КОРМИСОШ - ЗЕМЯ НА ИСПОЛИНИ 2

Това, което за мен е мечта, за мнозина е лудост. Едва седмица след завръщането ми от Кормисош нещо отново ме тегли натам. Само маршрутът е различен този път. Чувството е същото. Онова хубаво чувство...да се загубиш сред девствените чукари на Родопите. Загубваш се, но намираш себе си. Да потънеш в родопската безметежност на времето. Потъваш, но изплуваш над всички дребни човешки суети. Да изпиташ онази шеметна наслада, стъпил на ръба на някоя от кормисошките бездни. Наслада, която не би изпитал никъде другаде.

Четвъртък, 07.01.2014, 15:07 ч.

Тръгваме от село Жълт камък - една от асеновградските перли, за които няма да намерите никаква информация. А селцето си струва да бъде посетено. Ако не за друго, то поне за да се докосне човек до неподправената същност на човешките взаимоотношения там. Или пък да разгледа величествените скални масиви, разположени югозападно от Жълт камък.

Чувстваме се поласкани. Посреща ни не кой да е, а самият кмет на селото - Рафика Рамадан. С интерес ни разпитва къде отиваме. Намираме и доста общи теми. Жената се оказва, че е родом от Безводно, та си говорим за свлачища, скали, човешки съдби, немотия, щастие и човечност.

Пожелава ни "на добър път", а ние се губим измежду тесните селски улички. Предварителните си изчисления на параметрите на маршрута сме направили така, че тази вечер трябва да достигнем до Узуново, а оттам - до хижа Сини връх, където ще пренощуваме. Да, и ние предпочитаме да спим на палатки, но не и днес. Температурата в 16 ч. вече е едва 2 градуса, а вятърът е бръснещ. Който е ходил в ниските части на Родопите през зимата, знае за какво иде реч.

Изкачваме се южно от селото, защото искаме да преминем покрай големите скали, южно от връх Дамбал, които са ни впечатлявали не веднъж, гледайки ги от съседни била и връхчета. Реално скалите са по-близо до село Узуново.

Разгледали част от каменните исполини, поемаме отново към следващата си цел. Решавам да погледна GPS-а чисто информативно, и...ето я поредната източнородопска мистерия. Спътниците отчитат, че местоположението ни е на 1 км североизточно от връх Дамбал. Да, ама не. Съвсем ясно виждаме върха северозападно от нас. Вероятно пак си имаме работа с геомагнитни полета, които са си често явление тук.

И, за да не губим и без това изпреварващото ни време, решаваме да търсим път до Узуново по интуиция. Все пак имаме още 7.5 км до Сини връх и едва час и малко до мръкване. Използваме стар горски път, който скоро свършва в нищото и интересното започва от тук. "Ето го срещу нас Узуново!" - възкликвам. "Да, ама виж какво дере има под нас. Трябва да се спуснем до дъното, да се изкачим по отсрещния склон и едва тогава може да се каже, че сме в Узуново!" - бързо попарва ентусиазма ми спътникът ми. Преценката и на двама ни е, че в този дол ще изгубим поне час.

Започваме спускане по улей, в който през зимата със сигурност падат лавини. Сега целият е пълен с листа, които допълнително пречат на нормалното спускане, ако изобщо може да се нарече нормално спускането по 55-60 градусов наклон.

В дъното на каньона е същинска дивотия. Дерето е един от притоците на Коджадере. Току до водата забелязваме няколко старателно маркирани от мечка дъбови дървета. Явно тук някъде е бърлогата й, защото определено хора нямат защо да идват до тук и мястото е спокойно. Може би няколко души годишно, заблудили се като нас, слизат тук. И толкова.

Пъплим по отсрещния склон, който е една идея по-благодатен от този на спускане. След близо 40-минутно изкачване виждаме покривите на къщите в Узуново. Равносметката - 1 час и 10 минути загубено в дерето време.

