Късен следобед е. До мръкване остават малко повече от два часа. Решен да се изкача до мистериозната крепост "Фраим", се подчинявам изцяло на законите на дивата природа. Напредвам бавно към връх Чолдерен, пазейки с ръка очите и главата си от многобройните драки, които използват всеки миг невнимание, за да се впият безмилостно в кожата ми до кръв. Следвам, или по-скоро опитвам да следвам една от животинските пътеки, които кипят от живот през нощта. Личи ясно, че само преди няколко часа от тук са преминали дузина сърни, вероятно подгонени от вълци. След тях, още по-дълбоките си отпечатъци в калта са оставили няколко диви прасета, ровещи за храна в тази неплодородна почва. А следите от копитата на елен, който е ритал упорито докато е изровил тревата в значителен участък край пътеката, ме навежда на мисълта, че тук вероятно се намира и еленово сборище.
Острият бодил на поредната драка раздира дланта на лявата ми ръка. Отдръпвайки се инстинктивно, шиповете задират и челото ми, а аз се чудя да се смея или да плача. Едва в началото на пътешествието си съм, а очевидно трудностите, които ми предстоят и този път, ще бъдат големи. Теренът край мен би вършил идеална работа за декор на най-дивата филмова продукция. Описан на кратко, представлява съвкупност от огромни, трудно преодолими скални блокове с тегло няколко десетки тона всеки, обгърнати от лишеи и мъхове, както и по-малки камъни, откъснали се от големите преди стотици години, и драки, къпини, келяви габъри и нискорасли дъбчета, поникнали от всички възможни дупки между скалите. Дори дивите зверове, обитаващи района, са "прокарали" пътеките си само в някои от най-безопасните за преминаване места в защитената територия.
Остра, неприятна миризма на урина ме кара да спра внезапно и да се огледам. В близост забелязвам неголям отвор между две скали, а миризмата идва именно от там. Лисича дупка, няма спор. Отдалечавам се, за да не смутя обитателите й. Продължавам нагоре и не след дълго се озовавам на върха. Познанията ми по история и археология, макар и неголеми, са ме навели на мисълта, че крепостта би трябвало да се намира в най-високата точка в района. Да, ама не. Не откривам никакви останки и след няколко кадъра към долината на древната река Арт и изгарящото слънце, снижаващо се все по-уверено зад Стръмни рид, решавам да търся обратния път към ниското.
Не е толкова лесна задача, колкото съм си мислел на идване. Добре, че имам здрав вестибуларен апарат. На няколко пъти буквално залитам и се спирам на косъм от бездната. В търсене на удобни стъпки по ръба на скалата дочувам силен шум в ниското. Обитателката на въпросната миризлива дупка се е престрашила и е излязла на вечерен лов. Не усеща човешката ми миризма, а за мен остава удоволствието да наблюдавам грациозната й осанка, виеща се между дърветата в старата гора в продължение на няколко минути.
До скалата забелязвам сравнително дебела акация. Ако бях една идея по-нетрезво мислещ, бих имал възможността да се спусна по ствола й, опирайки се с крака в скалата, но решавам да си спестя това упражнение и да удължа престоя си горе, докато намеря нормален начин за слизане под канарата.
Намирам се под скалата и се движа в посока към изходната си точка, когато измежду все още разсъблечените дървета забелязвам подобие на каменна ограда. Слънцето е зад мен, спускането ми е доста по-лениво в сравнение с одевешните напъни към върха, и някак си не обръщам особено внимание на "миража". Уви, след няколко минути пред мен се изправят останките от могъща крепостна стена. Застивам.
Ето я величествената крепост "Фраим", умело вградена в непристъпните скали преди хиляда години. Преди да достигнат до Мнеахос, кръстоносците престояли във Фраим в продължение на три дни. Така поне разказват летописите.
Отново обезумявам в желанието си да разгледам и докосна всичко. Всеки камък е история тук. Всяко стръкче трева е начало. Залезът не закъснява. Изкачвам се на западната скала, пазела крепостта в миналото, и изпращам Слънцето. Слизам отново долу, откривам останки от бойна кула - толкова здраво споени с хоросан, че при падането си камъните са останали цели. Откривам дълбока пещера, вероятно служила като убежище или склад за хранителни запаси. Откривам иззидани гробове и много керамика.
В края на този завладяващ ден разбирам, че съм поставил още едно от липсващите парчета от пъзела на родопската история на мястото му. Давам си сметка, че всички трудности по пътя ми са си стрували. Заспивам вдъхновен и с големи очаквания за утрешния ден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар