ХАРМАНКАЯ

Облаците започнаха да се сгъстяват още със ставането ни, образувайки тежка и непробиваема пелена. Сива. Чернееща. Наложи се да съберем палатката светкавично, защото небето щеше да се спука всеки миг. Дори не закусихме. Докато събирахме последния лагерен багаж, край нас паркира кола. Човек на средна възраст ни поздрави изключително любезно с "добре дошли" и започна да разтоварва храна и напитки. Заговорихме се и се оказа, че той е кметът на селото. Всяка година дава курбан на това място. Днес щяха да заколят 5 животни. Най-сърдечно ни покани да дойдем за обяд, когато жертвените животни са готови.

Попитах кмета за алианите и за това, което ги отличава от останалите турци, а той ми отговори хем сериозно, хем шеговито: "Ние вярваме в Аллах, Мохамед и Али. Обаче пием и ракия!" Поглеждайки реакцията ми, човекът се усмихна.А истината е, че алианите представляват затворена религиозна общност, чиито предци били разпръснати преди векове по земите на днешна България, Турция, Македония, Албания, Босна и из Близкия изток. У нас ги има от 500 години, а като такива се самоопределят почти 50 000 души, основно в Лудогорието и Източни Родопи. Непризнаването на религията им за официална е основната причина за тяхната затвореност – а тя наистина ги отличава. Алианите се причисляват към изповядващите мюсюлманство, като същевременно практикуват самобитна съвкупност от езически ритуали, шаманизъм и суфизъм. Наред с всичко останало религията им се счита за една от най-толерантните в света.

Интересен факт е, че местното източнородопско население извън няколкокото села, в които живеят алианите, не ги харесва и уважава. Кметът ни разказа, че ги наричат "казълбаши", което било обидно, особено за по-възрастните алиани. За разлика от сунитите, алианите не строят и не посещават джамии, поради причината, че обожаваният от тях Али е бил убит именно пред входа на джамия.След краткия, но изключително интересен разговор поехме към Харманкая. Там също бях ходил десетки пъти, но днешната ни цел бе по-детайлно проучване на района около това внушително светилище. Черното небе започна да изсветлява. В далечината се разви гръмотевична буря, но до нас не достигна нито капка дъжд. Към обяд вече имахме стабилно време.

Харманкая е сред най-импозантните тракийски култови обекти, представляващ огромно скално плато с две изсечени в скалата полуокръжности, разграфени така, сякаш са използвани като древна астрономическа обсерватория. Казват, че тук траките определяли лятното и зимното слънцестоене. В околностите на Харманкая някога е бил най-големият град, по-мащабен дори от Перперикон. Блазнеше ме идеята да се спусна под скалното плато. Отдавна. Бях наблюдавал и се бях опитвал да преценя височината на скалата при предишните си посещения, но така и не успявах. Затова намерих път между скалите и след няколко минути се озовах в основата на скалата.

Останах без думи. Височината й до площадката, на която бях стоял до преди малко, се оказа повече от тридесет метра. Следващият път си обещах да нося въжета, за да разгледам скалата и нишите по нея от съвсем близко разстояние. Изненадите продължаваха. Попаднах пред входа на голяма пещера с висок и тесен вход - същинска пещера утроба. Бе толкова дълбока, че дъното й бе потънало в тъмнина. Навлезнахме в нея, а подът й бе застлан с дебел слой гуано. Бе обитавана от прилепи, които намираха истинско спокойствие. Едва ли тук идваха хора.

След разтърсващото изживяване в пещерата се изкачихме отново на платото, където открих странно изсичане в един от големите камъни - такова, каквото бях видял преди около две години на една скала близо до Крумовград. Изумлението ми бе тотално. Не можех да си намеря място от вълнение. Отново се спуснах в близко деренце, където пък открих толкова потайна скала с 11 ниши, издълбани старателно в нея. Бяха насочени на югозапад.

Бях най-щастливият човек на света. Последните два дни, прекарани в района, бяха прекрасни. След подкрепителен обяд в близост до Елмалъ баба теке напуснахме Родопите, но сравнително за кратко. Само след около два часа се озовахме в едно отдавна планирано за посещение селце - Жълт камък. То също е едно от чудноватите места в тази планина. Тук имахме на разположение около час за приятна разходка в околностите, където попаднахме на фантастични скали. Сред тази дива гора човек трябваше да внимава, защото тук определено имаше мечки. Обещахме си да се завърнем отново тук, тъй като мястото предлагаше отлични възможности както за къмпингуване, така и за преходи.

Достойният завършек на поредния запомнящ се преход из Свещената планина Девическият манастир "Света Петка" край село Мулдава. На сладка раздумка под манастирската асма монахинята ни разказа интересната история на светата обител. Основан през XIV век, опожаряван многократно, в манастира често е отсядал Васил Левски. Скривалището му под бившата игуменарна е запазено до ден днешен. През 1883 г. манастирът е посетен от чешкия художник Иван Мърквичка. По време на посещението му, внезапно умира едногодишният му син. Погребват го в двора, близо до камбанарията.

Велика планина е Родопа. Страхопочитанието, което изпитах към нея и прастарата й история бе огромно. Сякаш още чувствах енергията на древните й обитатели навсякъде около себе си. Сякаш всеки камък ми нашепваше, всяко стръкче трева ме къпеше с благотворната си роса, а всеки порив на вятъра брулеше лицето ми, припомняйки ми думите на Ралф Емерсън: "Всеки природен факт е символ на някой духовен факт. Всяко явление в природата съответства на някое състояние на ума." А умът ми бе претърпял истинска метаморфоза през изминалите дни в прегръдката на планината.