Време за почивка почти нямаме. Пада мрак. Леко хаотично и нервно търсим някой да ни упъти към Сини връх. В един от дворовете на два бастуна се подпира прегърбена, пълна жена. Поздравяваме я - никаква реакция! Повтаряме на по-висок тон - пак нищо! Започвам да махам с ръце, но жената не реагира. Или не чува, или не разбира български. Отказваме се, но за щастие до съседната къща виждаме мъж, който води няколко крави. Бай Реджеп. В началото леко дръпнат, но постепенно се отпуска. Дори ни кани да спим при него след като разбира плановете ни. Благодарим му докато ни извежда от селото, за да ни посочи от къде трябва да минем към хижата. "Внимавайте в тъмницата" - казва. "И да ми се обадите на връщане да пием по едно кафе!" - вече почти приглушено чуваме последните му думи. Бързаме.

Спираме и вадим челниците. Без тях вече е невъзможно да се движим. Използваме горски път, който на места съкращаваме през дъбовата гора. Край Сини връх пристигаме късно. Е, късно за този сезон, защото сме вървяли два часа в тъмнина. С облекчение виждаме светлини в далечината. До последно не бяхме сигурни дали хижата работи.

Вечеряме и лягаме, защото и утрешният ден няма да бъде за подценяване.

Петък, 08.01.2014, 09:24 ч.

Пооспали се, тръгваме към едноиммения връх. Винаги съм си представял, че е изумително красив. Хващаме пътеката за Марциганица и след половин час сме на Дългата поляна - най-красивата местност от целия преход между хижата и върха. Под нас се е разляла Горнотракийската низина със селцата в нея. Единственото неприятно през деня е суровият северен вятър, който ни брули на почти всички места с красива панорама.

След минути, благодарение на доброто ми периферно зрение, забелязвам как нещо ни наблюдава от гората. Две сърнички, сякаш излезнали от някоя книжка с картинки, навдигат вратлета и хвърлят любопитни погледи към нас, скрити зад ствола на стар бук. След секунди, с няколко скока пресичат пътя ни и се изгубват в горските дебри.

През 80-те години Дълга поляна е била мястото, където са се отстрелвали най-добрите екземпляри благороден елен от цялото Кормисошко стопанство.

Изкачването ни на върха е съпроводено с леко разочарование - много драки и липса на панорама, каквато сме очаквали. Почиваме 15 минути, скрити зад скален блок на южния склон, за да се предпазим от вятъра. Слънчево е и ако няма пориви, е изключително приятно. Правим подкрепящ обяд с част от и без това оскъдните ни хранителни запаси.

В участъка под върха губим следите на каквато и да било пътека, та се налага да правим диво, импровизирано спускане за втори път. Югозападният склон под Сини връх е най-стръмен, а за беля слизаме точно по него. Достигаме до черния път, водещ към Три могили и Изворово.

Връх Шилената чука разделя два интересни и дълбоки дола - Юрт дере и Бъчва. Това са може би едни от най-дълбоките кормисошки каньони, а скалните исполини по склоновете им вдъхват изключителен респект у всеки успял да ги зърне. В дъното на Бъчва са скрити останките и на едноименната махала - отдавна обезлюдена, за да се осигури спокойствието на ловните величия, посещавали Кормисош. Тук се наслаждаваме на скални исполини с причудливи форми, по които бродят стада диви кози, необезпокоявани от никого.

През 80-те години Кормисош е бил мястото, където комплексираните комунистически величия идвали на лов за кафява мечка. Един турчин обаче, дочул за трофейните екземпляри, които се отстрелвали в стопанството, дошъл да изпробва късмета си. И, не щеш ли, разбунил духовете, опровергавайки всички теории, че тук се стреля по мечки, които живеят в естествената си среда. Ноктите на екземпляра, който отстрелял, били с дължина 14 см. Това било възможно само, ако животното е отглеждано в затворено пространство без възможност за изминаване на големи разстояния. Мечките, които се движат активно в търсене на храна, са с по-изпилени нокти. Така доказал, че всички трофеи, убити през годините, са били отглеждани в клетки и пускани на свобода при специални случаи, за да могат ловците да задоволят жаждата си за кръв по възможно най-лесния начин. Тази история ни разказва местен човек, работил като горски в Кормисош в апогея на комунизма.

