Предизвикателството да извършиш невъзможното е най-големият източник на вдъхновение.
Запролети се. Няма как човек да си стои вкъщи в това хубаво време. Във въздуха се понесе опияняващо ухание на живот. Пчелите закръжаха напрегнато около пчелините си. Мравките започнаха да ремонтират повредите по мравуняците си, нанесени им от зимните ветрове и снежните преспи. Птиците запяха забравените през дългата зима песни. Спонтанно или не дотам, в нас се роди идея за обиколка на западните покрайнини на България.
Може би малцина знаят, че в България има 37 планини. Почти всички от тях се намират именно в крайната западна област на страната ни. Първоначалната ни идея "десет планини за пет дни" претърпя доста промени. Когато вече бяхме на терен, по една или друга причина се оказа, че задачата ни няма да бъде толкова лесна, колкото изглеждаше на топографската карта при планирането на маршрута ни. И все пак, крайният резултат бе поредното вдъхновяващо приключение.
ДЕН I
Всичко вървеше по план. Отвратително добре. Вече се движехме на запад. След приятното половинчасово пътуване между Перник и Брезник, изпълнено със спомени от детството и забравени панорами, постепенно навлизахме в забравените селца в крайграничната зона. Тишината бе болезнена. Жив човек не се мяркаше. Вълната на обезлюдяването бе жестока.
Достигнахме до Долни Романци, където попитахме единствения човек, мяркащ се измежду скелетите на къщите, за пътеката към връх Мечи камък. Човечецът, грижливо обработващ малката си градинка, прекъсна работа и излезе от двора си, за да ни посочи откъде да минем, за да стигнем най-лесно до върха.
Връх Мечи камък е първенецът на Вискяр планина. Височината му е 1077 метра и именно той бе първата цел от пътешествието ни. Вискяр е невисока планина с изключително запазена и красива природа, но сравнително рядко посещавано от туристите място. В красотата й се убедихме и ние, след като се изкачихме до върха след приятен едночасов преход по югозападния, безлесен в тази си част, склон. По пътя си подгонихме доста зайци. Явно популацията им тук бе стабилна.
На върха е построена каменна пирамида, показваща, че Мечи камък е първенецът на тази планина. В списъка е и на 40-те планински първенци на България. Името му се свързва с исторически факти, според които в далечното минало Вискяр планина е била обитавана от мечки, намиращи спокойствие в гъстите гори под върха.
След кратка обедна почивка продължихме към село Завала, намиращо се едва на няколко километра от Долни Романци. Целта ни бе Завалската планина и нейният първенец - връх Китка (1181 м.). Завалската планина е дълга около 20 километра, като се свързва с Вискяр чрез Ярославската седловина.
Село Завала също бе потънало в потискащо странен, летаргичен сън. Единствените, които се мяркаха пред очите ни, бяха двама дървосекачи, ровичкащи нещо по стария камион, натоварен с дърва. Паркирахме колата край селското гробище, което се оказа наистина старо гробище, и по черен път поехме в западна посока. След около час достигнахме до билната седловина и видяхме върха вляво от нас. Заобиколихме и го подсякохме от югоизток и само след петнадесет минути се радвахме на изключително красива гледка. Погледите ни стигнаха чак до Ждрелото на река Ерма, Кървав камък и Милевска планина.
Следобедът се претърколи неусетно. Пътувахме към село Ребро, защото пътешествието ни утре щеше да започне именно от там. Няколко километра преди това обаче видяхме път с табела, водещ към друго интересно селце. Или поне името му бе такова - Кривонос.
Само след броени минути бяхме безкрайно щастливи от направения избор. Селцето се оказа толкова сгушено в полите на планината, че да не му се тръгва на човек. Чувствахме се наистина уютно тук. Единствения човек, когото видяхме, ни упъти към обширна поляна с рекичка и чешмичка, където можеше да се пренощува.
Село Кривонос е село със стара история. Данни за живот тук има още от 15 век. Районът на селото е бил значимо културно средище. "Пазители" на селцето са двете малки планини - Стража и Любаш, които създават чувството на спокойствие и сигурност.
