ЗАБРАВЕНАТА БЪЛГАРИЯ, ЧАСТ СЕДМА: ЖИВИ СЕЛА, МЪРТВИ СЕЛА

В последните години преоткрих какво е чувството да пътуваш из местата, където си израснал. А то, повярвайте ми, е много странно, смесено, размиващо се...В едното ъгълче на душата ти се е настанила тъгата. В другото си крайче душата се усмихва. Под лъжичката ти се появява онова познато присвиване. Вярата ти, че някога ще дойдат по-добри времена, е по-скоро краткотрайна. В един миг е неописуемо силна, а в следващия - угасва като забравено кандило. Очите ти се пълнят със сълзи, краката ти се подкосяват, бориш се със спомените и правиш отчаяни опити да накараш пейзажите от миналото да изплуват в съзнанието ти...но не успяваш. Разгневяваш се. Опитваш да загърбиш всичко, махайки с ръка...но не можеш. Измежду руините е скрита една голяма част от живота ти. От живота на близките ти. Към теб запълзяват призраците от миналото...

ДЕН 1: ЦЪРНОГОРСКИ МАНАСТИР И МУРЕНО

Безконечните пътища на Западна България ни отвеждат до един интересен манастир - Църногорския или по-известен като Гигинския. Откривам доза символизъм в това начало на пътешествието ми. Църногорският манастир дължи своето основаване на заселили се в планината Черна гора отшелници. Самото й име пък краеведите свързват с множеството монаси - "черноризци". Археологическите разкопки свидетелстват, че първите манастирски постройки датират от XI - XII век. Манастирът се намирал в подножието на връх Китка, като на мястото още от времето на Римската империя там имало крепост, която охранявала Беломорския път, свързващ Солун и Рим.

Почти през цялото си съществуване манастирът притежавал много имоти. Богатството привличало погледа и на разбойниците. Веднъж разбойническа банда се укрепила в светата обител и завързала сражение с преследващата я потеря. Голяма част от разбойниците били избити. 

През 1934 г в манастира е поставен телефонен пост - удобство, което по онова време са имали само кметствата. От 1935 до 1940 г тук са почивали безплатно деца на бедни семейства от София и Перник. След 1944 г телефонната връзка е прекъсната, а в обителта се настаняват партизани, които държат в плен брезнишки офицери и местни хора. През 1960 г Църногорският манастир е превърнат в пионерски лагер, като това е един от най-мрачните периоди от съществуването му.

През 1998 г сегашното братство избира обителта за свое "място за покаяние", като я заварва в окаяно състояние и полуразрушена. През 2007 г низ от събития дава увереност, че може би е дошло време за възстановяването на манастира. Писателка от Смолян получава откровение на сън и дарява хонорара от новата си книга за ремонта на манастира. Така е поставено началото на святото дело.

След броени минути се връщаме в реалността, напускайки двора на манастира. Прашният път се вие надолу по склона - пътят към Голгота за поклонниците, идващи тук отблизо и отдалеч. Следващите места, които посещаваме по маршрута си на запад, са Мурено, Горановци, Долно и Горно Уйно - селца, отдавна изгубили надеждата си за живот. Безнадеждността там е безмилостна. Единствено в Драговищица все още измежду къщите се мярка по някой силует на човек, отдавна превърнал се в сянка.

Пътят свършва в Горно Уйно, край старата гранична застава. Тъжно е да знаеш, че преди по-малко от сто години населението тук е било 1400 души, разпределени в 33 махали. Днес  едва - едва оцеляват 7-8 души - все хорица на преклонна възраст. Какво ли ще остане, когато си отидат и те от този свят?! Всички наименования тук са изключително интересни - рекичката край селото се нарича Уйненщица, долината е Джетово, планината - Ушинска, а махалите са Крецул, Амиджина, Цръвиличка и др.