След час ходене достигаме до безспорно най-красивия връх в Кормисош - Равният камък /1 448 м./ - огромна риолитна плоча, покрай която минава старата горска пътека. От ръба на скалите до дъното на пропастта ни делят повече от 100 метра. Грандиозна гледка към долините на Хамбар дере и Рака дере. Колкото и време да прекара човек на върха, никога няма да бъде достатъчно, за да се насити на панорамата.

С напредване на югозапад теренът става все по-див. До Аква тепе ни остават около 2 часа, като преди това достигаме до подножието на връх Проглед /1 576 м./ - още едно възвишение с красива гледка. На много места между Равния камък и Проглед измежду дърветата се прокрадват свръхестествените панорами от долината на река Сушица - грандиозните скални комплекси, за които законите на гравитацията сякаш не важат.

Изморени сме. Ходили сме 16 км по силно пресечен терен. Вятърът и студът са ни изтощили допълнително. Оставащите до Аква тепе километри от пътеката са осеяни с мечи изпражнения. Успокоението е, че не са толкова пресни. Поне седмица е минала от последния обход на кафявия звяр. Доста обърнати камъни, надраскани дървета и разровени мравуняци свидетелстват за нерядкото животинско присъствие тук.

Със силно намаляващи сили подсичаме от изток обраслия във вековни смърчове Аква тепе. Броени метри ни делят от заветната ни цел - едноименния заслон, в който се надяваме, че ще успеем да пренощуваме. Излизаме на обширната поляна и с огромно облекчение виждаме, че заслонът е отключен. Студът ни е скапал.

Заслонът преди е бил туристическа хижа. След превръщането на Кормисош в огромна ловна територия, се издава забрана за използване на постройката за нуждите на туризма. Предоставят я на ловците. Днес, в случай на екстремна ситуация, мястото може да се окаже спасителен кораб за лутащия се из суровия родопски балкан турист. Такъв се оказва и за нас в тази студена зимна вечер, която предвещават розовите облаци и замръзващите под морните ни нозе кални друмища.

Първото нещо, което правим, е да запалим огън. В стаята има голямо кюмбе, което ни спасява от измръзване. Дърва има в изобилие. За минути температурата в помещението с три легла и маса за хранене се повишава с поне 15 градуса. Изсушаваме дрехи и обувки и сядаме на вечеря. Отдавна не ни се бе случвало да се намираме в средата на нищото и да разполагаме с такъв лукс. Защото в момента дървата, огънят и чайникът с вряща на печката вода са лукс, за който не сме и мечтали. Имаме покрив над главите си, за което сме най-благодарни.

Не ни е останала много храна, но закрепваме положението с топла супа и няколко блокчета шоколад. Останалите 4 блокчета оставяме за утрешния ден, в който ще се наложи да изминем обратно цялото разстояние от Аква тепе до Жълт камък.

В балкана е дълбока нощ. И тишина. Запалваме свещ. Единствените шумове край нас са от огъня, вятъра и ровещите около заслона диви прасета. А на небето са се ширнали едни звезди, едни съзвездия - оставаме без думи. И знаеш, че си на километри от цивилизацията, но си някак спокоен. В 19 ч. лягаме да поспим. Уморени сме, а и какво друго да прави човек в студена зимна нощ.

Събуждам се в 21 ч. Огънят е почти загаснал. Слагам още дърва и отново в стаята става приятно. Единствената светлина идва от игривите пламъчета, които се гонят по тавана на хижата. От кога си мечтая за подобна нощ в планината. Прекарвам повече от 5 часа, загледан в тази огнена игра. От време на време вятърът напомня за себе си, карайки стъклата по прозорците да звънтят от напрежение.