Единственото, което ни притесни, бе надморската височина - малко над 1000 метра. Все още нощите на такава надморска височина са доста студени за спане на палатки. Решихме обаче, че с хубав огън няма да усещаме студа. Дърва имаше в изобилие. Разпънахме палатки на обширната поляна над рекичката и направихме кратка разходка в района. Природата бе непокътната. Сякаш тук не живееха хора.
Мракът падна бързо и огънят започна да ни привлича все по-близо до себе си. Наистина щеше да е студена нощ. За сметка на това човек можеше да се стопли, гледайки към небето. Звездите бяха толкова много. Имаше и падащи.
Говорихме си на доста интересни теми тази вечер - прераждането, пътуването на душите в пространството, другите животи...Явно атмосферата ни предразполагаше към подобни размисли. Заспахме сравнително рано - малко след девет часа. Настана истински студ, който усетихме в цялата му мощ около 02 часа след полунощ.
ДЕН II
Вероятно същият този студ ни изкара от палатките в ранни зори. Току що слънцето се бе навдигнало иззад хълма и лъчите му започнаха да пълзят бавно към нас, разтапяйки сланата по пътя си към изтерзаните ни от студ палатки. Денят започна обещаващо. Оказа се, че част от храната ни, която бяхме закачили в платнена торба на невисоко дърво снощи, просто липсва. В района е имало гладни. Само можеше да гадаем какво се бе случило.
Примирени, разпалихме все още топлото от снощи огнище и закусихме с гореща супа. Докато събирахме лагера си, се появи същият този човек, който вчера ни показа пътя към мястото. Бе единственият човек, когото видяхме за престоя си в Кривонос. Изчаквайки манерката му да се напълни с вода, ни обясни как да стигнем до връх Любаш, който гордо издигаше снага над нас. Разказа ни, че в миналото на върха е имало праисторическо и късноантично селище. Свидетелство за това били множеството артефакти, открити там. Една от интересните находки била каменна брадва от неолитната епоха, която, кой знае, може би краси някоя частна колекция днес. Според легендата на върха имало и тайнствена пещера, която влизала в дълбоко подземие. Входът й все още не бил открит. В близост до Любаш обаче, преди 30 години открили кости от непознато животно, които се оказали на възраст повече от 10 000 години. Странно село, странно място.
Вятърът брулеше лицата ни по пътя към върха. Излезнахме на безлесен участък, непосредствено под самия връх, от където се разкри красива панорама. След още няколко минути се озовахме и на самия Любаш, наричан още Плешивец. Може би заради безлесното било. Височината му е 1399 метра. За жалост върхът се оказа разоран от иманяри. Най-пресните следи бяха едва от няколко часа. Въпреки силния вятър стояхме на върха дълго време. Гледката към село Парамун и Парамунската планина ни помогна по-лесно да планираме маршрута си в следващата планина.
Слезнахме до Кривонос за нула време, но наклонът бе сериозен. Усетихме леки болки в колената си. Веднага потеглихме и към село Парамун - също така симпатично сгушено селце в Краището. Отново никакви следи на живот. Само един дядо в центъра чоплеше градинката си. Веднага ни нахвърли интересни факти и места край селото, които според него си струвало да посетим.
По неговите указания потеглихме към местността Градището - карстово плато над селото, което криело доста тайни. Имало окопи от войната, но най-голямата загадка бил т. нар. Парамунски кладенец - дълбок около 60 метра отвор с конусовидна форма с неясно предназначение. Навремето идвали спелеолози, които не успели да проникнат докрай поради тесния процеп. Така и не се разбрало кой, кога и защо е направил това съоръжение. Залутахме се доста дълго и преценихме, че няма да има време за изкачването на Големи връх - първенецът на Парамунска планина. Оставихме го за следващия път. А и със сигурност щяхме да дойдем тук отново.
Привечер пристигнахме в Трън. Станахме свидетели на особен контраст - модерен център, вероятно реновиран наскоро, и пълен с цигани град. Сякаш Трън бе под окупация. Отправихме се към хижа Ерма. Решихме да нощуваме там, защото районът е известен с големите температурни инверсии, а амплитудата през този сезон може да бъде внушителна. Не, че през отминалата нощ бе по-различно, но днес, при дневни температури от 21 градуса, се очакваше нощните да паднат до -2. А и утре ни предстоеше сериозен преход. Трябваше да се наспим и отпочинем добре. Остатъка от деня прекарахме на спокойствие край река Ерма.
