха убежище на редица ценни видове - видри, орли, соколи, влечуги, пеперуди и много други животински и растителни видове. Във вировете се напичаха огромни риби, а брястовете по брега впиваха корените си дълбоко в каменистата почва.

Завърших прехода със заслужено къпане във все още не достатъчно топлите води на реката. Но за горещи дни като днешния температурата им бе идеална. След час се завърнах при колата. Реших да поемам в търсене на място за нoщувка. Преди това обаче обядвах на мястото на снощния ми бивак. Трудно ми се разделяше с него. Това спокойствие, тази тишина. За изминалата нощ бяха минали едва две коли. Нямаше шумове. Нямаше дразнители.

Минавайки през Ивайловград се заредих с живителна бира. Поех на югозапад в очакване на нощта и нови приключения из необятните Източни Родопи.