Събота, 09.01.2014, 07:00 ч.

Събужда ни алармата. Не ни се излиза от спалните чували. Стаята е изстинала и между температурата отвън и вътре няма особено голяма разлика.

Излизайки навън усещаме, че вятърът е утихнал и денят ще бъде обещаващо добър. Първите слънчеви лъчи вече огряват източния склон на връх Аква тепе. Не закусваме. Храната ни е прекалено малко, затова е по-добре да я употребим по предназначение, когато сме наистина гладни. А ни чака и дълъг път - 26 километра с голяма положителна денивелация. По-добре да тръгваме.

Може би заради дългия път, който знаем, че ни очаква, се мобилизираме и потегляме с бодра крачка към Сини връх. Спираме за кратка почивка само на Равния камък и в подножието на Сини връх.

За да си спестим изкачването до върха и слизането към хижата, търсим пътека, която го подсича от север. Съвсем късметлийската уцелваме тясна пътечка, която ни извежда на красива панорама, високо над Краставото дере.

Слизаме до хижа Сини връх с изключително бързо темпо. Вече усещаме умората в коленете, но имаме още 10 км до Жълт камък. Няма как. Денят напредва. А сме обещали на бай Реджеп да пием по кафе. Искаме да разгледаме и Узуново - селото с петима души, в което бяхме по мръкване преди два дни.

В Узуново е настанала онази позната тишина. Дървета, къщя, купи със сено, всичко е притихнало. И вятър няма. И бай Реджеп го няма. Сякаш е потънал вдън земя. Викаме, викаме, край каменната къщурка, край която го видяхме преди два дни. А дали и той не е бил като онези ангели-пазители, дето се явяват на хората в моменти на нужда, за да успокоят душите им и да им вдъхнат вяра и сили, за да продължат по пътя си...

Спускаме се към Жълт камък. Внезапен порив на вятъра раздухва шумака край нас...

КОРМИСОШ - ЗЕМЯ НА ИСПОЛИНИ

Кормисош е изключително дива и необятна територия. Докато човек не изпита ужаса от загубване посред нощ, докато не чуе шума от пращящите под тежките мечи лапи клони, докато не погледне от върха на половин километровата бездна под нозете си и докато не се почувства заклещен между живота и смъртта, не може да каже, че познава тези сурови места. Тук няма закони. Има само едно простичко правило: "Не навлизай в Кормисош, ако наистина не е наложително!"

Всяка история има своето продължение. Една седмица по-рано, в мразовитото зимно утро, се събудихме над село Паничково и докато закусвахме и подготвяхме раниците си за преход до село Мурга, югозападно от нас забелязахме интересен гол връх. 

След няколко засичания на азимута, обстойно разглеждане на топографската карта и куп справки в интернет разбирам, че това е връх Тузлата, разположен в сърцето на Кормисош, между Давидково и Лъки.

Е, вече е минала седмица. Ранно утро е. Предвещаващо ужасно добър ден. Далеч на югоизток слънцето изплува иззад Мъгленик и лъчите му започват да пълзят на запад, измествайки сянката в дълбоките кормисошки долини. Земята се събужда за живот. Намирам се на 10 км над Давидково, на разклона за Крушов чатал. Поемам на север, бавно набирайки височина.

Играта не сенките в ниското е завладяваща. Като на длан виждам огромна част от източнородопските била - всяко от тях оцветено в различен нюанс на синьото. Това е тя - съвършената палитра на Природата, в която никога няма повторение.

Потънал в опиянение от гледките, се движа бавно през стара елова гора. Краят на декември е, а аз съм по тениска. Въпреки че сутринта духаше хладен вятър, с издигането на слънцето във височина нещата се промениха значително. Движа се и вдигам шум. Не за друго, а заради гъстата популация на мечки в района. Намирам се в най-дивите дебри на Родопите. Мисля си, че ако с мен се случи нещо, сигурно ще мине поне месец докато някой ме открие, при това случайно.