ДЕН III
Спахме лошо, но за сметка на това се събудихме в 7.00 часа. Хапнахме набързо и поехме към село Ломница. Целта ни днес бе връх Руй, разположен на българо - сръбската граница. Разстоянието от 4 километра от хижата до селото използвахме за загрявка, защото след това ни очакваше сериозна денивелация. Върхът е висок 1706 метра, а село Ломница е разположено на 900 метра над морското равнище.
Следвайки маркировката, се отклонихме вляво по горски път, който трябваше да ни изведе до хижа Руй. През цялото време пътят се виеше покрай малката, но доста пълноводна през този сезон рекичка Бигровит извор, която извира под върха. През цялото време се движехме в гъста и доста стара букова гора. Интересен факт е, че Руй планина е наречена така заради смрадликата, която расте по склоновете й. А през този сезон всичко край пътя бе побеляло от диви кокичета. Неземна красота. След доста сериозно изкачване, продължило около 2 часа, достигнахме поляната, на която се намира хижа Руй. За пръв път се разкри и панорама към върха.
Направихме сериозна почивка и с нови сили запъплихме към билото. След двадесет и пет минути се озовахме на самото гранично било. Тук имаше огромна снежна преспа с дебелина над два метра, изпод която бликаше леденостудено изворче. Пред нас имаше две възможни посоки - към връх Руй и към връх Орловец. Поехме надясно към Орловец, който е малко по-нисък връх, но за сметка на това панорамата, която се разкрива от него, е просто фантастична. Върхът е изцяло в българска територия, а съвсем близо до него личат останките от стара застава и няколко траншейни окопа, заобикалящи я от всички страни. Времето бе идеално за снимки. Видимостта бе отлична чак до Стара планина, а под нас видяхме Ждрелото на река Ерма, което от 1921 г. е в сръбска територия. Огромно е и сигурно си струва да го посети човек. В ниското се виждаха няколко сръбски селца, а впечатление ни направи гъстотата на граничните пирамиди в тази част от границата, някои от които поставени на невъзможни места.
Продължихме към връх Руй. В последните метри към върха има изградена зимна маркировка, която превежда туристите по най-безопасната част от маршрута. Целият северен склон бе покрит със сняг и се наложи да направим нарушение на граничния режим и да изкачим върха от сръбска страна. Тук границата прави една много интересна чупка. За да се осигури достъп до върха и откъм Сърбия, граничната бразда е вдадена силно на югоизток в България, като за маркировка служат три много гъсто разположени една от друга гранични пирамиди.
След заслужената почивка на първенеца на Руй планина, започнахме скоростно спускане обратно към хижата, но не по утъпканите пътеки, а директно през заснежения северен склон. Слязохме се за нула време и продължихме по горския път към Ломница и хижа Ерма.
След обяда в хижата, въпреки умората, решихме да оползотворим остатъка от деня като посетим скалния параклис "Света Петка". Той е възстановен от местните жители в средата на 90-те години, като преди това бил ползван за обор.
Легендата гласи, че Света Петка се скрила в пещерата, гонена от неверниците. Дълго време живяла там и помагала на местните хора с молитви. Имала дарбата и да лекува. Един ден светицата запалила огън в пещерата и омесила пита, но в този момент преследвачите й нахълтали. Света Петка видяла, че димът от запаления огън се просмуква през един процеп, последвала го и успяла да се измъкне от друг вход на пещерата. След това избягала в Сърбия. А неверниците, виждайки току що изпечената питка, посегнали да си отчупят от нея. Докосвайки я обаче, тя се вкаменила пред очите им. Днес от тавана на пещерата капе вода. Казват, че това са сълзите на Света Петка.
ДЕН IV
Първоначалният ни план за още планини претърпя доста промени. Сякаш вече не ни се изкачваха височини, а искахме нещо по-разнообразно. Въпреки че по план имахме още цели 5 планини, решихме, че е време за ждрела и каньони.
