Тръгнахме към село Рибино. Тук
тече една интересна рекичка, наречена Елбасандере. В долината й се намират половин дузина интересни пещери.
Още с пристигането ни в Рибино помолихме местен човек да ни упъти как да
стигнем до тях. Трябваше да преминем с колата през един от бродовете на
Елбасандере. Дъждовете ни изиграха лоша шега обаче и водата бе в непреодолими
количества. Нямаше минаване. Не и за малкото Рено. Взехме раниците с багаж и
закрачихме по черния път, преминавайки покрай сгушените махалички Самотно и
Рударка. В тях сякаш нямаше жив човек. Къщите бяха в сравнително добро
състояние, но определено бяха запустели. Явно стопаните им отдавна не живееха
тук. Само в едно от дворчетата пролича, че има живот. Няколко чифта пъстри
шалвари бяха проснати на градинския простор. От къщата изскочи жена на средна
възраст, която охлади ентусиазма ни с думите, че водата е толкова много, че
повечето пещери са пълни с вода. Времето определено не бе подходящо за
проникване в подземното царство. Завършихме разходката си в Рударка, а слънцето
започваше да пече все по-жестоко.
По обратния ни път отново спряхме
край рудник Звездел, защото там се намира една от най-изумителните крепости,
наречена Асара. Дори една махала с няколко къщички в югоизточното и подножие е
наречена Крепост.
Крепостта е построена в периода
ХІ-ХІІ в. върху основите на праисторическо светилище, в което има изсечен
жертвеник с трапецовидна форма с гробница. През 30-те години на ХХ в. тук
са открити основи на средновековна църква и находки, сред които бронзов кръст и
рядко срещана оловна икона. Проучванията сочат, че вероятно в този район са
осъществени едни от първите опити за рудодобив от каменно-медната епоха. Укреплението
е било изградено с цел охрана на рудниците. Средновековната крепост
е охранявана от две четириъгълни кули. Частично запазена е източната кула,
долният ѝ етаж е служил за цистерна,
както е видно от замазката с розов хоросан. Почти целите стени на крепостта са
били дървени. Имало е параклис, разположен в една от кулите, от който за
запазени остатъци от степонисите. Открита е уникална икона от ХІ в. – върху
основа от еленова кост са монтирани медальони на светци, с обкови от злато и
сребро и ажурни инкрустации.
За величието на гледката не искам
да разказвам, защото това е нещо, което трябва да се изживее. На разстояние от
десетина километра виждахме всичко като на длан. Под нозете ни останаха всички
околни селца и махали, а ние се чувствахме като жреци, извършващи заклинания от
високата скала. Единственото по-високо от нас възвишение бе ридът Стръмни рид с
телевизионната кула.
След тази изумителна емоция,
която изживяхме на високата Асара, се запътихме към селцата Друмче и Обичник. Две
селца, за които казват, че са сред най-китните и с най-красиво разположение в
източната част на планината - така магически закътани между гънките на Родопа,
че ако човек не знае къде да ги търси, може и да не успее да ги открие. Селцата
са почти без население. И в двете са останали едва по двадесетина души.
По черния път между тях има две
скални светилища, които наистина си струва да бъдат посетени и проучени. Отне
ни доста време докато открием едното от тях, което се оказа скрито до голямото
селско гробище. За пътечката до него ни упъти местен човек, който пазеше
малкото останали овчици от стадото си, след като точно преди седмица глутница
вълци разкъсали и завлекли в гората 14 животни. Почти на ръба да се откажем да
търсим, тъй като времето напредваше, а и се бяхме поуморили от хубави емоции,
се натъкнахме на голяма отвесна скала с двадесетина трапецовидни ниши с идеална
форма, като някои от тях бяха останали незавършени по неизвестна на нас,
съвременните хора, мислещи се за много хитри и напреднали, причина. Адреналинът
във вените ни се повиши за пореден път днес. Отвесната скала завършваше в
дълбок дол, в който шумеше неголяма рекичка. Личеше си, че е доста диво, а
труднодостъпният терен наистина бе предпоставка дивите животни да живеят
щастливо тук.
Поехме по обратния път към
Обичник, като вдясно от нас, високо в боровата гора, зорките ни погледи бяха
забелязали друга интересна скала, по която не бяхме напълно сигурни дали има
скални ниши, но самата й нетрадиционна форма ни привлече силно. Отново се
колебаехме дали да се изкачим до нея или да се откажем, защото боровата гора
изглеждаше така, сякаш е непроходима. Преди тридесетина години склонът бе
изкуствено залесен от някой "виден" лесовъд, който беше разхвърлял
семената така, сякаш бе гонил норма. След първите стотина метра дърветата се
разредиха и придвижването ни стана доста по-лесно. За има - няма петнадесет
минути се изкачихме до скалата и останахме изумени от това, което видяхме. Огромният
скален блок се оказа, че всъщност представлява нещо като "мозайка",
сглобена от три или четири скални мастодонта, поставени един върху друг така
прецизно, сякаш Господ ги бе наредил с огромен кран. В основата на най-голямата
скала се виждаше процеп, запълнен с камъни, който според мен е бил вход към
пещера, затрупан в миналото. Силна енергия "бликаше" навсякъде
край скалното светилище. Оказа се, че в най-високата му част има няколко ниши,
които очевидно бяха източникът на енергийното поле.
Спускането ни бе бързо. След него
дойде и изкачването към чешмата, край която бяхме паркирали колата преди
няколко часа. Идилията ни накара да потърсим място за нощувка тук. Въпреки
голямата влага и мочурливите поляни намерихме място, на което разпънахме
палатката. Дървата се оказаха другото влажно нещо. Силом намерихме няколко
по-сухи клона и дребни съчки. А докато ги събирахме, се натъкнахме на две
костенурки, заровили себе си по един и същи начин в рохката пръст. Очевидно се
подготвяха за снасяне на яйца.
Ядохме полуизпечени, за да не
кажа полусурови, картофи на жар, но така се случва, когато няма достатъчно
дърва. Вечерта бе толкова тиха, че съвсем спокойно чувахме пулса си. Докато
не започна да гърми. През цялата нощ се изливаше дъжд, придружен с
гръмотевици, които ту се приближаваха, ту се отдалечаваха. Аз обаче се чувствах
уютно в топлия си спален чувал и ужасно мокрото време навън не ме притесняваше.
Няма коментари:
Публикуване на коментар