Излизам от гората и започвам да пъпля по голото било. Забелязвам, че навсякъде около мен има изпражнения от елени. Оказва се, че се движа в тяхната територия. Тузлата представлява най-голямото сборище на благородни елени в целите Родопи. Всяко храстче е изядено, всяка тревичка - изпасена. Казват, че през брачния период на благородниците изкачването на върха крие истински риск. Мъжкарите са изключително агресивни и биха възприели всеки предмет, който се движи, за непосредствена заплаха или конкуренция. И съвсем естествено би последвало нападение от страна на някой едър елен.

Чувствам се превъзходно. Неописуемо. Жадувал съм за нещо подобно дълго време. А днес сякаш всички условия са в моя полза - температурата на въздуха е оптимална, видимостта е идеална, няма валежи, а и вятърът утихва все повече.

И ако досега гледката, на която успявам да се насладя, е била основно на юг и югоизток, то, в момента, в който стъпвам на върха, занемявам...Север, запад, изток и юг...Накъдето и да погледна ми се завива свят от красота. Това са Родопите. Изпепеляващи. Благодаря на Бог за това, което виждам и се моля да не умра от върховата емоция, която преживявам.

Отправям се към съседния връх Крива чука. Подсичам връх Елварника и местността Живите блата, които ще посетя непременно в някое от следващите ми пътешествия в района, и по западния склон на рида Каракулас се спускам продължително, докато достигам до пътя, свързващ Белица и Планинско. Спирам за кратка почивка и присядам край пътя. 

Откривам още един чар на зимата - гледката. Голите дървета увеличават видимостта драстично. И ако през лятото и пролетта понякога е трябвало да влагам голяма доза въображение, за да си представя как завършва някой склон в далечината, или пък да преценя дали някоя пътека ще ме изведе на предполагаемото място, то сега е далеч по-лесно. С един поглед разкривам цялата тайна на долината на Хамбар дере. Долу, в ниското са махалите Хамбар, Стамболовци и Черневци - грижливо обезлюдени от подчинените на Тодор Живков, за да не пречат местните хора на лова на партийните величия по онова време.

Само след няколко завоя се отклонявам вдясно, поемайки по стария римски път, днес превърнал се в пътека, водещ към Родопското конче и Акватепе. И ако досега съм се движил през диви места, то сега дивотията става нечовешка. Налага се да си тананикам и да вдигам шум умишлено, защото мечите дири са на всяка крачка. Не след дълго попадам и на изпражнения.

Пътеката се изкачва плавно, набирайки височина. Излизам от гората и стъпвам на Родопското конче. Почти толкова велико е колкото пиринския си събрат. Вляво от мен урвата е дълбока почти половин километър и завършва дълбоко в долината на река Белишка. Вдясно пък е долината на Хамбар дере - една от най-самотните родопски територии. 

На места личи изключително запазената каменна настилка на римския път, използван векове наред.

Движа се бързо, а пулсът ми е учестен. Всяко шумолене ме кара да спра, да се сниша и да заема отбранителна позиция. Не, че би ми била полезна в случай, че срещу мен се изправи някоя 200-килограмова кафява мечка. Няма да имам шанс. Край пътеката има лежанки на диви животни - кози и мечки, а на няколко места откривам следи от изровени мравуняци. През есента тук е имало голямо пиршество.

В един момент ме стряска тропот от свличащи се към Хамбар дере скални отломки. Спирам и се заслушвам. Стадо диви кози. Усетили са ме. Виждам ги как подскачат от скала на скала, но успявам да хвана в кадър само две от тях. След серия подскоци, едната от тях се изляга спокойна в лежанката си и ме наблюдава от там.

Не след дълго достигам до Аква тепе. На голямата поляна има стара ловна хижа, а над нея извисява челото си едноименният връх. Обрасъл в борове. Обвит в загадки и мистерии. Наричат го още Белички връх. 

