ЕКСПЕДИЦИЯ ОРБЕЛОС

Пребродихме надлъж България и Македония, прекосихме половин дузина планини, поля и равнини. Пропътувахме стотици километри по добри и не толкова добри пътища. Затъвахме в кал. Само и само за да изживеем нашата приказка, наречена Орбелос. Приказка за пораснали деца. И накрая, но не на последно място, разбрахме, че черните пътища трябва да бъдат обичани...

Ден I 

Срещаме се на гарата в Петрич. Всичко е като по часовник. Вилиан пристига с влака от София десет минути след мен. Хапваме светкавично и потегляме към високата планина. Само след няколко завоя колата ни се изгубва сред кафявите гънки на Беласица. Единадесетте километра тесен асфалтов път ни изкачват на 1150 метра над равнището на град Петрич. Гледките, които се разкриват край пътя, са умопомрачителни. За пръв път сме в Беласица. Въпреки това не спираме, защото следващите дни ще се наслаждаваме на панорамите до насита.

Асфалтът свършва, последван от пет километра горски път, водещ до хижа Конгуро. В началото всичко върви добре, но в последните два километра край нас се носи миризма на амбреаж. Налага се да влизаме в ролята на пътни работници, запълващи коловози и дупки, за да може колата ни да премине напред. Явно се справяме доста добре, защото само след двадесет минути минаваме покрай заслон Гюллю поляна, а след още десет спираме пред хижа Конгуро. 

Посреща ни хижарят Георги. Използваме последните минути преди падането на нощта за кратка разходка около хижата. И двамата имаме нужда да се поразтъпчем. Щракваме по някой и друг кадър, след което влизаме на топло. Въпреки че е февруари, времето навява спомени за предстоящата пролет. Край хижата няма сняг. Птичка се обажда от близкото дърво дори. Но някак си горящата печка все още създава в нас усещане за уют и ни действа притегателно.

Сладка е раздумката в планинските хижи. Огънят гори, лее се домашна ракийка, разказват се интересни истории. Със сигурност леко преувеличени, но дори и това си има своя чар. Настроението ни е приповдигнато, правим планове за следващия ден. Междувременно хижарят ни разказва куп интересни и важни факти за планината. Беласица е слабо посещавана и малко позната дори за хората, които живеят в подножието й. Флората и фауната също не са добре проучени. Планината е с дължина около 63 км., като се поделя между България, Гърция и Македония. Едно от древните й имена е Орбелос. Най-високата точка на Беласица е граничният Радомир (2029 м.) - основната ни цел през следващия ден.

Лягаме сравнително скоро, за да сме свежи за утрешния преход. Противно на очакванията ми не спя особено спокойно. Вероятно заради предстоящата "треска" от изкачването цяла нощ се въртя, сънувам планини, зелени била, ледени върхове, дълбоки урви, лавини и кошмарно тежък терен. Припознавам Беласица. Въпреки всичко се усмихвам насън. Дори чувам глас, който ми казва: "Животът е прекрасно явление. Може би непостоянността му е тази, която ни кара да го обичаме така силно и на моменти отчаяно дори." Заспивам дълбоко едва към 4.30 сутринта.

Ден II

Алармите ни събуждат в 6.30 часа. Лежим на топло до 7. Обличаме се и излизаме да посрещнем изгрева. В 7.28 ч. слънцето тържествено навдига снага над леденото било на Славянка планина. Гоцев връх потъва в кръв, а ние се наслаждаваме на този величествен миг. Въпреки лекия ветрец, който се предполага, че няма да е така лек по билото, денят предвещава да бъде добър. Влизаме за закуска в хижата.

След лекомисленото преяждане с пържени филийки със сладко от боровинки правим последни приготовления и проверяваме багажа си. Снегоходки, щеки, очила, челници, шапки и ръкавици...Всичко изглежда на мястото си. 

В 08.46 ч. поглеждам часовника си. Хижарят ни изпраща и ние запъпляме по стръмното беласишко било. Движим се през стара букова гора, по военен път, който съкращаваме на доста места. Сняг няма. Поне до 1580 метра. След това работата става сериозна. Предварителната информация, с която разполагаме, гласи, че до връх Конгуро имаме час и половина, а до Радомир - три часа. Моментално ни става ясно, че при тези условия времето ще бъде почти удвоено. Снегът е с дълбочина около 30 см., като на места е замръзнал, но на други - размекнат и създаващ сериозни трудности при ходене.

Напускаме пояса на гората. Има големи пространства, в които няма сняг. Или се е стопил, или вятърът го е натрупал другаде. Именно на тези места опитваме да сме по-бързи, за да наваксваме с часовете. Има места обаче, на които снегът е доста и ходенето е трудно. Все още не вадим снегоходки, защото ще губим повече време слагайки и сваляйки ги през определено разстояние.