След като закусихме експресно с бисквити и чай, поехме пеша към село Банкя. Трънска Банкя. В продължение на 5 километра се движихме по българо - сръбската екопътека, която не е нищо по-различно от стар прикриващ път, използван и до днес като пряка връзка между Трън и Банкя. Преминахме покрай махала Богойна - част от голямо село, което преди промените в граничната бразда е било изцяло на българска територия. Днес в пределите на страната ни е останала единствено тя.
След още няколко километра се озовахме на левия бряг на малката река Ябланица. Преминахме по дървено мостче и влезнахме в Банкя. Сигурно селото е най-близко разположеното до границата село в България, а една от крайните къщи има нерадостна съдба. Ньойският договор променя границите на България така, че един от домовете буквално е разделен на две. Къщата остава в Сърбия, а дворът към нея - в България. Гранична пирамида No 231 е поставена в средата на двора й. Може би собствениците на къщата, изморени от разправии, я продали след известно време. Днес реновираната постройка е една от атракциите в селото.
Другата атракция е Ябланишкият каньон, разположен източно от Банкя. Местна жена, която ни упъти, каза, че ждрелото е по-малко от Трънското, но не се оказа права. Ждрелото е огромно, много по-диво и некомерсиално, и разбира се, много по-красиво. Дървените мостчета, които преминават на шеметна височина над вировете и бързеите, са поизгнили и създават силен приток на адреналин в кръвта на посетителите. Наричат ждрелото още Зелени вир, заради голям вир в горния му край с изумрудено зелен цвят и красив водопад, изливащ водите си в него.
Гледката от високо бе просто изумителна. Може би Ябланишкият каньон е най-страховитият от всички, които сме посещавали досега. Прекарахме в него около час и половина, след което поехме по обратния път към Трън.
В ранния следобед решихме, че е време експедицията ни да приключи, тъй като умората в нас бе започнала да взима връх. Разделихме се в Трън, а аз исках да разгледам една забравена махала за финал по пътя към дома. Поех по пътища, по които не бих избрал да премина при нормални условия - диви, забравени, разбити. Само и само за да достигна до Къшле.
Все повече села - призраци изпълват общините Трън и Трекляно и вещаят зла прокоба за това, което очаква цялата ни държава в съвсем близко бъдеще. В продължение на километри човек може да не срещне себеподобен. Като спомен за славното минало на тези места са останали единствено разнебитените постройки на смесените магазини и пощите. Ръждясалите пощенски кутии висят самотно, а в тях вече никой не пуска писмата си. Никой не идва в пощенските станции, за да получи пенсията си. Тези земи са като прокълнати. Тук - там край пътя се мярка по някоя останала къща, тъжно привела снага под тежкия товар на каменния покрив. За да подсилят апокалиптичната картинаяя, всички действащи мобилни оператори са изключили този район от покритието си. В това се уверявам лично, след като карам в продължение на 45 километра без най-малки признаци за обхват.
Вляво и вдясно от асфалта се отклоняват тесни и почти изгубени в гъсталака черни пътчета, които водят в нищото. Колкото приказни, толкова и призрачни. Шансът да ви отведат до цивилизация е нулев. По един от тези горски пътища поемам и аз. Знам, че трябва да свърши в Къшле, а в Къшле свършва България. Карам в продължение на 6 километра. Вляво от мен остава обезлюдената махала Шипковица, която предстои да бъде изтрита от картата на родината. След половин час спирам в Къшле. В центъра. Пред сградата на старото училище. Там, където преди 40 години са учели 35 деца. А в селото са живели 130 души.
Преди десет години умира последният жител и кмет на Къшле - бай Крум Станчев. В последните години от живота си нарича себе си иронично "кмет на себе си". До последните си дни се грижи за селото, за къщите на съселяните си, поддържа пътя, коси сеното. След смъртта му селцето потъва в дълбоко мълчание.