Красиво е. И спиращо дъха. И вечно. Това е Кормисош - онази дива и необятна територия, в която се крият невиждани прелести. И тайни. Като тези за Поп Богомил и Баян Мага. Земи, из които все пак е добре да бродим само ако е необходимо...

ПРИКАЗКА ЗА ГЮЛМЕЗИЕ

Искахме да спим на палатки снощи, но студът не го позволи. Не, че не можеше да направим компромис и да дремнем при -7 градуса, но решихме, че е по-добре да преспим в кемпера. Бяхме паркирали на километър над село Паничково, в близост до заветната ни цел - село Мурга.

В Родопите има множество обезлюдени селца и махали, но Мурга заслужава особено внимание. За него трябва да се говори с патос, уважение и любов. Не защото е поредното "празно" или "болнаво" село, криещо някогашните спомени за величие и живот. То не е празно. Камо ли болнаво. То е същинска цитадела в негостоприемната територия между Казълчерпа, Чиляка и Аква тепе. А малкото останали жители тук са достойни за възхищение и подражание. Ако някой някога ме попита къде могат да се видят истински родопчани, без колебание ще отвърна: "В Мурга!".

Та, как започна всичко? Както повечето приключения, част от голямото приключение, наречено Живот. Бяхме планирали Мурга още през миналата година, когато посетихме Оланкая. Гледката от "Раждащата се скала" към другите странни скални феномени под селото ни зарови под лъжичките и искахме в най-скоро време да "погледнем към нещата от различен ъгъл"...

Закусихме, облякохме се и тръгнахме. Времето предвещаваше да бъде дори по-топло от вчерашния запомнящ се ден. Паничково също се слави с многото си махали. Като че ли обаче най-автентична е най-високо разположената Ходжа махалар /966 м н.в./, с гледка на север към Стара планина, на северозапад - към Жълт камък и Узуново и на запад - към дебрите на Кормисош...

В Ходжа махалар ни посрещнаха няколко кучета, които първоначално се опитаха да ни сплашат, но в последствие се оказаха приятелски настроени и жадни за човешка ласка. Едва ли се радваха на кой знае колко грижи в живота си...Единствената им "функция" бе да пазят. 

Кален горски път ни изведе на няколкостотин метра над махалата, след което, преценил, че е изпълнил дълга си към нас, просто свърши. Ей така ненадейно, под Каратепе. Имахме на разположение не повече от един вариант, а именно да продължим на югоизток през див скалист участък с рехава дъбово-борова гора, в дъното на която течеше Саръташ дере. 

Всичко изглеждаше измамно лесно. Дори си помислихме, че сме открили пътека през гората. Тази мисъл не продължи дълго. След около 200 метра над нас се извиси голяма скала. В основата й открихме изкуствено издълбана пещера, досущ като тази в Саръкая под връх Чиляка. На стотина метра по-напред изведнъж това, което досега си мислехме, че е пътека, завърши под голям какък с бърлога. За наше огромно щастие празна в този момент. Каквото и да живееше тук, беше много - много голямо. Свидетелство за това бяха ноктите, изкопали входа й и зъбите, преборили се без проблем с масивното коренище, препречило отвора под скалата. 

Пресните следи на едрата кормисошка мечка, която се бе оттеглила минути преди нашето настъпление, а може би и по-рано, се запечатаха плашещо в съзнанието ни. Неоспорим факт бе, че три-четири минути преди да достигнем до "фаталния" край на пътеката, дъбакът под нас се разтресе напрегнато и в сенките му потъна кафявото туловище на голям горски обитател. Споровете ни се въртяха около благороден елен и диво прасе, но фактите вече говореха друго...

Излезнахме под връх Олукбаши и теренът стана една идея по-проходим. Вече навлизахме в онази така специфична част от Родопите, в околностите на село Мурга - безбрежни голи била с феноменални скални форми по тях и изключително дълбока и гъста речна мрежа. Терен, чието преброждане би ти коствало дни наред. Характерното при Мурга е, че е съставена от много махалички, разположени на голямо разстояние една от друга. 

