ПРИКАЗКА ЗА ГЮЛМЕЗИЕ

Искахме да спим на палатки снощи, но студът не го позволи. Не, че не можеше да направим компромис и да дремнем при -7 градуса, но решихме, че е по-добре да преспим в кемпера. Бяхме паркирали на километър над село Паничково, в близост до заветната ни цел - село Мурга.

В Родопите има множество обезлюдени селца и махали, но Мурга заслужава особено внимание. За него трябва да се говори с патос, уважение и любов. Не защото е поредното "празно" или "болнаво" село, криещо някогашните спомени за величие и живот. То не е празно. Камо ли болнаво. То е същинска цитадела в негостоприемната територия между Казълчерпа, Чиляка и Аква тепе. А малкото останали жители тук са достойни за възхищение и подражание. Ако някой някога ме попита къде могат да се видят истински родопчани, без колебание ще отвърна: "В Мурга!".

Та, как започна всичко? Както повечето приключения, част от голямото приключение, наречено Живот. Бяхме планирали Мурга още през миналата година, когато посетихме Оланкая. Гледката от "Раждащата се скала" към другите странни скални феномени под селото ни зарови под лъжичките и искахме в най-скоро време да "погледнем към нещата от различен ъгъл"...

Закусихме, облякохме се и тръгнахме. Времето предвещаваше да бъде дори по-топло от вчерашния запомнящ се ден. Паничково също се слави с многото си махали. Като че ли обаче най-автентична е най-високо разположената Ходжа махалар /966 м н.в./, с гледка на север към Стара планина, на северозапад - към Жълт камък и Узуново и на запад - към дебрите на Кормисош...

В Ходжа махалар ни посрещнаха няколко кучета, които първоначално се опитаха да ни сплашат, но в последствие се оказаха приятелски настроени и жадни за човешка ласка. Едва ли се радваха на кой знае колко грижи в живота си...Единствената им "функция" бе да пазят. 

Кален горски път ни изведе на няколкостотин метра над махалата, след което, преценил, че е изпълнил дълга си към нас, просто свърши. Ей така ненадейно, под Каратепе. Имахме на разположение не повече от един вариант, а именно да продължим на югоизток през див скалист участък с рехава дъбово-борова гора, в дъното на която течеше Саръташ дере. 

Всичко изглеждаше измамно лесно. Дори си помислихме, че сме открили пътека през гората. Тази мисъл не продължи дълго. След около 200 метра над нас се извиси голяма скала. В основата й открихме изкуствено издълбана пещера, досущ като тази в Саръкая под връх Чиляка. На стотина метра по-напред изведнъж това, което досега си мислехме, че е пътека, завърши под голям какък с бърлога. За наше огромно щастие празна в този момент. Каквото и да живееше тук, беше много - много голямо. Свидетелство за това бяха ноктите, изкопали входа й и зъбите, преборили се без проблем с масивното коренище, препречило отвора под скалата. 

Пресните следи на едрата кормисошка мечка, която се бе оттеглила минути преди нашето настъпление, а може би и по-рано, се запечатаха плашещо в съзнанието ни. Неоспорим факт бе, че три-четири минути преди да достигнем до "фаталния" край на пътеката, дъбакът под нас се разтресе напрегнато и в сенките му потъна кафявото туловище на голям горски обитател. Споровете ни се въртяха около благороден елен и диво прасе, но фактите вече говореха друго...

Излезнахме под връх Олукбаши и теренът стана една идея по-проходим. Вече навлизахме в онази така специфична част от Родопите, в околностите на село Мурга - безбрежни голи била с феноменални скални форми по тях и изключително дълбока и гъста речна мрежа. Терен, чието преброждане би ти коствало дни наред. Характерното при Мурга е, че е съставена от много махалички, разположени на голямо разстояние една от друга. 

Спускаме се по стръмни забравени пътеки, изкачваме се и пак се спускаме, а около нас са се ширнали Родопите. Със самотните хълмове. И махалички с по три-четири каменни къщи. Няма как да не се влюбиш. Това са места, които те омагьосват завинаги и те правят част от себе си. А ти се превръщаш в ням наблюдател на тяхната вечност. Защото именно тези места ще пребъдат. По тези земи няма фалш. Всичко е толкова истинско. И борбата за оцеляване, и самотата, и тъжната мелодия на кавала на Гюлмезие...

Продължаваме да бродим. Часове наред. А докато бродим, сякаш животите ни се преплитат с човешките съдби на хората, живяли тук. Падналите покриви на няколко къщи ни приканят да влезем и да надникнем. "Преди 1944 г тук имаше 120 къщи! А днес останахме две семейства - моето и на брат ми." Така завършва разказа си бай Салим. 

Спираме и съзерцаваме. Долу, вдясно от нас, виждаме останки от друга махала. Карабекир. Днес - напълно обезлюдена. Високо на билото, вляво, са трите къщички на Конопище. Напълно пусти. Но все още здрави. Близо до Карабекир е другият шеметен скален феномен - Калпаккая. Сякаш излезнал от сюжета на Междузвездни войни.

В далечината срещу нас забелязваме кон. С ездач. Или ездачка. Разстоянието е прекалено голямо, за да успеем да преценим. След няколко минути виждаме по-ясно. Жена е. Гюлмезие. С едната си ръка държи юздата, а с другата - малкия дървен кавал. Поздравяваме се, но разстоянието между нас все още е голямо, за да завържем разговор. Жената решава да премине напряко и след минута се изгубва между хвойните. Легенди се носят за тъжните песни, с които оглася околностите на селото. В такива моменти ми се иска да можех да прониквам в чистите души на хора като Гюлмезие. Да ги разбирам. Да си говоря с тях. За това, което чувстват и за това, което им тежи.  

"Гюлмезие ми е племенница. На времето не пожела да живее сред мъже. Затова избра Мурга. Живее тук сама." Това е едно от многото неща, които бай Салим ни споделя, приседнали на огряна от слънцето скала, недалеч от къщата му. А скалата - вероятно и тя, като повечето камъни тук, е била светилище в миналото. Издълбана и изгладена от времето, стихиите и свръхчовешките тракийски способности, за които навярно никога не ще разберем... Сега петте му козички пасат стръкчетата, които напук на природните закони, успяват да си проправят път и да поникнат измежду суровия камънак.

До къщата на Салим се намират няколко изумителни скали. Най-впечатляващата от тях носи името Саръкая /Жълтата скала/. Съвпадение или чиста случайност, но само на няколко километра зад билото на Мумджидам и Гяур махала се намира другият й събрат - Саръкая под връх Чиляка. И Саръкая край Мурга е старателно обработвана в миналото. Мистерии по тези земи колкото иска човек...

Бай Салим е роден в Мурга и е прекарал целия си живот тук. До къщата му няма път. Не знае какво е електричество. Не се оплаква. "Животът ме е научил, че лесно няма никъде. Ако не съм тук, ще съм някъде другаде. Ако не са тези трудности, ще ми се налага да се справям с други. Нищо не ни се дава даром, но и нищо не ни е случайно изпратено като изпитание. Някои хора просто трябва да се борят за щастието си по-усърдно отколкото други." 

Бай Салим нарича живота си в Мурга щастие. И как да не му се възхищава човек. От хора като него само можем да се учим. Почерпваме го с банан, а очите му засияват от радост. Едно от яренцата му се приближава до мен и лекичко започва да гриза ръката ми. Може би споделя щастливия миг на стопанина си и ми благодари по свой начин...