Аз също съм потънал в мълчание. Обръщам колата на прашния "булевард" пред селското школо, който българските управници с успех могат да нарекат "Нова демокрация". Тръгвам си от Къшле. Тръгвам си от Краището. А зад мен остават само облаците прахоляк и глухото проскърцване на полуотворения прозорец на училището. Какво ли ще се случи, когато замре и то...
ДЕН I
Всичко вървеше по план. Отвратително добре. Вече се движехме на запад. След приятното половинчасово пътуване между Перник и Брезник, изпълнено със спомени от детството и забравени панорами, постепенно навлизахме в забравените селца в крайграничната зона. Тишината бе болезнена. Жив човек не се мяркаше. Вълната на обезлюдяването бе жестока.
Достигнахме до Долни Романци, където попитахме единствения човек, мяркащ се измежду скелетите на къщите, за пътеката към връх Мечи камък. Човечецът, грижливо обработващ малката си градинка, прекъсна работа и излезе от двора си, за да ни посочи откъде да минем, за да стигнем най-лесно до върха.
Връх Мечи камък е първенецът на Вискяр планина. Височината му е 1077 метра и именно той бе първата цел от пътешествието ни. Вискяр е невисока планина с изключително запазена и красива природа, но сравнително рядко посещавано от туристите място. В красотата й се убедихме и ние, след като се изкачихме до върха след приятен едночасов преход по югозападния, безлесен в тази си част, склон. По пътя си подгонихме доста зайци. Явно популацията им тук бе стабилна.
На върха е построена каменна пирамида, показваща, че Мечи камък е първенецът на тази планина. В списъка е и на 40-те планински първенци на България. Името му се свързва с исторически факти, според които в далечното минало Вискяр планина е била обитавана от мечки, намиращи спокойствие в гъстите гори под върха.
След кратка обедна почивка продължихме към село Завала, намиращо се едва на няколко километра от Долни Романци. Целта ни бе Завалската планина и нейният първенец - връх Китка (1181 м.). Завалската планина е дълга около 20 километра, като се свързва с Вискяр чрез Ярославската седловина.
Село Завала също бе потънало в потискащо странен, летаргичен сън. Единствените, които се мяркаха пред очите ни, бяха двама дървосекачи, ровичкащи нещо по стария камион, натоварен с дърва. Паркирахме колата край селското гробище, което се оказа наистина старо гробище, и по черен път поехме в западна посока. След около час достигнахме до билната седловина и видяхме върха вляво от нас. Заобиколихме и го подсякохме от югоизток и само след петнадесет минути се радвахме на изключително красива гледка. Погледите ни стигнаха чак до Ждрелото на река Ерма, Кървав камък и Милевска планина.
Следобедът се претърколи неусетно. Пътувахме към село Ребро, защото пътешествието ни утре щеше да започне именно от там. Няколко километра преди това обаче видяхме път с табела, водещ към друго интересно селце. Или поне името му бе такова - Кривонос.
Само след броени минути бяхме безкрайно щастливи от направения избор. Селцето се оказа толкова сгушено в полите на планината, че да не му се тръгва на човек. Чувствахме се наистина уютно тук. Единствения човек, когото видяхме, ни упъти към обширна поляна с рекичка и чешмичка, където можеше да се пренощува.
Село Кривонос е село със стара история. Данни за живот тук има още от 15 век. Районът на селото е бил значимо културно средище. "Пазители" на селцето са двете малки планини - Стража и Любаш, които създават чувството на спокойствие и сигурност.
Единственото, което ни притесни, бе надморската височина - малко над 1000 метра. Все още нощите на такава надморска височина са доста студени за спане на палатки. Решихме обаче, че с хубав огън няма да усещаме студа. Дърва имаше в изобилие. Разпънахме палатки на обширната поляна над рекичката и направихме кратка разходка в района. Природата бе непокътната. Сякаш тук не живееха хора.
Мракът падна бързо и огънят започна да ни привлича все по-близо до себе си. Наистина щеше да е студена нощ. За сметка на това човек можеше да се стопли, гледайки към небето. Звездите бяха толкова много. Имаше и падащи.
Говорихме си на доста интересни теми тази вечер - прераждането, пътуването на душите в пространството, другите животи...Явно атмосферата ни предразполагаше към подобни размисли. Заспахме сравнително рано - малко след девет часа. Настана истински студ, който усетихме в цялата му мощ около 02 часа след полунощ.
ДЕН II
Вероятно същият този студ ни изкара от палатките в ранни зори. Току що слънцето се бе навдигнало иззад хълма и лъчите му започнаха да пълзят бавно към нас, разтапяйки сланата по пътя си към изтерзаните ни от студ палатки. Денят започна обещаващо. Оказа се, че част от храната ни, която бяхме закачили в платнена торба на невисоко дърво снощи, просто липсва. В района е имало гладни. Само можеше да гадаем какво се бе случило.
Примирени, разпалихме все още топлото от снощи огнище и закусихме с гореща супа. Докато събирахме лагера си, се появи същият този човек, който вчера ни показа пътя към мястото. Бе единственият човек, когото видяхме за престоя си в Кривонос. Изчаквайки манерката му да се напълни с вода, ни обясни как да стигнем до връх Любаш, който гордо издигаше снага над нас. Разказа ни, че в миналото на върха е имало праисторическо и късноантично селище. Свидетелство за това били множеството артефакти, открити там. Една от интересните находки била каменна брадва от неолитната епоха, която, кой знае, може би краси някоя частна колекция днес. Според легендата на върха имало и тайнствена пещера, която влизала в дълбоко подземие. Входът й все още не бил открит. В близост до Любаш обаче, преди 30 години открили кости от непознато животно, които се оказали на възраст повече от 10 000 години. Странно село, странно място.
Вятърът брулеше лицата ни по пътя към върха. Излезнахме на безлесен участък, непосредствено под самия връх, от където се разкри красива панорама. След още няколко минути се озовахме и на самия Любаш, наричан още Плешивец. Може би заради безлесното било. Височината му е 1399 метра. За жалост върхът се оказа разоран от иманяри. Най-пресните следи бяха едва от няколко часа. Въпреки силния вятър стояхме на върха дълго време. Гледката към село Парамун и Парамунската планина ни помогна по-лесно да планираме маршрута си в следващата планина.
Слезнахме до Кривонос за нула време, но наклонът бе сериозен. Усетихме леки болки в колената си. Веднага потеглихме и към село Парамун - също така симпатично сгушено селце в Краището. Отново никакви следи на живот. Само един дядо в центъра чоплеше градинката си. Веднага ни нахвърли интересни факти и места край селото, които според него си струвало да посетим.
По неговите указания потеглихме към местността Градището - карстово плато над селото, което криело доста тайни. Имало окопи от войната, но най-голямата загадка бил т. нар. Парамунски кладенец - дълбок около 60 метра отвор с конусовидна форма с неясно предназначение. Навремето идвали спелеолози, които не успели да проникнат докрай поради тесния процеп. Така и не се разбрало кой, кога и защо е направил това съоръжение. Залутахме се доста дълго и преценихме, че няма да има време за изкачването на Големи връх - първенецът на Парамунска планина. Оставихме го за следващия път. А и със сигурност щяхме да дойдем тук отново.
Привечер пристигнахме в Трън. Станахме свидетели на особен контраст - модерен център, вероятно реновиран наскоро, и пълен с цигани град. Сякаш Трън бе под окупация. Отправихме се към хижа Ерма. Решихме да нощуваме там, защото районът е известен с големите температурни инверсии, а амплитудата през този сезон може да бъде внушителна. Не, че през отминалата нощ бе по-различно, но днес, при дневни температури от 21 градуса, се очакваше нощните да паднат до -2. А и утре ни предстоеше сериозен преход. Трябваше да се наспим и отпочинем добре. Остатъка от деня прекарахме на спокойствие край река Ерма.
ДЕН III
Спахме лошо, но за сметка на това се събудихме в 7.00 часа. Хапнахме набързо и поехме към село Ломница. Целта ни днес бе връх Руй, разположен на българо - сръбската граница. Разстоянието от 4 километра от хижата до селото използвахме за загрявка, защото след това ни очакваше сериозна денивелация. Върхът е висок 1706 метра, а село Ломница е разположено на 900 метра над морското равнище.