Спускаме се по стръмни забравени пътеки, изкачваме се и пак се спускаме, а около нас са се ширнали Родопите. Със самотните хълмове. И махалички с по три-четири каменни къщи. Няма как да не се влюбиш. Това са места, които те омагьосват завинаги и те правят част от себе си. А ти се превръщаш в ням наблюдател на тяхната вечност. Защото именно тези места ще пребъдат. По тези земи няма фалш. Всичко е толкова истинско. И борбата за оцеляване, и самотата, и тъжната мелодия на кавала на Гюлмезие...

Продължаваме да бродим. Часове наред. А докато бродим, сякаш животите ни се преплитат с човешките съдби на хората, живяли тук. Падналите покриви на няколко къщи ни приканят да влезем и да надникнем. "Преди 1944 г тук имаше 120 къщи! А днес останахме две семейства - моето и на брат ми." Така завършва разказа си бай Салим. 

Спираме и съзерцаваме. Долу, вдясно от нас, виждаме останки от друга махала. Карабекир. Днес - напълно обезлюдена. Високо на билото, вляво, са трите къщички на Конопище. Напълно пусти. Но все още здрави. Близо до Карабекир е другият шеметен скален феномен - Калпаккая. Сякаш излезнал от сюжета на Междузвездни войни.

В далечината срещу нас забелязваме кон. С ездач. Или ездачка. Разстоянието е прекалено голямо, за да успеем да преценим. След няколко минути виждаме по-ясно. Жена е. Гюлмезие. С едната си ръка държи юздата, а с другата - малкия дървен кавал. Поздравяваме се, но разстоянието между нас все още е голямо, за да завържем разговор. Жената решава да премине напряко и след минута се изгубва между хвойните. Легенди се носят за тъжните песни, с които оглася околностите на селото. В такива моменти ми се иска да можех да прониквам в чистите души на хора като Гюлмезие. Да ги разбирам. Да си говоря с тях. За това, което чувстват и за това, което им тежи.  

"Гюлмезие ми е племенница. На времето не пожела да живее сред мъже. Затова избра Мурга. Живее тук сама." Това е едно от многото неща, които бай Салим ни споделя, приседнали на огряна от слънцето скала, недалеч от къщата му. А скалата - вероятно и тя, като повечето камъни тук, е била светилище в миналото. Издълбана и изгладена от времето, стихиите и свръхчовешките тракийски способности, за които навярно никога не ще разберем... Сега петте му козички пасат стръкчетата, които напук на природните закони, успяват да си проправят път и да поникнат измежду суровия камънак.

До къщата на Салим се намират няколко изумителни скали. Най-впечатляващата от тях носи името Саръкая /Жълтата скала/. Съвпадение или чиста случайност, но само на няколко километра зад билото на Мумджидам и Гяур махала се намира другият й събрат - Саръкая под връх Чиляка. И Саръкая край Мурга е старателно обработвана в миналото. Мистерии по тези земи колкото иска човек...

Бай Салим е роден в Мурга и е прекарал целия си живот тук. До къщата му няма път. Не знае какво е електричество. Не се оплаква. "Животът ме е научил, че лесно няма никъде. Ако не съм тук, ще съм някъде другаде. Ако не са тези трудности, ще ми се налага да се справям с други. Нищо не ни се дава даром, но и нищо не ни е случайно изпратено като изпитание. Някои хора просто трябва да се борят за щастието си по-усърдно отколкото други." 

Бай Салим нарича живота си в Мурга щастие. И как да не му се възхищава човек. От хора като него само можем да се учим. Почерпваме го с банан, а очите му засияват от радост. Едно от яренцата му се приближава до мен и лекичко започва да гриза ръката ми. Може би споделя щастливия миг на стопанина си и ми благодари по свой начин...