Предчувствието ми е за дълъг и интересен ден. Закусвам рано и в 8.30 часа потеглям на път. Планирал съм да посетя много места, а за да ми стигне светлата част на все още късия предпролетен ден, трябва да подредя програмата си добре.
С бодра крачка се отправям на изток от село Рабово, като се движа по левия бряг на могъщата река Арт. Реката, която хилядолетия наред е разцепвала планината, проправяйки своя път измежду мощните родопски вулкани. Реката, която е давала препитание и живот на хората от древните цивилизации.
В търсене на една никому неизвестна доскоро пещера-утроба се отклонявам вляво и пресичам направо през нивите. Релефът на Родопите тук е интересен - в продължение на около 5 км. по дължина на левия бряг на река Арда се е оформила ивица, плоска като тепсия, с ширина от почти един километър. Трудолюбивите хора от Рабово, Пчелари и Долно Черковище не са оставили нито метър от тази земя да пустее. Вероятно, по примера на древните цивилизации, живели по течението на река Нил и познаващи могъществото и закономерността на природните сили, приижданията и отдръпванията на реката, и зависещото от тези процеси плодородие, тази благодатна почва е била обработвана от предците ни в продължение на хилядолетия.
Белите ронливи скали в района се забелязват отдалеч. Оглеждам се и за входа на пещерата и не след дълго го фиксирам. Намира се над мен, като сравнително младо дръвче услужливо го прикрива. Изкачвам се по склона, но в един момент осъзнавам, че пещерата е останала под мен. Ориентирането отдолу изглежда детска игра, но когато си на самата скала, не е точно така. Спускам се обратно и с няколко акробатични движения се прехвърлям през последната скална козирка. Пред входа на пещерата съм. Със сигурност е издълбана и допълнително обработена от човешка ръка.
Оставам много изненадан, че от другата страна на каменната твърд има не един, а цели два изхода. Странна работа. Разположени един до друг като очи. След като ги оглеждам, вече съм убеден, че пещерата е имала култово-ритуално предназначение. Излизането от "очите" се оказва много по-лесно от влизането преди малко.
Наслаждавам се на гледката и след няколко кратки мига на съзерцание към безкрайната шир продължавам на изток, движейки се успоредно на скалния масив Ак кая. Студеното утро отдавна е зад гърба ми, земята се е разледила и ходенето сред разораната почва се превръща във все по-голямо изпитание. Не се отпускам, защото си припомням, че имам още много път.
Вдигам глава и виждам комплекса от скални гробници на стотина метра от мен. Преди три години не бях успял да ги открия, може би защото не бях проявил достатъчно търпение. Сега обаче упоритостта ми бе възнаградена. Не случайно целият район е наречен Ак кая (в превод от турски език: Бялата скала). Гробниците са били няколко на брой, като до наши дни са запазени само две. Причината е силно ронливата скала, която не е устойчива на природните стихии. По тази причина по пътя си до тук откривам и множество трапецовидни ниши, които времето е заличило почти напълно. Човешкото око може да забележи останките им само след внимателно вглеждане в камъка.
След още два километра достигам и до една от малкото връзки между двата бряга на река Арда в тази част на течението й - старият железен мост край село Долно Черковище. Преминавам на десния бряг. Изумен съм колко пълноводна е реката тук. Никога досега не съм я виждал такава - бърза, разярена, фучаща...
Веднага след моста поемам по стар черен път, водещ към още един източнородопски феномен - пещерата Гоук Ин (Гьок Ин - от турски, Небесната пещера). Потапям се в същински рай от аромати, цветове и птичи песни. Склонът вляво от мен е осеян с иглика, дряновете са цъфнали, а измежду храсталаците подскачат косове, които се стряскат при всяка моя стъпка. Пред себе си чувам водите на Дишлик дере - основният ми ориентир по пътя към пещерата. Първоначалният ми ентусиазъм е смразен при вида на пълното речно корито. Правя оглед на района. Теренът е такъв, че ако искам да продължа, трябва на всяка цена да премина на отсрещния бряг. Очевидно трябва да пресека Дишлик дере. Събувам се и навивам крачолите на панталона си до над коленете. Преминал почти половината от неголямото речно корито, водата достига почти до таза ми, намокряйки дрехите ми. От брега ме делят не повече от 3 метра, но ако продължа, това би означавало да нагазя в ледена вода до кръста. Отказвам се, защото дори тук, в най-плитката част на дерето, водата е подкопала отсрещния бряг и дълбочината й е почти метър и половина.