Следвайки маркировката, се отклонихме вляво по горски път, който трябваше да ни изведе до хижа Руй. През цялото време пътят се виеше покрай малката, но доста пълноводна през този сезон рекичка Бигровит извор, която извира под върха. През цялото време се движехме в гъста и доста стара букова гора. Интересен факт е, че Руй планина е наречена така заради смрадликата, която расте по склоновете й. А през този сезон всичко край пътя бе побеляло от диви кокичета. Неземна красота. След доста сериозно изкачване, продължило около 2 часа, достигнахме поляната, на която се намира хижа Руй. За пръв път се разкри и панорама към върха.
Направихме сериозна почивка и с нови сили запъплихме към билото. След двадесет и пет минути се озовахме на самото гранично било. Тук имаше огромна снежна преспа с дебелина над два метра, изпод която бликаше леденостудено изворче. Пред нас имаше две възможни посоки - към връх Руй и към връх Орловец. Поехме надясно към Орловец, който е малко по-нисък връх, но за сметка на това панорамата, която се разкрива от него, е просто фантастична. Върхът е изцяло в българска територия, а съвсем близо до него личат останките от стара застава и няколко траншейни окопа, заобикалящи я от всички страни. Времето бе идеално за снимки. Видимостта бе отлична чак до Стара планина, а под нас видяхме Ждрелото на река Ерма, което от 1921 г. е в сръбска територия. Огромно е и сигурно си струва да го посети човек. В ниското се виждаха няколко сръбски селца, а впечатление ни направи гъстотата на граничните пирамиди в тази част от границата, някои от които поставени на невъзможни места.
Продължихме към връх Руй. В последните метри към върха има изградена зимна маркировка, която превежда туристите по най-безопасната част от маршрута. Целият северен склон бе покрит със сняг и се наложи да направим нарушение на граничния режим и да изкачим върха от сръбска страна. Тук границата прави една много интересна чупка. За да се осигури достъп до върха и откъм Сърбия, граничната бразда е вдадена силно на югоизток в България, като за маркировка служат три много гъсто разположени една от друга гранични пирамиди.
След заслужената почивка на първенеца на Руй планина, започнахме скоростно спускане обратно към хижата, но не по утъпканите пътеки, а директно през заснежения северен склон. Слязохме се за нула време и продължихме по горския път към Ломница и хижа Ерма.
След обяда в хижата, въпреки умората, решихме да оползотворим остатъка от деня като посетим скалния параклис "Света Петка". Той е възстановен от местните жители в средата на 90-те години, като преди това бил ползван за обор.
Легендата гласи, че Света Петка се скрила в пещерата, гонена от неверниците. Дълго време живяла там и помагала на местните хора с молитви. Имала дарбата и да лекува. Един ден светицата запалила огън в пещерата и омесила пита, но в този момент преследвачите й нахълтали. Света Петка видяла, че димът от запаления огън се просмуква през един процеп, последвала го и успяла да се измъкне от друг вход на пещерата. След това избягала в Сърбия. А неверниците, виждайки току що изпечената питка, посегнали да си отчупят от нея. Докосвайки я обаче, тя се вкаменила пред очите им. Днес от тавана на пещерата капе вода. Казват, че това са сълзите на Света Петка.
ДЕН IV
Първоначалният ни план за още планини претърпя доста промени. Сякаш вече не ни се изкачваха височини, а искахме нещо по-разнообразно. Въпреки че по план имахме още цели 5 планини, решихме, че е време за ждрела и каньони.
След като закусихме експресно с бисквити и чай, поехме пеша към село Банкя. Трънска Банкя. В продължение на 5 километра се движихме по българо - сръбската екопътека, която не е нищо по-различно от стар прикриващ път, използван и до днес като пряка връзка между Трън и Банкя. Преминахме покрай махала Богойна - част от голямо село, което преди промените в граничната бразда е било изцяло на българска територия. Днес в пределите на страната ни е останала единствено тя.