Връщаме се обратно към Долно Уйно. Неусетно денят се е изтърколил и е дошло време за подготовка на бивак. Склоновете на Чудинската планина са надвиснали от двете страни на пътя. Така както е надвиснал и мрачният облак в душите ни, готов да се излее всеки момент. Трудно намираме подходящо място, където можем да опънем палатките. В Олтоманци вече е паднал мрак, когато забелязваме тясна и обрасла отбивка вдясно от пътя. Макадаменият път ни извежда на десния бряг на река Драговищица, където решаваме да пренощуваме.

ДЕН 2: КАДИИНО ОРНИЧЕ, ЧУДИНЦИ, МЕТОХИЯ И ПОБИЕН КАМИК

Ставаме рано. Влагата е убийствена. Комарите - също. Сякаш те са единствените обитатели на този забравен край. Закусваме почти на крак и се подготвяме за преход. Предстои ни изкачване до едно село с уникално име - Кадиино орниче. Граничните полицаи ни показват началото на пътеката, която е невъзможно да бъде открита, ако не знае човек от къде започва. Високата до кръста трева ни измокря, но след първите 50 метра картинката се променя. По тясната пътечка отдавна не е минавал никой, но въпреки всичко е съвсем ясно забележима.

В продължение на час и половина се движим в истинска джунгла - край нас са нападали огромни букови дървета, а гъбите са със свръх размери. Изминали сме по-малко от 3 километра, а разликата в надморската височина е 300 метра. Изведнъж измежду клоните на старите джанки се показва бялата камбанария на черквата. Оставаме учудени, че вратата й е отключена. След по-малко от 200 метра достигаме и до няколко къщи. Всъщност къщите в Кадиино орниче са не повече от 6-7.

И тук навремето е кипял живот, но близостта на селото до граничната бразда си казва думата и голяма част от жителите са изселени, а други си тръгват доброволно в търсене на препитание във вътрешността на страната. Все пак надежда има щом все още храмът се поддържа и е отключен.

Преходът ни продължава към Чудинци - село с един жител. Тъга.

Правим кръг и след 17 - километрово ходене се завръщаме в Олтоманци. Обядваме и се отправяме към село Метохия - странно място с още по-странно име, за което няма да успеете да намерите информация почти никъде. Селото съществува още от Средновековието, а самото име подсказва, че в землището му е имало метох - клон на Милевския манастир, който днес се намира в Сърбия. Според историческите извори метохът е разтурен след като калугерите опозорили невеста от съседно село. 

Пътят се вие високо в планината. Винаги съм се чудил защо пътчетата до обезлюдените села са асфалтирани, докато тези до големите градове и села са в окаяно състояние. Изминали сме около 11 километра от Трекляно, когато спираме в "центъра" на Метохия. Странно е чувството да се намираш в село-призрак или иначе казано - мъртво село. Природата в района е приказна, но хората просто ги няма. Тръгнали са си. Понесли са със себе си бремето на живота, заключили са домовете си, които пустеят и се рушат под влиянието на времето, а растителността обхваща всичко наоколо. Бавно, но сигурно. Превзема улици и площади с безпощадното си постоянство.

Половин дузина лястовички са свили гнездата си в полуразбитата сграда на кметството. Спираме именно край нея. Единодушно решаваме да опънем палатките си тук, защото има и чешма - паметник на загиналите във войните за национално обединение. А течащата вода в Краището е кът.

След като разпъваме бивака си и си почиваме подобаващо сред божествената тишина на Метохия, решавам, че е време за едно последно пътешествие за днешния ден. Целта ми е село Побиен камик. Всъщност селото се е казвало така до 1966 г. Днес е просто Побит камък. И няма постоянни жители. Странно е разположението му в непосредствена близост до границата. Историческите сведения сочат, че Побит камък в възникнало като рударско селище. Да се чуди и мае човек къде в този район е имало руда.