Връщам се на "моя си" бряг, "завоюван" от мен преди минути и посядам на камъните, за да измисля резервен план. Не мисля дълго. Продължавам срещу течението с идеята да пресека на друго, по-достъпно място. Само на 200 метра нагоре обаче съм блокиран от отвесни скали, които спускат снага до брега.
Изкачвам се високо до асфалтовия път, водещ към село Падало. Ще търся подход към Гоук Ин, този път откъм високото. Упорството ми отново е възнаградено. Откривам стара козя пътечка, която, след неимоверни усилия, търкаляне, пързаляне, драпане и драскане, ме извежда до малък десен приток на Дишлик дере. Пресичам го и...се озовавам под характерната "гоукинска" скална козирка, изпъстрена с трапецовидни ниши.
Ликувам от щастие. Изкачвам се до Небесната пещера. Арката й е внушителна. А какво ме е довело дотук? Фактът, че това е единствената открита до момента пещера, по чийто таван са издълбани ниши. Очевидно районът също е бил значително култово средище, защото в околността забелязвам няколко интересни скали и скални арки, осеяни с трапецовидните творения на древните.
Следва пъплене по козята пътечка до асфалта. Преодолявам го бързо, може би заради заряда, който ми дава адреналинът. Вървя по асфалт много малко, едва до първата чешма, след което отново се отклонявам по забравените пътеки в търсене на Попмартиновата дупка - един интересен обект със спорно предназначение. Повечето хора смятат, че това е била скална гробница, но една част от археолозите са твърдо убедени, че по-скоро това било скривалището на Поп Мартин - съратник на Вълчан войвода, известен в Източните Родопи, Сакар и Странджа.
На стотина метра преди дупката стряскам белоглав лешояд, свил гнездото си в скалите над мен. Птицата започва да кръжи тревожно около дома си, а действията й ме карат да мисля, че е много вероятно да мъти. Решавам да оставя Поп Мартиновата дупка за друг път в името на птичето спокойствие и обръщам посоката. Поемам към последната си за деня цел - голямата скална арка над река Арда.
Дивото катерене по стръмния склон продължава повече от четиридесет минути. А отдолу ми бе изглеждало толкова близо. Нападалите дървета и драки, препречващи пътя ми, ме забавят допълнително. Като всяко предизвикателство, това също се оказва, че ще си струва. Всъщност, ако човек гледа към арката от ниското, единственото, което би видял, е самата арка. Изкачи ли се горе, в основата на скалата пред него се разкриват три големи пещери, множество трапецовидни ниши, както и един скален слон. Мащабите на скалата са толкова големи, че по-дребните детайли се забелязват само когато си горе. Докато почивам край гигантския камък, си спомням за разказа на местен човек от преди няколко години. На младини бил овчар и пасял стадо от 500 овце. Когато валял дъжд или имало гръмотевична буря, човекът подслонявал добитъка на сушина в най-голямата от трите пещери докато бурята преминела.
Дивя се дълго на гледката от върха. Но времето напредва, а пътят ми в обратна посока е доста. Спускам се по склона. Решавам да съкратя последната отсечка, като излезна директно на асфалтовия път под мен. Скосеният склон край пътя обаче е най-голямото предизвикателство за уморените ми крака. Височината му от четири метра ме кара да бъда находчив. Решавам да преодолея "брега" с лице напред, като се държа за две тънки букчета - по едно във всяка ръка. Дотук добре. Но понякога човек трябва да преценя ситуациите по-добре. Букчето, което държа с дясната си длан, се оказва прекалено крехко за килограмите ми и в миг увисвам само на дръвчето отляво. Изместеният център на тежестта си казва думата. Залитам, изпускам се и се размазвам на асфалта. Ударът обират десният лакът и дясното ми коляно. Разминавам се сравнително леко за подобно падане.