Достигането до връх Конгуро ни отнема три часа и половина. Намираме се на 1951 м. надморска височина. Гледките във всички посоки са изумителни. На север - към долината на Струмешница и Огражден, на юг - към езерото Керкини и Сереското поле, а на изток - към Сенгелската планина, Драмски Боздаг и Славянка. Цял ден да гледа човек, не би могъл да се насити на тази красота. Връх Конгуро в миналото е бил стратегически граничен пункт. Все още се вижда старата вишка, както и няколко постройки, вероятно постове, на гръцка територия. Има и две добре запазени землянки.

След заслужената почивка на върха решаваме да продължим на запад в посока Радомир, макар и времето да напредва доста. Движим се бавно по подбилния път, криволичещ по северния склон на билото. За човек, идващ тук за пръв път е трудно да забележи дирите на пътя, покрити под тоновете навят от високото сняг. На няколко места буквално се налага да се борим с гравитацията. Добре, че разполагаме с щеки, с които се крепим едва - едва по замръзналия склон. Липсата им би била пагубна тук. Почти веднага би последвало подхлъзване и свличане по леда чак до границата на гората, която започваше на повече от 200 метра под нас. Няма в какво да се спре човек, а засили ли се по леда, краят би могъл да бъде и фатален. Преценяме, че човек трябва да обмисля всяка стъпка и дори не говорим, за да не се разсейваме.

Преминаваме опасния участък и решаваме да изминем остатъка от пътя до Радомир по билото. Може би правим грешен ход обаче. Следват няколко сериозни изкачвания, които изцеждат силите ни. Върхът не идва и не идва. Надяваме се да го видим след всяко следващо възвишение. Времето напредва и в един момент дори решаваме, че е по-добре да тръгнем обратно, защото имаме едва няколко часа до залез. С голяма воля достигаме до заветния връх два часа и половина след като сме тръгнали от Конгур. Това прави общо 6 часа от хижата до върха. Точно както си го мислим предната вечер. На Радомир сме толкова уморени от борбата с леда и снега, че някак си не успяваме да му се нарадваме подобаващо. Правим двадесет минутна почивка, хвърляме един поглед на запад към Демиркапия и се подготвяме за обратния път.

Местните наричат върха с името Калабак. През 1925 година, в прохода Демиркапия, западно от Калабак се случва една трагедия, останала в историята като Петрички инцидент. Гръцки войник навлиза в българска територия и след предупреждение е застрелян от граничарите. Гръцки граничари опитват да приберат тялото му, в резултат на което избухва престрелка. Готвещият се за избори по това време гръцки диктатор Теодорос Пангалос използва случая и по негова заповед в България нахлуват девет батальона, които окупират десет български села. За щастие конфликтът е разрешен сравнително бързо и без кръв от Обществото на народите.

Време за Демиркапия нямаме, защото наистина ще трябва да се прибираме посред нощ. Малко под върха слагаме снегоходките и с бързо темпо поемаме обратно. Веднага се спускаме до подбилния път. Въпреки че е затрупан и замръзнал, придвижването по него е много по-лесно със снегоходки. Шиповете им не поддават дори за миг. Слизаме спокойно по големия наклон, катерим се без да се връщаме назад, и най-важното - не затъваме в участъците с размекнат сняг. Далеч по-спокойни сме сега. По груба преценка ще бъдем в хижата малко след стъмване, около 19 часа. Почиваме по 1-2 минути, колкото да регулираме дишането си и продължаваме. След 3 часа и 34 минути чуваме воя на кучетата край хижата. Усетили са ни отдалеч. Хижарят също ни очаква, вече леко притеснен. Почти се е мръкнало и човекът започнал да си мисли какви ли не работи.

Всичко е добре, когато свършва добре. Повече от удовлетворени от себе си и от това, че въпреки трудностите и моментите на слабост, успяваме да достигнем до върха, седим край печката в хижата и пием червено вино. Телата ни болят, умората е сладка, очите се затварят, а в съзнанието ни изплуват спомени от преживяното - кой от кой по - прекрасен. Красивите гледки от предходната нощ...

Лягаме в осем и заспиваме почти веднага. Странно...Скоро след като съм заспал, се стряскам от нещо. Поглеждам часовника си. Часът е 20.46. Точно дванадесет часа след тръгването ни към върха. Отпускам се отново и блаженството потича във вените ми...

Ден III

Спали сме 13 часа. Ставаме в девет. Времето навън е някаква приказка. Птиците пеят така, сякаш е средата на март. Разхождам се край хижата по тениска. Слънцето е също толкова силно както през вчерашния ден. Поглеждайки се в огледалото виждам, че лъчите са поизгорили носа и челото ми.