След още няколко километра се озовахме на левия бряг на малката река Ябланица. Преминахме по дървено мостче и влезнахме в Банкя. Сигурно селото е най-близко разположеното до границата село в България, а една от крайните къщи има нерадостна съдба. Ньойският договор променя границите на България така, че един от домовете буквално е разделен на две. Къщата остава в Сърбия, а дворът към нея - в България. Гранична пирамида No 231 е поставена в средата на двора й. Може би собствениците на къщата, изморени от разправии, я продали след известно време. Днес реновираната постройка е една от атракциите в селото.
Другата атракция е Ябланишкият каньон, разположен източно от Банкя. Местна жена, която ни упъти, каза, че ждрелото е по-малко от Трънското, но не се оказа права. Ждрелото е огромно, много по-диво и некомерсиално, и разбира се, много по-красиво. Дървените мостчета, които преминават на шеметна височина над вировете и бързеите, са поизгнили и създават силен приток на адреналин в кръвта на посетителите. Наричат ждрелото още Зелени вир, заради голям вир в горния му край с изумрудено зелен цвят и красив водопад, изливащ водите си в него.
Гледката от високо бе просто изумителна. Може би Ябланишкият каньон е най-страховитият от всички, които сме посещавали досега. Прекарахме в него около час и половина, след което поехме по обратния път към Трън.
В ранния следобед решихме, че е време експедицията ни да приключи, тъй като умората в нас бе започнала да взима връх. Разделихме се в Трън, а аз исках да разгледам една забравена махала за финал по пътя към дома. Поех по пътища, по които не бих избрал да премина при нормални условия - диви, забравени, разбити. Само и само за да достигна до Къшле.
Все повече села - призраци изпълват общините Трън и Трекляно и вещаят зла прокоба за това, което очаква цялата ни държава в съвсем близко бъдеще. В продължение на километри човек може да не срещне себеподобен. Като спомен за славното минало на тези места са останали единствено разнебитените постройки на смесените магазини и пощите. Ръждясалите пощенски кутии висят самотно, а в тях вече никой не пуска писмата си. Никой не идва в пощенските станции, за да получи пенсията си. Тези земи са като прокълнати. Тук - там край пътя се мярка по някоя останала къща, тъжно привела снага под тежкия товар на каменния покрив. За да подсилят апокалиптичната картинаяя, всички действащи мобилни оператори са изключили този район от покритието си. В това се уверявам лично, след като карам в продължение на 45 километра без най-малки признаци за обхват.
Вляво и вдясно от асфалта се отклоняват тесни и почти изгубени в гъсталака черни пътчета, които водят в нищото. Колкото приказни, толкова и призрачни. Шансът да ви отведат до цивилизация е нулев. По един от тези горски пътища поемам и аз. Знам, че трябва да свърши в Къшле, а в Къшле свършва България. Карам в продължение на 6 километра. Вляво от мен остава обезлюдената махала Шипковица, която предстои да бъде изтрита от картата на родината. След половин час спирам в Къшле. В центъра. Пред сградата на старото училище. Там, където преди 40 години са учели 35 деца. А в селото са живели 130 души.
Преди десет години умира последният жител и кмет на Къшле - бай Крум Станчев. В последните години от живота си нарича себе си иронично "кмет на себе си". До последните си дни се грижи за селото, за къщите на съселяните си, поддържа пътя, коси сеното. След смъртта му селцето потъва в дълбоко мълчание.
Аз също съм потънал в мълчание. Обръщам колата на прашния "булевард" пред селското школо, който българските управници с успех могат да нарекат "Нова демокрация". Тръгвам си от Къшле. Тръгвам си от Краището. А зад мен остават само облаците прахоляк и глухото проскърцване на полуотворения прозорец на училището. Какво ли ще се случи, когато замре и то...
Страхотно написано,както винаги! Преди години често ходех по този край,или по-точно до с.Косово,Трънско и наистина обезлюдаването и гледката през селата е покъртителна,а думите са недостатъчни и безсмислени пред всичко което окото вижда и душата чуства... Но не е само там,уви, и май наистина това е съдбата ,която очаква цялата ни държава.
ОтговорИзтриванеМного хубаво написано. Четох с интерес.
ОтговорИзтриванеСамо един съвет - не прекалявайте с обработката на снимките - така както са снимани със сигурност са най-красиви.