Преизпълнил плана си за днешния ден, поемам по обратния път към Рабово. Очакват ме доста километри покрай брега на могъщата река Арт. Но всеки има нужда от онова свещено време, посветено само на себе си, на мислите си, на емоциите и на равносметките...
Белите ронливи скали в района се забелязват отдалеч. Оглеждам се и за входа на пещерата и не след дълго го фиксирам. Намира се над мен, като сравнително младо дръвче услужливо го прикрива. Изкачвам се по склона, но в един момент осъзнавам, че пещерата е останала под мен. Ориентирането отдолу изглежда детска игра, но когато си на самата скала, не е точно така. Спускам се обратно и с няколко акробатични движения се прехвърлям през последната скална козирка. Пред входа на пещерата съм. Със сигурност е издълбана и допълнително обработена от човешка ръка.
Оставам много изненадан, че от другата страна на каменната твърд има не един, а цели два изхода. Странна работа. Разположени един до друг като очи. След като ги оглеждам, вече съм убеден, че пещерата е имала култово-ритуално предназначение. Излизането от "очите" се оказва много по-лесно от влизането преди малко.
Наслаждавам се на гледката и след няколко кратки мига на съзерцание към безкрайната шир продължавам на изток, движейки се успоредно на скалния масив Ак кая. Студеното утро отдавна е зад гърба ми, земята се е разледила и ходенето сред разораната почва се превръща във все по-голямо изпитание. Не се отпускам, защото си припомням, че имам още много път.
Вдигам глава и виждам комплекса от скални гробници на стотина метра от мен. Преди три години не бях успял да ги открия, може би защото не бях проявил достатъчно търпение. Сега обаче упоритостта ми бе възнаградена. Не случайно целият район е наречен Ак кая (в превод от турски език: Бялата скала). Гробниците са били няколко на брой, като до наши дни са запазени само две. Причината е силно ронливата скала, която не е устойчива на природните стихии. По тази причина по пътя си до тук откривам и множество трапецовидни ниши, които времето е заличило почти напълно. Човешкото око може да забележи останките им само след внимателно вглеждане в камъка.
След още два километра достигам и до една от малкото връзки между двата бряга на река Арда в тази част на течението й - старият железен мост край село Долно Черковище. Преминавам на десния бряг. Изумен съм колко пълноводна е реката тук. Никога досега не съм я виждал такава - бърза, разярена, фучаща...
Веднага след моста поемам по стар черен път, водещ към още един източнородопски феномен - пещерата Гоук Ин (Гьок Ин - от турски, Небесната пещера). Потапям се в същински рай от аромати, цветове и птичи песни. Склонът вляво от мен е осеян с иглика, дряновете са цъфнали, а измежду храсталаците подскачат косове, които се стряскат при всяка моя стъпка. Пред себе си чувам водите на Дишлик дере - основният ми ориентир по пътя към пещерата. Първоначалният ми ентусиазъм е смразен при вида на пълното речно корито. Правя оглед на района. Теренът е такъв, че ако искам да продължа, трябва на всяка цена да премина на отсрещния бряг. Очевидно трябва да пресека Дишлик дере. Събувам се и навивам крачолите на панталона си до над коленете. Преминал почти половината от неголямото речно корито, водата достига почти до таза ми, намокряйки дрехите ми. От брега ме делят не повече от 3 метра, но ако продължа, това би означавало да нагазя в ледена вода до кръста. Отказвам се, защото дори тук, в най-плитката част на дерето, водата е подкопала отсрещния бряг и дълбочината й е почти метър и половина.