Решаваме да го караме по-лежерно днес. Закусваме. Отново от онези вкусни пържени филии, които те карат да преядеш. И чай - ароматен, вкусен, такъв, какъвто може да опиташ само високо в планината. Събираме багажите и се сбогуваме с хижаря. На връщане минаваме по друг черен път - през местността Вършилото. Оказва се по-добрият вариант. Както поради по-малкото дупки, така и поради панорамите към ниското. За наша не толкова приятна изненада долината е потънала в мъгла. Стават добри снимки, но знаем, че слезнем ли долу, ще настъпи студ.

Оказваме се прави. Само на няколко километра преди града мъглата става много гъста, влагата - голяма, а студът - нямащ нищо общо с хубавото време високо в планината. Веднага поемаме на запад, в посока към село Струмешница. Целта ни е Самуилова крепост.

Крепостта е част от мощна фортификационна система, построена  в периода на управление на цар Самуил. Тя е и единственият добре проучен участък, от който е могла да се наблюдава цялата околност. Разположена е в т. нар. Ключка клисура между планините Беласица и Огражден. Разкопките на крепостта доказват, че на мястото й е имало тракийско и раннобългарско славянско селище.

Крепостта се свързва с един от най-мрачните и тъжни моменти в цялата история на България. През 1014 година, при Беласишката битка, войската на Самуил е разгромена и пленена. Василий II, който в последствие получава прозвището Българоубиец, ослепява 14 000 мъже, като на всеки 100 оставя по един едноок водач. Според някои хронисти Самуил умира от сърдечен удар, когато вижда тази потресаваща гледка.

Напускаме Самуилова крепост със смесени чувства. Мъглата започва да се вдига, а ние се отправяме към Македония. Настроили сме се, че ще прекараме остатъка от деня там. Да, ама не. След успешното преминаваме на българската проверка, на гишето на братска Македония настава смут. Оказва се, че нямаме зелена карта. Молбите и жалният поглед не помагат. Трябва да се връщаме. Настроението ни се разваля, но услужливи български митничари ни посочват място, където можело да направим застраховка. Щяло да струва солено обаче.

- Добър ден! Може ли да си купя зелена карта от тук?

Магазинерката припва услужливо веднага щом я питам:
- Да, разбира се. Около 50 лева струва!

Аз се изхилвам и вече съм готов да си тръгна при което тя добавя:
-Ако ще е само за Македония, може и 5 лева да излезне!

Ако им мине номера на хората, готови са да ти съдерат кожата. В крайна сметка зелената карта ми коства точно пет лева и десет минути забавяне. С далеч по-ведро настроение преминаваме границата. Македонските митничари се чудят къде сме тръгнали с толкова много багаж. Подмятат някакви шеги, от които прихваме да се смеем.

Пътуваме по пътя към Струмица. Път, доста по-лош от нашите. Селцата се редят едно след друго. С хубави къщи, спретнати, чисти. След около 40 минути влизаме в Струмица - градче, разположено в полите на Беласица. Историята му е богата. В първите векове сл. Хр. се среща с името Тивериопол. През IX в. градът попада в пределите на Първата Българската държава, а след Беласишката битка минава под Византийска власт. По време на Втората Българска държава градът е български в продължение на два века. От 1912 до 1919 г. отново е в пределите на Царство България, но след подписването на Ньойския договор е отнет от България и е даден на бъдеща Югославия. От 1941 до 1944 г. Струмица е българска. След това я губим окончателно.

Впечатленията ни от града са смесени. Доста мръсотия и циганско население в централната част. Влизаме в нещо като мол в центъра, в което се продава абсолютно всичко - от галоши до бяла и черна техника. Вътре се пуши и въздухът е тежък за дишане. Усещането е неприятно. Обядваме набързо в закусвалня в близост.

След това се изкачваме на един от хълмовете над града, с огромен кръст - пазител на върха му. Преминаваме през спретнат, тих квартал и вече мнението ни за градчето е доста по-добро. Гледката е хубава. В небето над нас се реят хвърчила. Вятърът е силен и няколко деца се възползват от това.

Времето напредва. Решаваме да тръгваме обратно. Без особено ясен план сме. Има няколко места, които на всяка цена трябва да посетим, но знаем, че няма да успеем до края на деня. По пътя към границата виждаме кафява табела, сочеща вдясно към Моноспитовско блато. Завиваме, преминаваме през няколко селца, но бързо губим маркировката и правилната посока. Усещаме, че започваме да се движим в кръг, но блато няма и няма. Часът наближава 18. Поредният човек, когото питаме, ни упътва правилно. Достигаме до рекичка и хващаме по тесен, черен път. След няколко километра достигаме до блатото. Трябва да обичаме черните пътища. Винаги ни извеждат до някое чудно местенце.

