ПЛАТОТО НА ВЕЧНОСТТА ПРИ СЕЛО КОВИЛ

След двудневен престой край Меандрите на Бяла река, в съботния късен следобед поех на югозапад в търсене на нови приключения. Оглеждах се за подходящо място за бивак, като идеята ми бе да остана да нощувам някъде край село Гугутка. 

Последователно преминах през Железино и Ленско. Идвах тук за пръв път. Впечатлиха ме пейзажите, горите, полята и гордият Коджаеле, въздигащ снага току пред мен. Гугутка се оказа много приятно и уютно селце, в което за жалост не намерих достатъчно закътано и усамотено място за бивак, с течаща вода наблизо, разбира се. Явно претенциите ми бяха много. Карах, воден от някаква интуиция. Достигнах и до Бял градец, където също нямах късмет. А исках да разгледам крепостта Бял град. Примирих се, че ще е някой друг път. След Бял градец пътят започна сериозно изкачване на югозапад, високо по десния бряг на Хамбардере. До последно се чудех дали въобще има път към следващото населено място - село Казак. На всички карти бе обозначен като черен. Уви, оказа се чудесен, тесен асфалтов път.

Навъртах километри, ала така и не откривах подходящо място за бивак. Но сякаш нещо ме теглеше напред и напред, завой след завой. Подминах и Казак дори. Отказаха ме две неща - липсата на вода и силният вятър, който излезе по високото. Все пак се намирах в подножието на връх Ветреник. Следващото интересно селце бе Чукурите. Бях слушал много за него. Това, което ме впечатли най-силно обаче, бе рязката промяна в растителността - от широколистна, гората рязко премина в иглолистна. Явно се бях изкачил доста високо.След като и в Чукурите упражнението се повтори - никакво добро място, където бих могъл да пренощувам, вече нямах особен избор.

Цел: Черничево

Оставаха седемнадесет километра до Черничево, като въобще не знаех дали има път до там. Наложи ми се да карам по пътища, по които при нормални условия дори не бих си помислил да премина. Дива, гъста растителност. Никакви признаци на живот. Бях много близо до границата с Гърция. Между дърветата видях ветрогенераторите около Коджаеле и гръцкият връх Тсолия. Изведнъж обаче просветна и непроходимият лес бе заменен от поляни. Влязох в Черничево. Вниманието ми бе привлечено от няколко много стари турски гроба, разположени току до пътя.

Тук няма нужда да споменавам, че отново не открих място, което да ми се хареса. Слънцето потъна дълбоко зад Звездел. Сякаш телевизионната кула гореше. Започна да пада мрак. А аз започнах да се притеснявам. Непосредствено преди село Голямо Каменяне открих Моето място. Бях навъртял над 40 километра в търсене на нещо. Дори се ядосвах на себе си. 

Тишината в случая бе най-важното нещо за мен, тъй като мястото се намираше на 50 метра встрани от пътя. Имаше чешма, която щеше да ми послужи за къпане малко по-късно, а и бирата ми имаше къде да се изстуди. Избрах най-равното място за "юртата" си. Събрах дръвца. Или по-скоро клони. Но щяха да свършат работа.

Вечерта...Вечерта бе вълшебна. Исках да лежа край огъня цяла нощ. Не исках да влизам в палатката. Кучето ми хъркаше блажено край мен, като не изпитваше никакви угризения да ме избута от шалтето. И то като мен гледаше да е по-близо до огъня. Примирих се и му отстъпих половината. Отидох за още дърва. Над мен се намираше скалиста местност. На пръв поглед бе потънала в сън, но се оказа, че кипи от живот. На всяка крачка виждах гигантски костенурки, мишки и съсели. 

Отдавна бе подминало полунощ, когато и последното дърво догоря. Захладня и се наложи да се преместя в палатката зад мен. Увих се в спалния чувал и заспах безпаметен сън.

Събудих се късно. Нетипично за мен. Часът бе подминал девет и явно това, което ме накара да се събудя, бе засилващата се горещина в палатката. На светло бе по-лесно да намеря дърва. Сварих си чай. Дълго се чудих накъде да поема, тъй като имах цял ден на разположение. Вниманието ми се прикова от село Ковил. През зимата на 2012, навръх Бъдни вечер преминах покрай селото, но бързайки да достигна до каньона на Дюшундере, го подминах. Сега обаче Ковил ме очакваше. 

Да си призная, нямах големи очаквания за това, което ще видя. Което се оправда напълно. Започнах разходката си по скалистия хребет от село Ковил в посока почти идеален север. Изумлението ми започна да нараства от самото начало. Досами къщите попаднах на два огромни резервоара, издялани в скалата, със съвършена форма. Личеше си, че са на хилядолетна възраст. Вдигнах глава и какво да видя...огромен плосък каменен блок, издялан във формата на фалос. Крепеше се на три опорни точки. Вероятно бе стоял така хиляди години. Върху горната му повърхност бяха издялани две огледално разположени малки шарапани.

Адреналинът в мен започна да повишава стойностите си. Движех се бързо, като внимавах да не настъпя някоя пепелянка по нажежените скали. Превалих билото и на север от мен се разкри красива гледка. Забелязах голямо скално плато. Погледът ми бе привлечен и от второ скално плато вляво от първото. 

Почти тичах. Запъхтян. Изкачих се на скалата, която се оказа...огромна...Всъщност огромна не е достатъчно. Размерите на платото бяха поне 10 декара. Простираше се чак до съседното село Джанка. За пръв път виждах толкова огромен скален комплекс. Разстоянието между Ковил и Джанка е около 3 километра. Три километра, които бяха заети изцяло от огромното светилище. Обичам градацията. След Беланташ посетих светилището при Фотиново, което се оказа много по-мащабно, но това, което виждах сега, спря дъха ми. 

А цялото това плато бе набраздено от всичания, канали, ями, щерни и шарапани. Според мен това е най-голямата звездна карта в България, та дори и на Балканите. За да добие представа човек, просто трябва да погледне от високо. В противен случай мозъкът не би могъл да възприеме видяното.

Платото на вечността. Така го нарекох веднага, щом го видях. Хилядолетия наред тук бе кипял живот, бяха извършвани ритуали и предсказания, бяха умирали и се бяха раждали хора. Мястото бе пропито с мистика. Бе съществувало хиляди години назад във времето. Щеше да съществува хиляди години и в бъдещето.

Върнах се и към платото вляво. Оказа се, че в храстите се крие неподозирано величествен скален комплекс със скални гробници, жертвени кладенци, шарапани и най - интересното - астрономическа обсерватория като тази при Харманкая, но вероятно по - стара и от нея.

Всичко тук бе събрано на едно място. За пръв път попадах на нещо подобно. Не бих се учудил ако в древността Ковил е бил центърът на цивилизацията.