Поемам по тесния горски път, движейки се в тунел под старите букови дървета. Красотата е несравнима. Мястото изглежда така, както е изглеждало и преди сто години. С малката разлика, че на граничното било днес има вишки, чиито полуизгнили скелети все още стърчат грозно над околния пейзаж.

Разстоянието между Метохия и Побит камък вземам с бързо темпо за час. Достигайки в селото, първото нещо, което забелязвам, е табела, приветстваща посетителите с добре дошли. Виждам и покривите на няколко къщи. Преценям обаче, че е по-добре да се връщам, защото нямам челник, а вече започва да се смрачава. Гората е дива, тук съм за пръв път и не зная какви изненади ми е приготвила.

Спокойствието в Метохия си е все същото. Вечеряме. Наслаждаваме се на звездното небе. Изведнъж от юг започват да проблясват светкавици. Приближават. Зачестяват. Успокоявам се, че бурите и дъждът рядко идват от юг. Надеждата ни е, че лошото време ще ни отмине. Заспиваме под старата круша в центъра на селото.

ДЕН 3: КЪШЛЕ - ПРИКАЗКА С ПРОДЪЛЖЕНИЕ

В 1.40 ч. сутринта се излива истински потоп. Не просто вали, а тече. Тече до 4 часа сутринта. Надеждата ми, че бурята ще се размине, умира. Палатките удържат. Крушата и стрехата на стария хоремаг ни спасяват. Утрото в Метохия е облачно и прохладно. Но приятно. Закусваме и се сбогуваме със селото. Кой знае кога ли пак ще дойдем тук, на края на света.

Потегляме на север. През пролетта посетих за кратко едно изумително селце - Къшле, обезлюдено преди повече от 10 години. Дошло е време да се завърна там отново, като този път имам и друга цел - връх Било в планината Кървав камък. Тръгвам с бързо темпо към граничната бразда, която се намира на не повече от километър от селото. Преминавам през Тричкова махала и Лазаровци и след броени минути тесният, но добре различим горски път, по който вероятно често преминават джиповете на Гранична полиция, ме извежда на самата гранична бразда. Днес границата между България и Сърбия не се поддържа и е съвсем възможно човек да се заблуди и да я пресече, ако не се оглежда внимателно край себе си.

Оттук поемам на юг по изключително приятен път, който преминава последователно през букови и брезови горички, пълни с малини, диви ягоди и гъби. Изкачването е сериозно, но някак си сред тази красота почти не се усеща. Целта ми се намира на около 2 часа път от Къшле. Вървял съм точно един час, когато достигам до връх Свредловица /1 469 м./ - изключително симпатично връхче, на което освен гранична пирамида No 171, се намира и стар, каменен наблюдателен пост.

Пътят след върха продължава с леко спускане. Достигам до голяма поляна с паметна плоча и гроб на граничар, загинал на самата гранична бразда по време на наряд, внезапно ударен от мълния. Годината е 1987.

В този миг случайно поглеждам на запад и виждам, че от Сърбия се приближава  буря. Не искам още една паметна плоча да бъде издигната в близост и поемам обратно към Къшле. А това означава само едно - съвсем скоро трябва отново да дойда тук и да се изкача до върха. Слизането ми отнема около 40 минути. В Къшле цари "Мълчанката" - така нарича тишината последният жител на селото - кметът Крум Станчев, който си отива от този свят преди почти 15 години.

Сгушено сред приказната лятна зеленина, Краището ме прегръща с меките си гънки и ме изпраща към "света на цивилизацията", в който, искам-не искам, трябва да прекарам определен период от време преди отново да се впусна в диви приключения. Пътувам, размишлявам, тъгувам, радвам се. Настроенията в мен се сменят, както се сменят и пейзажите край пътя. Всичко е прекрасно, просто защото е прекрасно. Живеем в чудна страна, която макар и малко позабравена, си е нашата страна. И трябва да я обичаме...