Връщам се на "моя си" бряг, "завоюван" от мен преди минути и посядам на камъните, за да измисля резервен план. Не мисля дълго. Продължавам срещу течението с идеята да пресека на друго, по-достъпно място. Само на 200 метра нагоре обаче съм блокиран от отвесни скали, които спускат снага до брега.
Изкачвам се високо до асфалтовия път, водещ към село Падало. Ще търся подход към Гоук Ин, този път откъм високото. Упорството ми отново е възнаградено. Откривам стара козя пътечка, която, след неимоверни усилия, търкаляне, пързаляне, драпане и драскане, ме извежда до малък десен приток на Дишлик дере. Пресичам го и...се озовавам под характерната "гоукинска" скална козирка, изпъстрена с трапецовидни ниши.
Ликувам от щастие. Изкачвам се до Небесната пещера. Арката й е внушителна. А какво ме е довело дотук? Фактът, че това е единствената открита до момента пещера, по чийто таван са издълбани ниши. Очевидно районът също е бил значително култово средище, защото в околността забелязвам няколко интересни скали и скални арки, осеяни с трапецовидните творения на древните.
Следва пъплене по козята пътечка до асфалта. Преодолявам го бързо, може би заради заряда, който ми дава адреналинът. Вървя по асфалт много малко, едва до първата чешма, след което отново се отклонявам по забравените пътеки в търсене на Попмартиновата дупка - един интересен обект със спорно предназначение. Повечето хора смятат, че това е била скална гробница, но една част от археолозите са твърдо убедени, че по-скоро това било скривалището на Поп Мартин - съратник на Вълчан войвода, известен в Източните Родопи, Сакар и Странджа.
На стотина метра преди дупката стряскам белоглав лешояд, свил гнездото си в скалите над мен. Птицата започва да кръжи тревожно около дома си, а действията й ме карат да мисля, че е много вероятно да мъти. Решавам да оставя Поп Мартиновата дупка за друг път в името на птичето спокойствие и обръщам посоката. Поемам към последната си за деня цел - голямата скална арка над река Арда.
Дивото катерене по стръмния склон продължава повече от четиридесет минути. А отдолу ми бе изглеждало толкова близо. Нападалите дървета и драки, препречващи пътя ми, ме забавят допълнително. Като всяко предизвикателство, това също се оказва, че ще си струва. Всъщност, ако човек гледа към арката от ниското, единственото, което би видял, е самата арка. Изкачи ли се горе, в основата на скалата пред него се разкриват три големи пещери, множество трапецовидни ниши, както и един скален слон. Мащабите на скалата са толкова големи, че по-дребните детайли се забелязват само когато си горе. Докато почивам край гигантския камък, си спомням за разказа на местен човек от преди няколко години. На младини бил овчар и пасял стадо от 500 овце. Когато валял дъжд или имало гръмотевична буря, човекът подслонявал добитъка на сушина в най-голямата от трите пещери докато бурята преминела.
Дивя се дълго на гледката от върха. Но времето напредва, а пътят ми в обратна посока е доста. Спускам се по склона. Решавам да съкратя последната отсечка, като излезна директно на асфалтовия път под мен. Скосеният склон край пътя обаче е най-голямото предизвикателство за уморените ми крака. Височината му от четири метра ме кара да бъда находчив. Решавам да преодолея "брега" с лице напред, като се държа за две тънки букчета - по едно във всяка ръка. Дотук добре. Но понякога човек трябва да преценя ситуациите по-добре. Букчето, което държа с дясната си длан, се оказва прекалено крехко за килограмите ми и в миг увисвам само на дръвчето отляво. Изместеният център на тежестта си казва думата. Залитам, изпускам се и се размазвам на асфалта. Ударът обират десният лакът и дясното ми коляно. Разминавам се сравнително леко за подобно падане.
Преизпълнил плана си за днешния ден, поемам по обратния път към Рабово. Очакват ме доста километри покрай брега на могъщата река Арт. Но всеки има нужда от онова свещено време, посветено само на себе си, на мислите си, на емоциите и на равносметките...
Няма коментари:
Публикуване на коментар