А Моноспитовското блато наистина се оказва едно от тях. Слизаме от колата и попадаме в друг свят. Около нас кипи от живот. Птици, насекоми, риби. Поемаме по тясно мостче, което ни води. Не знаем накъде. Просто вървим. Вече се смрачава. Мостчето е много дълго, с разклонения вляво и вдясно, всяко от тях водещо до малки дървени къщурки за наблюдение на птици. Има и наблюдателни кули, направени от дърво.

А блатото е огромно. Предполага се, че е остатък от някогашно голямо езеро, образувано преди 20 милиона години. Характеризира се с изключително биоразнообразие на площ от едва 400 ха - растения, животни, птици, които не се срещат другаде в Македония.

Не ни се тръгва. Движим се по мостчетата. Около нас извисяват снага огромни тръстикови стръкове. Като в тунел сме. Стоим до късно, птиците пеят ли пеят, в тръстиката шават видри, а във водата плясъците на риби тепърва започват. Дошло е време за среднощен пир. Откровено съжаляваме, че не сме взели палатките с нас. С удоволствие бихме спали край езерото.

Завършекът на деня е наистина подобаващ. За да успеем да разгледаме и останалите планувани места, решаваме да спим в Македония. Дори съжаляваме, че не носим палатки. С удоволствие бихме спали край блатото. В посока границата с България търсим някое хотелче или къща за гости. Такива обаче няма. Щем - не щем, влизаме в България и намираме къща за гости в село Ключ. Вече е късно и не сме претенциозни. Хапваме и лягаме да почиваме след поредния динамичен ден.

Ден IV

Отпочинали добре, ставаме рано. Веднага поемаме на път. Отново влизаме в Македония, като за днешния ден сме предвидили посещението на няколко водопада - Смоларски, Габровски и Колешински. Мори ни глад. Преди да започнем с приключенията решаваме да хапнем. Часът е 9, а ние се озоваваме в може би най-луксозния "ресторан" в Ново село - ресторант Лебед.

Сервитьорът, вероятно свикнал с културата на българите, не се учудва, като му поръчваме по една телешка чорба, плескавица с кашкавал и скопско пиво. Всичко това гарнирано с цял панер с препечен хляб. Чувствам се така, сякаш не съм ял от три дни. А чорбата наистина си я бива. Нищо, че часът е едва девет и нормалните хора пият кафе по това време.

Най-спокойно хапваме и отлитаме в посока към село Смоларе. Селцето е китно, сгушено в полите на планината. Този път маркировката е добра и откриваме водопада много лесно. До началото на екопътеката води тесен асфалтов път. Движим се около 15 минути през изключително красива и запазена буково - дъбова гора. Каньонът на река Ломница се стеснява все повече и повече и след минути се озоваваме пред Смоларския водопад. Височината му от 40 метра го прави най-високия в цяла Македония.

Беласица е планина, в която има изключително много водопади, както в българската, така и в македонската й част. Тъй като сме в Македония, решаваме да видим и останалите, а българските оставяме за пролетта, когато ще дойдем на връх Тумба.

След Смоларския водопад, който ни впечатлява изключително силно, посещаваме рекичката Барлен дере край село Габрово. Там има няколко каскадни водопада, като за щастие в момента рекичката е доста пълноводна и красотата им е ненадмината. До тях също води добре поддържана пътека в чудната букова гора. Преценяме, че може би е трябвало да оставим Смоларския водопад последен, тъй като колкото и красиви да са другите, не могат да си съперничат с него.

Само на няколко километра източно от Барлен дере е Баба дере - друг красив и пълноводен поток в тази част на Беласица. Там посещаваме Колешинския водопад. Височината му е 19 метра. Пътеката над него ни отвежда до още един красив водопад с доста труден достъп обаче. Трябва да обичаме черните пътища и пътеките, защото винаги ни отвеждат на чудни места. Много странен и за двама ни е фактът, че в малко селце като Колешино преминаваме покрай 4-5 църкви. И то не какви да е, а всяка, свързана с различно вероизповедание - евангелска, адвентистка и какви ли още не...

След всички приключения през тези четири дни се разделяме на гарата в Петрич. Вилиан поема към източника на цивилизация - София, а аз - по обратния път към Смолян. Както винаги, след запомнящи се преживявания като това, в главата ми фучат стотици мисли. По ирония на съдбата в огледалото ми за задно виждане фиксирам Беласица. Може би ме зове отново в дивите си гори. Мисля си колко прекрасна е България, а как незаслужено я пренебрегваме...